Определение № 418 от 29.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3854/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. К. Н. срещу решение № 848 от 07.07.2025 г. по в. гр. д. № 1397/2025 г. на Окръжен съд - Пловдив, с което е обезсилено като недопустимо решение № 4800 от 02.12.2024 г. по гр. д. № 17774/2022г. на Районен съд – Пловдив в частта, с която П. К. Н. е осъдена на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД да заплати на А. Н. Н. сумата 9 282 лв. – съставляваща половината от направените от Н. разходи за издръжката на малолетния им син Н. А. Н., за периода: 13.06.2021 г. – 06.12.2022 г. и в тази част делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на районния съд на предявения иск с правно основание чл. 140, ал. 3, изр. 2 СК, както и в частта, в която е признато за установено на основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. с чл. 439, ал. 1 ГПК, че за периода: 06.06.2022 г. – 24.06.2025 г. А. Н. Н. не дължи издръжка от 300 лв. месечно за сина си Н. А. Н.. Касаторката поддържа в касационната си жалба, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и поради необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Счита, че въпросът за дължимостта на месечна издръжка от бащата е разрешен с влязло в сила на 03.09.2022 г. съдебно решение по гр.д. № 8472/2021 г. на Районен съд – Пловдив, поради което е недопустимо същият да бъде пререшаван отново. Посочила е, че при постановяване на обжалваното решение окръжният съд не е извършил задълбочен и обстоен анализ на събраните доказателства и поради това е стигнал до неверни правни и фактически изводи. Оспорила е фактическите изводи на въззивния съд, че ищецът единствен е полагал грижите за малолетното дете. Твърди, че съдът неправилно е кредитирал и ценил събраните по делото гласни доказателства, като не се е съобразил с направените от страната възражения в производство за това, че вещото лице е дало едно непълно и неясно заключение. Моли обжалваното решение да бъде отменено като неправилно и вместо него да бъде постановено ново решение, с което предявените искове да бъдат отхвърлени изцяло, или делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на окръжния съд. Претендира сторените съдебно – деловодни разноски пред всички съдебни инстанции В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната си жалба и допълнението към него жалбоподателката релевира основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, но не формулирала въпроси по тях, а навежда единствено допуснати от въззивния съд нарушения на процесуалния закон. Позовава се и на хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поставяйки въпроса: „Следва ли да бъде принудително събирана издръжка от родител, на когото не е предоставено упражняването на родителските права, но фактически отглежда детето, и който е осъден да заплаща издръжка, когато същият този родител не изпълнява съдебното решение, като недобросъвестно не предава детето на родителя на когото е предоставено упражняването на родителските права? Следва ли да се приеме, че по този начин родителят е изпълнил установеното със съдебното решение задължение?”. Навежда и очевидна неправилност на атакувания акт по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Ответникът по касационната жалба - А. Н. Н. подава отговор на същата в срок, в който поддържа становище за отсъствие на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира сторените пред ВКС съдебно – деловодни разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което същата е допустима. Въззивният съд е приел в атакуваното решение, че не е спорно по делото, че с влязло в сила на 03.09.2022 г. съдебно решение по гр.д. № 8472/2021 г. на Районен съд – Пловдив упражняването на родителските права върху малолетния Н., род. на ................. г., е предоставено на майката П. К. Н., а ищецът А. Н. Н. е осъден да заплаща месечна издръжка за детето в размер на 300 лв., считано от 18.01.2021 г. до настъпване на законоустановена причина за изменението или прекратяването на издръжката, както и че за събирането на дължимата издръжка майката е образувала изпълнително дело № 446/2022 г. на ЧСИ А. А.. Намерил е за установено от доказателствата по делото, че от 13.06.2021 г. детето по свое желание е отишло да живее при бащата и оттогава до сега живее с него в неговия дом. Счел е, че ищецът единствен е полагал грижи за детето, вкл. и като е осигурявал необходимите за издръжката му парични средства, а ответницата не е полагала грижи и не е престирала издръжка за него. Обсъждайки наведените от жалбоподателката възражения, е посочил, че не е установено в процеса бащата да е препятствал изпълнението на съдебното решение, с което родителските права са предоставени на майката, както и че платените лично от майката на детето две суми от по 150 лв. и купуваните подаръци за рождени дни и празници, не съставляват участие в дължимата за детето издръжка поради инцидентния си характер. Подчертал е също, че събраната принудително от ищеца по образуваното от ответницата изпълнително дело издръжка в размер на 7 200 лв. за бъдещи нужди на детето (според твърденията на майката П. Н.) не съставлява изпълнение на задължението на родителя да осигурява необходимата ежемесечна издръжка за посочения период. Въззивният съд е заключил, че с оглед наведените от ищеца Н. факти и обстоятелства, осъществили се за периода след приключване на съдебното дирене по гр. д. № 8472/2021 г. на Районен съд – Пловдив – от 06.06.2022 г. до 24.06.2025 г. – датата на приключване на съдебното дирене в настоящото въззивно дело, правилната правна квалификация на предявения отрицателен установителен иск е по чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 439, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 140, ал. 3, изр. 2 СК, доколкото се касае за обстоятелства, погасяващи правото на детето на издръжка от ищеца, настъпили след влизане в сила на съдебното решение, въз основа на което е образувано горепосоченото изпълнително производство от майката за събиране на тази издръжка. Приемайки за доказани в процеса твърдените от ищеца факти, че през процесния период и понастоящем малолетното дете живее при баща си, без прекъсване, и последният е полагал сам дължимите грижи за него, вкл. осигурявайки необходимите за издръжката му парични средства, окръжният съд e счел, че задължението на бащата за издръжка на сина му е изпълнено, а правото на детето за тази издръжка е погасено поради изпълнение. Решаващият съд е посочил, че без значение за този извод е дали детето е живяло с бащата, на когото не са предоставени родителските права, поради отказ на последния да изпълни съдебното решение да предаде детето на майката и настройването му срещу нея (всъщност е намерил за установено по спора, че детето отказва да живее при майката). Поради това, че бащата е изпълнил задължението си за издръжка към детето през горепосочения период, е счел предявения отрицателен установителен иск за основателен и като такъв го е уважил. По предявения осъдителен иск въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение следва да бъде обезсилено като недопустимо, тъй като е разгледан непредявен иск – такъв с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД, а не действително предявеният, който е с правно основание чл. 140, ал. 3, изр. 2 СК, извеждащ се от наведените от ищеца твърдения за обедняване в правната му сфера поради това, че единствен е давал цялата необходима за детето издръжка. Посочил е, че релевантните за този иск факти и обстоятелства са каква е била необходимата за конкретното дете месечна издръжка (а не средномесечната издръжка за дете на същата възраст, обучаващо се в спортно училище по съответната дисциплина, както е приел районният съд) и каква е възможността да я дават на двамата родители според доходите и материалното им състояние и др. значими обстоятелства, като не е задължително да е равно участието на двамата родители в нейното осигуряване, по които обстоятелства първоинстанционният съд не се е произнасял. Поради това, окръжният съд е обезсилил като недопустимо първоинстанционното решение по осъдителния иск и е върнал делото на районния съд за ново разглеждане на предявения иск по чл. 140, ал. 3, изр. 2 СК. Върховният касационен съд в настоящия си състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение. Касаторката се е позовала на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, във връзка с които обаче не е формулирала какъвто и да било въпрос, а е изложила единствено оплаквания за допуснато от въззивния съд процесуално нарушение предвид пререшаването на въпроса за дължимата от бащата издръжка, с оглед на наличието на влязло в сила решение по него. Съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 TP № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, допускането на касационно обжалване на въззивно решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на делото и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК. В изложението към касационна жалба и към самата касационна жалба не е формулиран правен в гореизложения смисъл в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и такъв не може да бъде изведен съобразно правомощията на касационната инстанция, очертани в т. 1 TP № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Съобразно гореизложеното не е налице горепосоченото основание за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поставеният от жалбоподателката единствен въпрос в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е обуславящ за изхода на спора, тъй като от мотивите на обжалвания акт не се установява да е осъществена описаната във въпроса хипотеза – по делото не е установено, че бащата недобросъвестно не е предал или не предава детето на майката, на която е предоставено упражняването на родителските права с влязло в сила съдебно решение. Поради това, същият не може да обоснове допускането на касационно обжалване, тъй като какъвто и отговор да му бъде даден, той не би променил крайния изход на спора. Само за пълнота може да се посочи, че не се установява наличието и на допълнителното основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По поставения въпрос е налице трайна практика на ВКС, съгласно която в случаите когато влязлото в сила решение относно родителските права не е приведено в изпълнение и след приключване на съдебното дирене в производството относно издръжката, детето е живяло или заживяло с родителя, на когото не е предоставено упражняването на родителските права, и този родител е полагал за него дължимите грижи, включително като му е предоставял необходимите средства за задоволяване на потребностите му, задължението на този родител за издръжка на детето следва да се счита изпълнено, респективно правото на такава на детето следва да се счита за погасено чрез предоставянето й (в този смисъл: решение № 134/25.06.2012 г. по гр.д. № 90/2011 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 69/06.06.2016 г. по гр.д. № 4013/2015 г. на ВКС, III г.о. и др.). Следователно по горепосочения въпрос не следва да бъде допускано исканото касационно обжалване. Като самостоятелно основание за допускане на касационен контрол, различно от основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидната неправилност се отнася само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт: допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма, на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, както и при грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти. Такива пороци не са наведени и обосновани от касаторката и не са осъществени по настоящото дело, поради което не е налице и релевираното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Обективираните оплаквания за сгрешена от въззивния съд правна квалификация на предявения отрицателен установителен иск представляват довод за допуснато от въззивния съд процесуално нарушение – основание за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, поради което не са в състояние да обосноват очевидна неправилност като основание за допускане на касационно обжалване. Съобразно гореизложеното, не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение. При този изход на делото касаторката следва да бъде осъдена да заплати на ответника по касационната жалба сторените съдебно – деловодни разноски за адвокатско възнаграждение в касационното производство в размер на 1 500 лв., равняваща се на 766. 94 евро. Водим от горното, Върховният касационен съд, съставът на Трето гражданско отделение