Определение № 1138 от 11.04.2025 г. на ВКС по т. д. № 2005/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Л. Й. Хеспийлс – белгийски гражданин, срещу решение №308/15.05.2024г. по т.д.№115/24г. по описа на Апелативен съд София, с което е потвърдено решение №1477/23.12.2023г. по т.д.№213/23г. по описа на Софийски градски съд, с което е признато за установено несъществуване на приети в производството по несъстоятелност на ЕТ „К. К.“/н/ вземания на Л. Хеспийлс срещу него в размер на сумата 17 965,96 лв. главница и законна лихва върху нея и на сумата 35 245.82 лв. главница и законна лихва върху нея. В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на извода на въззивния съд за несъществуване на вземанията на касатора, произтичащи от договори за заем.Съществуващите правоотношения касаторът счита за доказани от приетата по делото счетоводна експертиза; от факта,че вземанията са осчетоводени от търговеца и от направеното от него извънсъдебно признание за съществуването им - с представената от него молба в производството по несъстоятелност, която въззивният съд не е съобразил в решението си. Във връзка с тази молба касаторът оспорва приетото от първата инстанция,че подадената пред съда по несъстоятелността молба не представлява признание, по мотиви,че с нея длъжникът е възразил срещу изискуемостта на вземанията, както и,че е изложил твърдения,че във връзка с тях е налице друг висящ спор. Поддържа, че самият ответник не е навеждал такива възражения в производството по настоящото дело, както и, че дали вземанията са били изискуеми или не, е ирелевантно, тъй като с откриване на производството по несъстоятелност всички вземания стават изискуеми. От друга страна, според касатора, твърдението за наличие на друг спор между страните във връзка с вземанията, е голословно, поради което същото не може да бъде кредитирано от съда, за разлика от признанието на неизгодния за длъжника факт на съществуването на процесните вземания. С касационната жалба се прави искане за отмяна на въззивния акт и уважаване на исковете с присъждане на разноски за всички инстанции. В приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът поддържа,че въззивният съд е формирал крайния си извод за неоснователност на предявения иск, произнасяйки се по съществените материално правни въпроси: 1.Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички доводи на страните и да разгледа всички доказателства, представени в производството?; 2. Допустимо ли е правопораждащи факти да бъдат доказвани посредством признание?; 3. За доказване наличието на договор за заем достатъчно ли е да бъде установено, че едно лице е предало на друго пари или други заместими вещи, а получателят е поел задължение да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество? Счита,че въззивният съд е разрешил тези въпроси в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решенията по т.д.№811/12г. на ІІ т.о. на ВКС, т.д.№2430/15г. на І т.о. на ВКс, т.д.№3503/14г. на ІІ т.о. на ВКС, гр.д.№3897/15г. на І г.о. на ВКС, гр.д.№1398/15г. на ІV г.о. на ВКС /по първия въпрос/; по гр.д.№922/16г. на ІV г.о. на ВКС и гр.д.№2169/16г. на ІІІ г.о. на ВКС /по втория/; по гр.д.№3621/23г. на ІV г.о. на ВКС, гр.д.№2288/22г. на ІІІ г.о. на ВКС, гр.д.№5372/16г. на ІІІ г.о. на ВКС, гр.д.№5002/08г. на ІV г.о. на ВКС, гр.д.№171/12г. на ІV г.о. на ВКС /по третия въпрос/, с което обосновава приложимост на допълнителната селективна предпоставка на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Наред с това касаторът се позовава на самостоятелното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.2 предл.3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, което счита за осъществено с оглед явното противоречие на мотивите му с практиката на ВКС. Ответникът по касационната жалба ЕТ „К. К.“/н/ е оспорил същата с доводи за липса на обосновани предпоставки за допускане на обжалвания въззивен съдебен акт до контрол по същество, както и за неоснователност на изложените от касатора оплаквания и доводи срещу правилността му. Синдикът на едноличния търговец в несъстоятелност А. М. не се е ангажирал със становище в подаден в законоустановения срок отговор. Върховният касационен съд Търговска колегия състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните във връзка с данните по делото, намира следното: Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва въззивното решение страна в предвидения в чл.283 ГПК преклузивен едномесечен срок и съдържанието й отговаря на разпоредбата на чл. 284 ГПК, но е недопустима в частта, насочена срещу решението, с което е признато несъществуването на вземане в размер на 17 965,96 лв., тъй като в тази му част съдебният акт на въззивния съд не подлежи на обжалване на основание чл.280 ал.3 т.1 предл.2 ГПК. Поради това в тази й част касационната жалба следва да бъде оставена без разглеждане,а производството – прекратено. В останалата й част касационната жалба е допустима, тъй като подлежи на разглеждане от касационната инстанция при предпоставките на чл.280 ал.1 и ал.2 ГПК. За да постанови решението си, съставът на Софийски апелативен съд е приел, че са налице всички положителни материални и процесуални предпоставки за съществуването и упражняването на правото на иск по чл.694 ал.1 т.1 ТЗ - с решение на СГС, е обявена неплатежоспособността на едноличния търговец; открито е производство по несъстоятелност и е определена за начална дата на неплатежоспособността му; вземането на ответника Л. Хеспийс е предявено в срока по чл. 685 ТЗ и е включено в обявения в ТР списък на приети вземания, срещу което в срока по чл.690 ТЗ длъжникът е възразил писмено; с определение по чл.692 ал.4 ТЗ, съдът по несъстоятелността е отхвърлил възражението,а исковата молба е депозирана в законоустановения 14-дневен срок по чл.694 ал.6 ТЗ от обявяването на определението в ТР. По същество съдът е констатирал,че в представения и приет по делото в заверен препис от молба на едноличния търговец, депозирана чрез упълномощен от него адвокат в производството по несъстоятелност, се съдържа изявление на същия за съществуване на задължения в размер на 17 965,96 лв. по партньор „Средства на Л.“ и 35 245,82 лв. по партньор „Съдружник Л.“, които са със срок над 1 година и са предмет на висящи съдебни спорове, поради което не са изискуеми и ликвидни, като истинността, досежно автентичността на подписа на лицето, подписало молбата, както и неговата представителна власт не са били оспорени от щеца. Съдът е кредитирал заключението на счетоводната експертиза, въз основа на което е приел за установено,че едноличният търовец е осчетоводил вземания на Л. Хеспийлс в общ размер на 53 211,78 лв. по сметка 498 „Други дебитори“,а впоследствие прехвърлени в сметка „Други кредитори“ и няма данни за промяна или движения по тази сметка; като основание на тези вземания в счетоводството на търговеца е посочено „По договор“. Съдът е приел,че осчетоводяването на задължението от ищеца към ответника с посочването на основание по договор, представлява признание за съществуването на вземане към ищеца в общ размер на 53 211,78 лв., но това осчетоводяване, без наличието на първични счетоводни документи, установяващи съществуването на договор за заем, реално предаване и получаване на заетата сума, както и поемането на задължението за нейното връщане, не могат да установят съществуването на твърдяното правоотношение между заемодателя и заемополучателя. В тази връзка съставът е изложил аргументи,че осчетоводяването от ответника на задължения по договор към ищеца, не е достатъчно да установи основанието на сключения между страните договор и тъй като в доказателствена тежест на ответника е да установи наличието на конкретното правоотношение по договор за заем с предаване на сумата на ищеца, както и падежа на задължението за нейното връщане, което не е установено от него с надлежни доказателствени средства, съдът е намерил,че исковете не са доказани по основание и размер и правилно са отхвърлени като неоснователни от първата инстанция. Настоящият състав на ВКС, Второ търговско отделение намира, че не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Съгласно разпоредбата на чл.280 ал.1 ГПК, приложима при съобразяване с постановките на Тълкувателно решение №1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационен контрол на въззивното решение се допуска въз основа на формулирани в изложението един или повече правни въпроси, които са били разрешени от въззивния съд по обуславящ изхода на спора начин, при сочена и обоснована хипотеза измежду визираните в т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 от ГПК. От значение за изхода на спора,в съответствие с възприетото в т.1 от посоченото тълкувателно решение, са въпросите, които са били включени в предмета на делото, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и са обусловили правната воля на съда. Не са такива въпросите, които са свързани с преценката на конкретни факти и с обсъждането на събраните по делото доказателства, т.е. въпроси по правилността на обжалваното решение. Първият от въпросите касае задълженията на въззивния съд, свързани с осъществяването на решаващата му дейност като втора инстанция по същество, поради което принципно би могъл да се приеме за осъществяващ общото изискване за достъп, но само доколкото е поставен в относимост към такова твърдяно съществено нарушение на въззивния съд, което е довело до крайния постановен от него резултат. С поддържаната от касационната инстанция практика се приема,че от разпоредбата на чл.153 ГПК за съда произтича задължение да извърши преценка на събраните по делото доказателства, доколкото те се отнасят до спорните факти, от значение за решаването на делото и връзките между тях, като това правило се отнася не само до фактите, но и до правните твърдения и възражения на страните, които са от значение за спорното право. Според т.3 от р.І на ППВС №1/13.07.1953г. мотивите на съдебното решение следва да съдържат кратък отговор на важните и съществени въпроси, поставени за разрешаване по делото, както и необходимите фактически и правни съображения, изложени кратко и пълно, като мотивите трябва да бъдат точни, ясни и убедителни, а когато по делото са събрани противоречиви доказателства, съдът следва мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не. Дадените с посоченото ППВС указания са доразвити в ППВС №7/27.12.1965г. и с т.13 ППВС №1/10.11.1985г., където се сочи,че второинстанционният съд е длъжен да обсъди изтъкнатите от страните основания за отмяна на решението, които са във връзка с приложението на закона; че не е задължително в мотивите си съдът да излага отделно становище за всеки факт, довод или възражение на страните или за всяко едно доказателство отделно от становището си за другите такива. Достатъчно е от тях да може да бъде направен извод в насока на това, че съдът е взел предвид факта, довода или възражението, както и че е преценил съответното доказателство във връзка с останалите по делото. Тези основни постановки от практиката на Върховния съд са запазили задължителната си за съдилищата сила, като са възприети и доразвити и в практиката на ВКС – в т.см. са постановените при действието на новия ГПК определения по гр.д.№922/21г. на ІV г.о., по гр.д.№3656/16г. на ІV г.о., по гр.д.№1298/21г. на ІV г.о. и др. Поставянето на въпроса касаторът е обвързал с оплакването си, че въззивният съд не се е произнесъл относно наличието на извънсъдебно признание на вземанията, направено с представената в производството по несъстоятелност молба. Макар изрично съдът да не е посочил дали и как кредитира това доказателство, индиректно е приел, коментирайки като извънсъдебно признание и осчетоводяването на вземания в предявените от ответника размери, че признанието само по себе си /без наличието на други писмени доказателства, от които да се установи основанието на тези вземания и съществените елементи на правоотношението, предвид реалния характер на договора за заем/ не е достатъчно,за да се признае,че твърдяното вземане съществува. Отчитайки това, настоящият състав намира,че въззивният съд не е процедирал в отклонение от посочената по-горе практика на ВКС, поради което с въпроса не може да бъде обоснован достъп до касационна проверка на обжалвания съдебен акт. Вторият въпрос, по начина,по който е формулиран, не кореспондира с решаващия извод на въззивната инстанция,че изводът за съществуване на твърдяното вземане за връщане на предоставен заем не може да бъде основан само на извънсъдебно признание на длъжника. Съставът не е излагал мотиви,че е недопустимо с признание да се доказват правопораждащи факти. От друга страна това,че съдът е отрекъл да възприеме тезата на ответника,че наличието на вземанията може да се установи само с признанието на ищеца, е в съответствие както с правилото на чл.175 ГПК, така и с практиката на касационната инстанция, според които извънсъдебното признание се цени с оглед всички установени обстоятелства по делото, а в случая данни за характера на правоотношението, от което вземанията са възникнали липсват – липсват доказателства за реалното предаване на сумите /каквито биха могли да бъдат платежни документи или банкови извлечения по сметки/,както и за поемането на задължение за връщането им в определен срок или при покана; самите признания не съдържат изявление за произхода на вземанията. Третият от въпросите съдържа в контекста си твърдението,че по делото е установено предаването на сумите и задължаването на заемополучателя да ги върне, но въззивният съд е направил извод точно в обратния смисъл, поради което и е приел,че наличието на договор за заем не е доказано. Тъй като въпросът не е обуславящ по смисъла на т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, мотиви за наличието или липсата на допълнителната предпоставка на чл.280 ал.1 т.1 ГПК настоящият състав не дължи. Последният въпрос е поставен хипотетично отново без връзка с решаващите изводи на въззивната инстанция, която не е разсъждавала върху необходимостта всеки факт да бъде установяван с преки доказателства, а е констатирала липса на каквито и да било доказателства, въз основа на които да би могъл да бъде направен извод по отношение на основния, подлежащ на установяване, факт по делото – основанието на вземанията. От друга страна сочената с въпроса практика на ВКС е цитирана избирателно и не в контекста на приетото в нея.С решението по гр.д.№50424/16г. на ІІІ г.о. и посоченото в него решение по гр.д. № 1163/2010 г. на ІV г.о. касационната инстанция сочи, че съдът е длъжен да обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, без да е необходимо всеки факт да бъде установяван пряко, като косвените доказателства не трябва да се разглеждат изолирано, а следва да се преценяват заедно с останалите като създаващи в съвкупност цялостна картина, установяваща спорния факт. Последното решение е постановено в хипотеза на твърдян договор за заем,за предаването на сумата по който липсват доказателства, но са налице ПКО за заплащане на месечни погасителни вноски, възприети от съда като косвени доказателства за възникналото правоотношение. В случая касаторът е предявил в производството по несъстоятелност вземания, основавайки се изцяло на извънсъдебни признания на несъстоятелния длъжник, направени с молба и с осчетоводяване на суми, при липса на съдържащи се в тях каквито и да било данни за характера на правоотношението, от което те произтичат. Поради изложеното, наред с липсата на обосновано общо основание за достъп с последния от въпросите, не може да бъде направен извод и за приложимост на допълнителната предпоставка на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. В изложението към жалбата си срещу въззивното решение касаторът се позовава и на разпоредбата на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК, като твърди наличие на очевидна неправилност на същото. Приложението на това основание е обосновал с твърдения за постановяването му в очевидно противоречие с практиката на касационната инстанция. Доколкото въвеждането от законодателя на понятието „очевидна неправилност“ на въззивния акт като критерий, подлежащ на преценка във фазата за произнасяне по допускането на касационното обжалване, предпоставя доводи за наличие на явна, установима при пръв прочит на решението неправилност /например когато е приложена отменена правна норма или, макар и да е приложена действащата такава към релевантния момент, смисълът й да е изтълкуван очевидно превратно; решаващият извод да е в явно противоречие с основополагащ принцип на правото или с правилата на елементарната формална логика/, които са различни от изложените в касационната жалба основания за касиране на решението, липсата на изложени аргументи от такъв характер, които да биха могли да бъдат споделени, не позволява на състава да формира извод за наличие на сочената предпоставка за извършване на селекцията. Поради изложеното настоящият състав намира,че търсеният с въпросите достъп до касационен контрол не е обоснован и, като резултат от това, следва да бъде отказан. Така мотивиран, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение