Определение № 2384 от 13.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3022/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на [община], представлявана от С. Д. - кмет, приподписана от главен юрисконсулт А. Д., против въззивно решение № 166 от 25.04.2024 г. по в.гр.д. № 375/2023 г. на Окръжен съд - Хасково, с което е потвърдено решение № 260007 от 14.01.2022 г. по гр.д. № 595/2021 г. на Районен съд – Хасково. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от общината по реда на чл. 422 ГПК вр. чл. 21, вр. чл. 23 и 26 ЗДФИ искове за установяване, че ответниците В. Я. М. и „Водно строителство“ АД дължат солидарно следните суми: 51 101,92 лв. – главница съобразно акт за начет № 11-04-28/23.12.2019 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК в съда, както и 9425,47 лв. – лихва за периода от 28.02.2018 г. до 23.12.2019 г., за които суми по реда на чл. 417 ГПК е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ № 260049 от 15.01.2021 г. по ч.гр.д. № 73/2021 г. на Районен съд – Хасково. В касационната жалба се поддържа, че решението на въззивния съд е неправилно, постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон, и необосновано.

В срока по чл. 287 ГПК е постъпил отговор от „Водно строителство“ АД, [населено място], чрез процесуалния му представител адвокат Н. К., в който се поддържа, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Претендира се присъждането на направените разноски.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта ѝ, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното:

Въззивният съд е приел, че производството е образувано по предявените от ищеца [община] обективно и субективно съединени искове по реда на чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1, вр. чл. 21, вр. чл. 23 и чл. 26 ЗДФИ против двамата ответници за признаване на установено, че те ѝ дължат солидарно 51 101,92 лв. главница, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението - 13.01.2021 г., до окончателното изплащане, както и 9 425,47 лв. - лихва за периода от 28.02.2018 г. до 23.12.2019 г. Установено е, че на 25.07.2017 г. между ищеца, в качеството на възложител, и дружеството ответник, в качеството му на изпълнител, е сключен договор за възлагане на обществена поръчка № 249 с предмет „Изпълнение на инженеринг – проектиране, упражняване на авторски надзор и изпълнение на СМР на обект „Допълнително аварийно водоснабдяване на [населено място]“, подобект „Дублиране на кладенци“ по обособени позиции, обособена позиция № 1 строеж „Дублиране на 4 бр. кладенци в обсега на санитарно - охранителна зона „Северна зона“, на стойност 402 100 лв. без ДДС или 482 520 лв. с ДДС. Въз основа на представените по делото Протокол № 1 от 06.11.2017 г. и Протокол № 2 от 12.02.2018 г. за установяване извършването и за заплащането на натурални видове СМР, подписани от ответницата М., в качеството ѝ на главен експерт „ВиК“ към общината, представител на дружеството изпълнител и представител на дружеството, осъществяващо строителния надзор, са издадени фактури № [ЕГН] от 07.11.2017 г. за сумата 22 8694,72 лв. с ДДС и № [ЕГН] от 19.02.2018 г. за сумата 226 643,84 лв. с ДДС, по които са извършени плащания от общината на дружеството ответник за съответните суми. Установено е, че претендираното от общината вземане произтича от акт за начет № 11-04-28/23.12.2019 г., съставен от главният финансов инспектор към Агенция за държавна финансова инспекция след проведена финансова инспекция, възложена със заповед № ФК-10-165/14.02.2019 г. на Директора на Агенцията. В него е установено, че на [община] е причинена вреда в размер на 51 101,92 лв. с ДДС и дължима лихва за периода 28.02.2018 - 23.12.2019 г. в размер на 9 425, 47 лв., тъй като част от актуваните в подписаните от ответницата М. протоколи образец 19 непредвидени СМР не са доказани като изпълнени. Посочено е, че пълна имуществена отговорност следвало да се носи от ответницата М. – на основание чл. 21, ал. 1, т. 1 вр. чл. 23, т. 3, вр. чл. 26 ЗДФИ, а солидарно с нея следвало да отговоря на основание чл. 21, ал. 3, вр. чл. 23, т. 5 от ЗДФИ и втория ответник – дружеството изпълнител.

Производството пред въззивния съд се е развило след връщане на делото от ВКС за ново разглеждане от друг състав. В изпълнение на указания на ВКС е приета нова техническа експертиза. В отговор на поставените въпроси вещото лице е посочило, че не е възможно образуване и натрупване на 1500 куб. м. земни маси и строителни отпадъци само от строителството на обекта, но подобно натрупване е възможно общо от почистването преди започването на строителството, самото строителство и допълнителното прокарване и прочистване на пътищата. Вещото лице е установило, че при строителството са положени циментова замазка и хидроизолация от външна страна на стените на шахтите на всеки един от четирите сондажни кладенци, като общата квадратура е 32 кв. м. за всяка шахта. Площта на железните конструкции, върху които е извършено боядисване, е 68,40 кв.м., а общата дължина на изпълнената на място ограда е 522 м. Според експертизата при визуалния оглед и направените замервания и проучвания на място в съпоставката с Протокол 1 и Протокол 2, обр. 19 не са установени актувани и заплатени, но изцяло неизпълнени СМР на строежа, като се сочи, че разминавания в количествата СМР, представляващи актувани и платени в повече от действително извършените, има при поставената ограда от стоманено-бетонови колове и тел на стойност 1 192, 60 лв., при поставените железни стъпала на стойност 616, 68 лв. и при изработката и монтажа на железни врати на стойност 537,60 лв.

Във връзка с ангажирането на отговорността на ответницата М. съдът е посочил, че отговорността по ЗДФИ е деликтна отговорност, поради което към нея са приложими изискванията щетите да са причинени виновно и противоправно, както и да са пряка последица от поведението на съответните субекти. По отношение на вината е приел, че съобразно разпоредбата на чл. 45, ал. 2 ЗЗД тя се предполага до доказване на противното. Отговорността за сочените вреди в акта за начет обаче не се предполага, тъй като нормата на чл. 45, ал. 2 ЗЗД касае единствено небрежността, а твърденията на ищеца са, че ответниците са действали умишлено. Това изисква пълно и главно доказване на твърденията за умисъл от общината. Прието е, че такова доказване не е проведено, като в хода на производството не са ангажирани никакви доказателства относно умишленото причиняване на описаните в акта за начет вреди от ответницата. Доколкото не е установено ответницата да е действала умишлено с цел да настъпят и да се причинят описаните в акта за начет вреди, съдът е приел, че не са налице предпоставките на чл. 21, ал. 3, вр. чл. 23, т. 5 от ЗДФИ за ангажиране отговорността на дружеството, обусловена от тази на лицето на отчетническа длъжност. Съдът допълнително е посочил, че дори да се приеме, че фактическите констатации по акта за начет не са оборени по чл. 22, ал. 5 ЗДФИ, то не може да се ангажира отговорността на двамата ответници, тъй като не е доказано същите да се проявили нарочен умисъл за предизвикване на посочените в акта за начет вреди.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК са поставени следните въпроси, за които се твърди, че са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС:

1. „Имат ли задължителна обвързваща сила дадените в отменителното решение на ВКС указания по прилагането на материалния и процесуалния закон за въззивния съд при повторното разглеждане на делото?“.

2. „Лице, което е извършило инвеститорски контрол по трудов договор по силата на вменени му с длъжностната характеристика функции в бюджетно предприятие /община/, и е подписало акт-образец 19 за приемане на СМР, носи ли имуществена отговорност по чл. 21 ЗДФИ?“.

3. „Презумира ли законът наличието на вина на отчетника и кой носи доказателствената тежест за нейното оборване/установяване?“.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение счита, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване, поради следните съображения:

Първите два въпроса следва да се разгледат заедно, доколкото касаят въпроса за качеството на отчетник на първата ответница по делото. Съгласно нормата на чл. 294 ГПК за въззивния съд са задължителни указанията на ВКС, съдържащи се в отменителното решение относно даденото тълкуване на установените по делото факти и правните им последици. Доколкото с касационното решение по спора, постановено по гр.д. № 3110/2022 г. на трето г. о. на ВКС, са дадени задължителни за въззивния съд указания по втория въпрос, същият следва да се счита за преклудиран /в този смисъл са т. 6 от ТР № 2/2004 г., р. по т. д. № 116/2009 г. на Второ т. о., р. по гр. д. № 3136/2013 г. на Второ г. о., р. по гр. д. № 265/2009 г. на Второ г. о., р. по гр. д. № 7034/2013 г. на Първо г. о. на ВКС и др. /. По отношение на съобразяването на дадените задължителни указания следва да се посочи, че евентуалното наличие на разминаване между разрешението, дадено в първото касационно решение, и възприетото от въззивния съд при повторното разглеждане на делото по въпроса за характера на длъжността на ответницата М. като отчетническа, не е от значение за изхода на делото. Това е така, защото основният аргумент, залегнал в решаващите мотиви на съда е, че отговорността ѝ не може да бъде ангажирана, тъй като не е доказано умишленото причиняване на вредите, посочени в акта за начет. Предвид посоченото първият въпрос не обосновава допускането на касационното обжалване.

Третият въпрос е относим към дейността на въззивния съд при преценката на основателността на иска, но не е налице твърдяното от касатора противоречие с практиката на ВКС - решение № 54 от 12.08.2022 г. на ВКС по гр. д. № 876/2021 г., IV г. о., ГК. Според това решение презумпцията за вина по чл. 45, ал. 2 ЗЗД визира небрежността като нейна форма, разбирана като неполагане от страна на длъжника на дължимата грижа. Когато законът – в случая чл. 21, ал. 1, т. 1 ЗДФИ, изрично изисква вредата да е причинена умишлено, то умисълът има същото значение като в наказателното право – собственото психично отношение на дееца към неговото противоправно деяние и настъпилите в резултат на него общественоопасни последици, което подлежи на пълно и главно доказване. Доколкото въззивният съд не се е отклонил от посоченото разбиране, то не е налице основания за допускане на касационното обжалване и по този въпрос.

Съобразно изхода на спора пред касационната инстанция на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника следва да бъдат присъдени 800 лв. деловодни разноски пред касационната инстанция, съобразно представените списък на разноските по чл. 80 ГПК и договор за правна защита и съдействие.

Мотивиран от изложеното, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд