Определение № 1785 от 10.06.2025 г. на ВКС по т. д. № 675/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Я. А. Д. срещу решение № 25 от 10.01.2025 г., постановено по в.гр.д. № 199/2023 г. по описа на Окръжен съд - Благоевград, с което е потвърдено решение № 663 от 16.11.2022 г., постановено по гр.д. № 3156/2021 г. по описа на Районен съд – Благоевград. С първоинстанционното решение по предявен иск с правна квалификация чл. 422 ГПК е признато за установено, че Я. А. Д. дължи на „Юробанк България“ АД следните суми, за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК от 13.04.2021 г. по ч.гр.д. № 907/2021 г. по описа на Районен съд – [населено място]: - сума в размер на 5 944, 52 лв., представляваща главница, дължима по договор за кредитна карта „American express“, сключен на 02.03.2007 г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК – 13.04.2021 г., до окончателното плащане; - сума в размер на 718, 05 лв., представляваща възнаградителна лихва, дължима за периода от 30.01.2019 г. до 13.10.2020 г. по договор за кредитна карта „American express“, сключен на 02.03.2007 г.; - сума в размер на 168 лв., представляваща нотариални такси, дължими за периода от 30.01.2019 г. до 22.03.2021 г. по договор за кредитна карта „American express“, сключен на 02.03.2007 г.; - сума в размер на 15 лв., представляваща такси, дължими за периода от 30.01.2019 г. до 22.03.2021 г. по договор за кредитна карта „American express“, сключен на 02.03.2007 г. В касационната жалба се посочва, че обжалваното решение е недопустимо, защото в исковата молба не са изложени ясно всички факти, на които се основават предявените искове. Ищецът не е конкретизирал какъв вид е кредитната карта, издадена на ответника по процесния договор за кредит, което е от значение за размера на дължимите такси и за размера на прилагания годишен лихвен процент върху използвания кредитен лимит. В исковата молба няма и твърдения за това какъв е размерът на изтеглените от ответника средства чрез предоставената му кредитна карта, кога и по какъв ред са извършени тегленията на средства, какви по размер месечни вноски е трябвало да погасява кредитополучателят, както и за какъв период е преустановено погасяването на месечните вноски. В касационната жалба се излага и оплакване за необоснованост на обжалваното решение, тъй като в него въззивният съд е направил изводите си за това какъв вид е ползваната по договора кредитна карта и какъв е размерът на неплатените задължения от кредитополучателя само на база на посоченото от вещото лице в изготвената експертиза, без да съобрази, че няма данни банката да е изпращала до кредитополучателя месечни извлечения, каквото задължение е имала съгласно приложимите към договора общи условия. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът поддържа основанията по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК и по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Позовава се и на предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като формулира един въпрос, по който считат, че има произнасяне от въззивния съд в обжалваното решение. Ответникът по касация „Юробанк България“ АД оспорва касационната жалба, като изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Намира касационната жалба за неоснователна. Претендира присъждане и на направените в производството разноски за заплатен депозит за възнаграждение на назначения на касатора особен представител. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като разгледа касационната жалба, съобрази данните по делото и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, намира следното: Касационната жалба е подадена в установения в чл. 283 ГПК преклузивен срок, от надлежна страна и срещу акт, който подлежи на касационно обжалване, поради което е допустима. За да постанови обжалваното решение, Окръжен съд - Благоевград е приел, че предмет на разглеждане са искове с правна квалификация чл. 422 ГПК за установяване дължимостта на вземания, които са възникнали за ищеца „Юробанк България“ АД към ответника Я. А. Д. по сключен договор за кредитна карта. Заключил е, че по делото се доказва, че между „Юробанк България“ АД и физическото лице Я. А. Д., като титуляр на кредитната карта и кредитополучател, на 02.03.2007 г. е сключен договор за кредитна карта. Счел е, че издадената по този договор кредитна карта е „American express“, а не златна „American express“, тъй като от заключението на изготвената съдебно-счетоводна експертиза се установява, че начисляваната годишна такса за обслужване на картата е 45 лв., в какъвто размер е и таксата, която съгласно уговорките в договора кредитополучателят се задължава да заплаща при ползване на карта от вида „American express“. Въззивният съд е посочил, че в тежест на кредитополучателя по процесния договор е възникнало задължение да върне главницата по кредита и да заплаща уговорената възнаградителна лихва, като при сключване на този договор са му били известни както размерът на годишния лихвен процент, така и методът на изчисляване на лихвата. Приел е за доказано по делото и че кредитополучателят не е заплатил дължимите месечни вноски, на които е следвало да върне получената по кредита сума, за периода от 30.01.2019 г. до 28.02.2019 г., поради което за банката е възникнало правото да обяви цялото задължение за предсрочно изискуемо. То е упражнено преди сезиране на съда със заявлението по чл. 417 ГПК с изявление за това, обективирано в нотариална покана, което е достигнало до кредитополучателя на 13.10.2020 г. С оглед на това и доколкото по делото е установено, че задълженията на кредитополучателя за заплащане на банката на главница, възнаградителна лихва, нотариални такси и други такси не са погасени до предявените в процеса размери, въззивният съд е счел, че установителните искове са основателни, какъвто извод е направил и първоинстанционният съд. На първо място трябва да се посочи, че в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът се позовава на вероятна недопустимост на решението на Окръжен съд - Благоевград, което представлява основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК. Наличието на този порок е обосновано с това, че в исковата молба не са посочени ясно фактите, от които ищецът твърди, че произтичат вземанията му, предмет на предявените искове, тъй като не е конкретизирано какъв вид кредитна карта е издадена на ответника по процесния договор за креди и не е направено изявление дали от ищеца са изпращани месечни извлечения до кредитополучателя за дължимите суми. Липсата на въведени в процеса от ищеца твърдения за обстоятелствата, на които се позовава касаторът, обаче не води до нередовност на исковата молба, защото те не се отнасят до правопораждащите процесните вземания факти, чието посочване в исковата молба съгласно чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК е условие за редовно сезиране на съда. В исковата молба, за разглеждане на която е образувано делото, са направени твърдения за всички факти, от които са възникнали спорните вземания - конкретизирано е, че те произтичат от договор за издаване на кредитна карта, който е индивидуализиран с дата на сключване, страни и предмет; ищецът е изложил обстоятелства за настъпване на изискуемостта на предявените вземания, включително такива за предпоставките и момента, в който е обявена предсрочната изискуемост на главното задължение за връщане на предоставения кредит; в исковата молба е посочен и периодът от време, за който се претендират задълженията за възнаградителна лихва и за такси. Следователно въззивният съд е приел за разглеждане редовна искова молба и е постановил решението си при съществуване на процесуалната предпоставка за надлежното упражняване на правото на иск, предвидена в чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК. Освен това, настоящият съдебен състав извърши и служебна проверка за вероятна недопустимост на обжалваното решение, при която се констатира, че въззивният съд се е произнесъл по исковете, с които е бил сезиран, при наличие и на всички други положителни процесуални предпоставки за възникване и надлежно упражняване на правото на иск и при липса на процесуални пречки за това, като не е допуснал и нарушение на принципа на диспозитивното начало в гражданския процес. Ето защо трябва да се заключи, че липсват данни за вероятна недопустимост на обжалваното решение и то не следва да бъде допускано до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК. На следващо място, в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът поставя един въпрос, по който счита, че се е произнесъл въззивният съд в обжалваното решение. По отношение на него поддържа и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, без обаче да излага съображения защо отговорът на този въпрос би бил от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Той е следният: При обявяване на кредит за предсрочно изискуем съгласно чл. 60, ал. 2 от Закон за кредитните институции, задължително ли е кредиторът да представи пред съда извлечение от счетоводните книги, съдържащо най-малко информация за: 1. броя на вноските, които не са издължени на договорените дати за плащане или са частично погасени, и общия размер на просрочената сума; 2. общия размер на непогасената част от дължимата сума от потребителя, включваща главница и непогасената договорена лихва; 3. размера на обезщетението за забава за просрочените плащания? Този въпрос не е включен в предмета на делото, което е образувано за разглеждане на предявени искове по чл. 422 ГПК за установяване съществуването на вземания за връщане на предоставения кредит, за възнаградителна лихва и за такси, дължими по договор за кредит. Представянето на извлечение от счетоводни книги на банка не е условие за редовност на тези искове, като не съществува установено в закона изискване то да се прилага към исковата молба, с която те са предявени, нито като документ, с който да се уточняват спорните вземания, нито като такъв, с който да се установява тяхното възникване и съществуване до определен размер. Извлечението от счетоводни книги на банка представлява документ, въз основа на който кредиторът може да иска издаване на заповед за незабавно изпълнение съгласно чл. 417, ал. 1, т. 2 ГПК и чл. 60, ал. 2 ЗКИ, на която норма се позовава касаторът, поради което неговото представяне е необходима предпоставка за уважаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Въпреки че исковото производство по предявени искове по чл. 422 ГПК се предшества от образувано заповедно производство, предвидените в закона изисквания както за редовно подаване, така и за основателност на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, не се прилагат към исковата молба, с която са предявени установителните искове за вземанията, за които е издадена заповедта. Доколкото поставеният от касатора въпрос не е включен в предмета на настоящото дело, по него няма и произнасяне от въззивния съд в обжалваното решение. С оглед на това този въпрос не осъществява общото основание за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. От изложената от касатора обосновка на формулирания въпрос може да се приеме, че той се отнася и до това дали за ищеца съществува процесуално задължение, когато предявява иск с предмет задължение по договор за кредит, което е обявено за предсрочно изискуемо по чл. 60, ал. 2 ЗКИ, да посочи в исковата си молба факти за броя на неплатените в срок месечни вноски по кредита, за общия размер на просрочената сума и за общия размер на непогасената част от задълженията за главница и възнаградителна лихва. Така уточнен този въпрос е свързан с оплакването на касатора, че въззивният съд се е произнесъл по нередовна искова молба и оттам с поддържаното от него основание за допускане на касационно обжалване на решението на въззививния съд поради вероятната му недопустимост по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК. Настоящият съдебен състав вече се произнесе, че посоченото основание не е налице. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът се позовава и на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, като поддържа, че обжалваното възззивно решение е очевидно неправилно. В практиката на ВКС се приема, че очевидната неправилност на въззивното решение, при наличие на която то се допуска до касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, се свързва с особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт, които следва да могат да бъдат констатирани от касационната инстанция само въз основа на мотивите на акта. Тази квалифицирана форма на неправилност е налице при допуснато от въззивния съд особено тежко нарушение на материалния или процесуалния закон и когато решението е явно необосновано. Според съдебната практика особено тежко нарушение на закона е налице при прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, при прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, както и при нарушение на основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Въззивното решение е явно необосновано, когато съдът е направил изводите си при грубо нарушение на правилата на формалната логика. За да мотивира наличието на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, касаторът сочи, че решението е необосновано, защото в него въззивният съд е направил изводите си за това какъв е видът на ползваната кредитна карта и какъв е размерът на неизпълнените в срок задължения по договора за кредит само въз основа на заключението на вещото лице по изготвената в производството експертиза, без да съобрази, че в заявлението-договор за издаване на кредитна карта не е посочен размер на кредитния лимит и на месечните вноски, дължими от кредитополучателя, и че в производството липсват данни банката да е изпращала на кредитополучателя месечни извлечения съгласно уговорката за това, постигната в приложимите към договора общи условия. Тези оплаквания обаче сочат на необоснованост на решението в проявната форма на този порок, която представлява касационно основание за неговото обжалване като неправилно по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и на изискуемата съгласно чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК по-тежка форма на порока необоснованост. Освен това те не са установими само от мотивите на въззивното решение, без да е необходимо да се разглеждат събраните по делото доказателства и да се прави анализ за това какви обстоятелства се доказват от тях. От съдържанието на изложените от въззивния съд мотиви не може да се приеме, че той е допуснал грубо нарушение на правилата на формалната логика при формиране на изводите си за това какви факти счита за доказани по делото и какво е тяхното значение за възникване и съществуване на предявените в процеса вземания. Ето защо обжалваният съдебен акт не е очевидно неправилен и неговото касационно обжалване не може да бъде допуснато в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. По изложените съображения следва да се заключи, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 25 от 10.01.2025 г., постановено по в.гр.д. № 199/2023 г. по описа на Окръжен съд - Благоевград. Предвид изхода на производството по чл. 288 ГПК разноски се следват на ответника по касация, който е заявил искане за тяхното присъждане. Тази страна е представила доказателства за направени разходи за водене на делото пред касационния съд в размер на 500 лв. – платен депозит за определено от съда възнаграждение за касационното производство на назначения по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител на касатора Я. А. Д.. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение