Определение № 265 от 29.04.2022 г. на ВКС по т. д. № 2625/2018 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е въз основа на касационна жалба на ответниците по делото Г. А. Б., действащ като ЕТ „Г. Б. - Б.“, А. К. К. и ЕТ „Г. Г. - Г.” срещу решение № 219 от 23.01.2018 г. по т.д. № 5668/2016 г. на Апелативен съд - София в частта, с която се потвърждава решение № 5 от 18.01.2016 г. по т. д. № 55/ 2015 г. на Окръжен съд - София в частта, с която Г. А. Б., действащ като ЕТ „Г. Б. - Б.“, А. К. К. и ЕТ „Г. Г. - Г.” са осъдени да заплатят, в качеството на поръчители по договор за поръчителство от 5.11.2009г., на „БАНКА ДСК“ ЕАД сумата от 44 610,13 лeва - главница по договор за кредит от 24.08.2006 г. и анексите към него № 1/24.08.2007 г., № 2/25.08.2008 г. и № 3/5.11.2009 г., както и в частта, с която жалбоподателите са осъдени да заплатят на „БАНКА ДСК“ ЕАД разноски в размер на 2857,92 лева, определени по компенсация. Касаторите твърдят, че въззивното решение е недопустимо, съответно неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Ответникът по жалбата и ищец по делото, “БАНКА ДСК” ЕАД, в писмен отговор изразява становище, че подадената касационна жалба не отговаря на изискванията за допускане до касационно разглеждане по чл.280 от ГПК, като по същество е неоснователна. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство пред касационната инстанция в размер на 450 лева, определено съобразно чл. 25, ал. 2 от Наредбата за заплащане на правна помощ. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Предмет на разглеждане пред въззивната инстанция е било първоинстанционното решение в частта му, с която е уважен предявеният от банката осъдителен иск с правно основание чл.79 ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.430 от ТЗ за присъждане на сумата от 134 632.63 лева, неизплатена главница по сключен с кредитополучателя „ГГ и Сие“ ООД договор за кредит от 24.08.2006 г., ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска 2.10.2014 г. до окончателното й изплащане, като в останалата необжалвана част решението е влязло в сила. При съобразяване на установената съдебна практика в Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк.д.№ 4 /2013 г. на ОСГТК, апелативният състав е намерил, че първоинстанционното решение в атакуваната част, с която е уважен предявеният от банката при условията на евентуалност осъдителен иск за непогасените й вземания по предоставения кредит, е допустимо. Окръжен съд -София е бил сезиран с предявен от „Банка ДСК“ ЕАД срещу ЕТ „Г. Б.-Б.“, А. К. К. и ЕТ „Г. Г. -Г.“ иск с правно основание чл.79 ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.430 от ТЗ за присъждане на сумата от 134 632.63 лева, представляваща неизплатена главница по сключен между банката и „ГГ и Сие“ ООД на 26.08.2006 г. договор за кредит, обезпечен с договор за поръчителство от 0 5.11.2009г., сключен с тримата ответници. Безспорно е установено, че „Банка ДСК“ ЕАД е изпълнила задължението си по договора за кредит, като е предоставила на кредитополучателя сумата от 149 398.89 лева, както и че последната вноска за погасяването й е от 29.09.2011г. Предвид безспорно установената забава в изпълнение на задълженията за погасяване на главницата и договорната лихва, съдът е приел, че са настъпили условията, предвидени в чл.22 от договора, предвиждащи, че при допусната забава в плащанията на главницата и/или лихвата целият остатък от кредита става предсрочно изискуем. Прието е, че доколкото постановките на т.18 от ТР № 4 от 18.06.2014г. по тълк.д. № 4/2013 г,- на ОСГТК на ВКС на РБ са относими за специалното заповедно производство, изискващи преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение, заявителят да е уведомил длъжника за предсрочната изискуемост на кредита, съединеният при евентуалност осъдителен иск е допустим. Решаващият състав е споделил извода на първоинстанционния съд, че с връчването на преписа от исковата молба, с която е направено изрично изявление в тази насока, е налице основание да се приеме редовност на уведомяването на ответниците за обявяване на предсрочната изискуемост. Предвид събраните по делото доказателства - договор за кредит и приетото заключение на съдебно-счетоводна експертиза, съдът е намерил за безспорно установено наличието на сключен писмен договор за банков кредит, обезпечен с договор за поръчителство, усвояването на сумата от кредитополучателя, поемането от ответниците на задължение солидарно с кредитополучателя да погасят дължимите по договора суми, размерът на дължимите суми и тяхната изискуемост към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. С оглед на тези обстоятелства, решаващият състав е достигнал до извода, че в разглеждания случай е налице основание за ангажиране на отговорността на кредитополучателя и на неговите поръчители за връщане на получената сума, съобразно договореното. Въззивният състав е констатирал, че доказателства за връщане на тази сума от страна на кредитополучателя и поръчителите до датата на предявяване на иска не са ангажирани по делото. В хода на инициираното исково производство въз основа на издадения срещу кредитополучателя изпълнителен лист е образувано изпълнително производство по изп. дело № 20147020400412 по описа на ЧСИ Г. Ц., като са предприети действия по принудително събиране на вземанията на банката чрез осъществена публична продан на собствени на длъжника недвижими имоти. Представен е влязъл в сила протокол за разпределение на постъпилата от публичната продан сума, като разпределението е съобразено от въззивния съд при постановяване на решението му, на основание чл.235 ал.З ГПК. При преценка на осъществените от съдебния изпълнител плащания на взискателя, с две платежни нареждания на 22.05.2015г., които са в общ размер на сумата от 159 923.30 лева, при спазване на правилата на чл.76 ал.2 от ЗЗД и на чл.136 от ЗЗД, съдът е приел, че от преведената сума, след осъществените погашения за разноски, такси и лихви, за погасяване на главницата е останала сумата от 90 022.50 лева, с която следва да бъде намален размерът на това основно задължение по договора за кредит. При претендирана главница в размер на 134 632, 63 лева, след приспадане на сумата от 90 022.50 лева, представляваща част от погасената главница посредством изплатената от съдебния изпълнител сума на взискателя, съдът е счел, че е налице неизплатен остатък от това задължение в размер на 44 610.13 лева, до който размер е приел претенцията за основателна. Апелативният състав е намерил за неоснователни възраженията на жалбоподателите, че банката е загубила правата си срещу поръчителите, поради изтичането на предвидения преклузивен срок в чл.147 ал.1 от ЗЗД. Аргументирал се е, че в разглеждания случай са налице предпоставките, ангажиращи отговорността на поръчителите, тъй като с анекса № 3 от 5.11.2009г., е определен краен срок на погасяване на кредита 84 месеца от подписването на анекса, който не е бил изтекъл към подаването на 22.03.2012г от банката на заявлението за издаване на заповед на изпълнение на парично задължение по реда на чл.417 ГПК спрямо кредитополучателя, съставляващо предприето активно действие против длъжника в предвидения шестмесечен срок по чл. 147 ал.1 от ЗЗД, поради което не е налице бездействие на кредитора, водещо до прекратяване на поръчителството. Предвид изложените съображения, въззивният състав е заключил, че първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, с която е уважен предявеният от банката срещу ответниците иск по чл.79 ал.1 ЗЗД, във вр. с чл.430 ТЗ за разликата над размера от 44 610.13 лева до пълния уважен размер от 134 632, 63 лева т.е. за сумата 90 022.50 лева, като в частта за присъдената главница от 44 610.13 лева решението е потвърдено. В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са посочени следните правни въпроса, за които се поддържа, че са значими за изхода на делото, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда: „1/ Когато е уговорено погасяването на главното задължение да става на отделни погасителни вноски с различни падежи (както е в настоящият казус съгласно чл.4 от Анекс №3 от 05.11.2009 г.), погасяването на всяка от тези вноски представлява ли погасяване на част от главното задължение, и по отношение на всяка една от тях, при непогасяването след падежа, започва ли да тече шестмесечен срок по чл.147, ал. 1 от ЗЗД, или за началото на този срок е нужно да настъпи и падежът на последната погасителна вноска, респ. - целият дълг да е станал изискуем, включително - предсрочно изискуем, ако последното също е уговорено?; Твърди се наличие на противоречие на атакувания акт с: решение № 83/26.05.2017 г. на ВКС по т.д. № 50394/2016 г. и решение № 44/05.06.2017 г. на ВКС по гр.д. № 60073/2016г.; 2/ Допустим ли е евентуален осъдителен иск с правно основание чл.430, ал.1 ТЗ, вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД срещу поръчителите по договор за банков кредит, при положение, че е налице влязла в сила заповед за изпълнение по чл.417 ГПК досежно кредитополучателя по договора за банков кредит?; Сочи се несъответствие на обжалвания акт с: решение № 30/25.04.2013 г. по т.д. № 245/2012 г. на ВКС, решение № 78/16.05.2012 г. по т.д. № 511/2011 г. на ВКС, решение № 89/02.06.2011 г. на II т. о., решение № 152/15.11.2012 г. на II т. о. и решение № 168/01.10.2013 г. по т.д. № 1332/2013 г. и др.; 3/ Следва ли предявеният евентуален иск с правно основание чл.430, ал.1 ТЗ, вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД да отговаря на изискванията за редовност по чл.127, ал.1 и чл.128 ГПК и по - конкретно да отговаря на изискването по чл.127, ал.1, т.4 ГПК, с конкретизиране в исковата молба колко погасителни вноски не са платени от длъжниците, в какъв размер са тези вноски, кога е настъпил падежът им?; 4/ Когато в исковата молба по предявен евентуален осъдителен иск с правно основание чл.430, ал.1 ТЗ, вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД ищеца изрично и ясно се е позовал на настъпила предсрочна изискуемост, считано от датата на връчване на поканите за доброволно изпълнение на длъжниците /поръчители/, съдът разполага ли с правната възможност да разгледа изискуемостта на вземането на друго, непредявено с този иск основание за предсрочна изискуемост на вземането - връчване на препис от исковата молба на ответниците /поръчители/?; 5/ Нарушение ли е на диспозитивното начало в гражданския процес, установено в чл.6, ал.2 ГПК, разглеждането от исковия съд на непредявено пред него основание за настъпване предсрочната изискуемост на кредита по евентуалния осъдителен иск - ако в исковата молба е посочено, че вземането е изискуемо, считано от връчване на поканата за доброволно изпълнение до длъжниците, а съдът разгледа като основание за предсрочна изискуемост връчването на препис от исковата молба на поръчителите?; 6 / Следва ли да се счита, че исковата молба има характер на уведомление, с което се обявява предсрочната изискуемост на вземането по договора за банков кредит, при положение, че в нея липсва изрично волеизявление на банката, с което да уведомява длъжниците /поръчители/, че считано от връчване на исковата молба ще счита главницата по процесния договор за банков кредит за предсрочно изискуема?; 7/ Следва ли за настъпване предсрочната изискуемост на вземането по осъдителния иск с правно основание чл.430, ал.1 ТЗ, вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД досежно поръчителите в рамките на процеса да бъде установено уведомяване на главния длъжник за настъпване на предсрочната изискуемост?; Сочи се наличие на противоречие с решение № 23/24.03.2015 г. по т.д. № 1717/2013 г. на ВКС.; 8/ Следва ли да се счита, че поръчителните са отговорни за заплащането на вноски към погасителен план по анекс, който не фигурира в договора за поръчителство и чието изпълнение не са обезпечили с договора за поръчителство, с който анекс се продължава първоначално определения срок за погасяване на задължението?; Твърди се противоречие с решение № 225/03.08.2016 г. по т.д.№3696/2014г. на ВКС.; 9/ За уважаването на осъдителния иск с правно основание чл.430, ал.1 ТЗ, вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД досежно поръчителите необходимо ли е представянето на погасителния план към анекса, с който задължението се превръща в такова на погасителни вноски?“ Касаторите се позовават на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 ГПК /по въпроси № 1,2,7,8 и 9/ и по чл.280, ал.1, т.3 ГПК /по въпроси № 3-6,9/, както и на основанията по чл.280, ал.2, предл. второ и трето ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, предвид следното: Отговор на първия формулиран въпрос е даден с Тълкувателно решение № 5/2019г. от 21.01.2022г. по тълк. д. № 5/2019г. на ОСГТК на ВКС, в което е прието, че при уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, шестмесечният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД започва да тече от настъпване на изискуемостта на целия дълг, включително в хипотеза на предсрочна изискуемост. Обжалваният акт е постановен в пълно съответствие с посочената задължителна практика на ВКС, поради което не е налице наведеното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Цитираната от касатора практика по чл.290 ГПК е формирана преди приемането на Тълкувателно решение № 5/2019г. от 21.01.2022г. по тълк. д. № 5/2019г. на ОСГТК на ВКС и влиза в противоречие с даденото от ОСГТК на ВКС задължително за съдилищата по чл.130 ЗСВ тълкуване на 147, ал.1 ЗЗД, поради което не може да обуслови наличието на основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Спрямо втори въпрос относно допустимостта на евентуален осъдителен иск с правно основание чл.430, ал.1 ТЗ, вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД срещу поръчителите по договор за банков кредит, при положение, че е налице влязла в сила заповед за изпълнение по чл.417 ГПК досежно кредитополучателя по договора за банков кредит не е налице соченото основание по чл.280, ал.1,т.1 ГПК, тъй като в цитираната от касатора практика на ВКС по чл.290 ГПК не е даден отговор на този въпрос, а са разгледани хипотези на допустимост на установителния иск по чл.422 ГПК при обезсилен изпълнителен лист, съответно при обезсилена заповед за изпълнение. В т.2 на Тълкувателно решение № 8/2017г. от 02.04.2019г. по тълк. д. № 8/2017г. на ОСГТК на ВКС е прието, че разграничението на вноските с настъпил и ненастъпил падеж в заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и в исковата молба по чл. 422, ал. 1 ГПК, не е условие за редовност на исковата молба и за уважаване на иска по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост, когато тя не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението. Изведено е, че съобразно правилото на чл. 162 ГПК, при доказване от страна на ищеца на основанието за дължимост на сумите – чрез доказване на сключен договор за кредит, предоставянето на сумите от кредитодателя на кредитополучателя и настъпила, съобразно уговореното, изискуемост на отделните вземания, за съда възниква задължението служебно да съдейства за определяне размера на просрочените вноски, доколкото не би бил установим от самите договорни клаузи. С оглед така формираната задължителна практика на ВКС, и предвид обстоятелството, че вземането по банковия кредит е едно, макар и платимо на вноски, като претенцията не е за отделни периодични вземания, според разяснителната част на Тълкувателно решение № 5/2019г. от 21.01.2022г. по тълк. д. № 5/2019г. на ОСГТК на ВКС, трети въпрос относно необходимостта от конкретизиране в исковата молба като условие за нейната допустимост на неплатените погасителни вноски, техния размер и падеж, не покрива наведения допълнителен селективен критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, нито е налице евентуална недопустимост по чл.280, ал.2, предл. 2-ро ГПК на решението, доколкото липсва твърдяната нередовност на исковата молба. С решение № 10/25.02.2020г. по т.д. № 16/2019г. на II т.о. на ВКС по реда на чл.290 ГПК е прието следното: Първо, без значение дали предявеният иск е установителен или осъдителен, ако в исковото производство бъде установено, че потестативното право на кредитора да направи кредита предсрочно изискуем не е надлежно упражнено преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, но упражняването на това право се осъществи в исковото производство, не може да се отрече настъпването на изискуемостта на вземането. Второ, когато изявлението на банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем е инкорпорирано в исковата молба или в отделен документ, представен като приложение към исковата молба, изявлението поражда правни последици с връчването на препис от исковата молба с приложенията към нея на ответника – кредитополучател, ако са налице предвидените в договора за кредит обективни предпоставки. Пояснено е, че обявяването на кредита за предсрочно изискуем в исковото производство представлява правнорелевантен факт, който трябва да бъде съобразен от съда на основание чл. 235, ал. 3 ГПК в рамките на претендираните суми. В цитираното решение е изхождано от съображенията, че следва да се съобразят фактите от значение за съществуването на материалното право към момента на формиране на силата на пресъдено нещо – приключване на съдебното дирене, след което решението е влязло в сила, като изложеното е относимо, както към установителния, така и към осъдителния иск. Съставът на ВКС в решението по т. д. № № 16/2019г. се е позовал и на съображенията, изложени в мотивите на Тълкувателно решение № 8 от 02.04.2019г. по тълк. д. № 8/2017г. на ОСГТК на ВКС, според които решението на съда трябва да отразява правното положение между страните по делото, каквото е то в момента на приключване на съдебното дирене, което „задължава съда да вземе предвид и фактите, настъпили след предявяването на иска, ако те са от значение за спорното право, било защото го пораждат или защото го погасяват – например ищецът придобива спорното право след предявяването на иска, притезанието става изискуемо в течение на делото, ответникът плаща или прихваща след предявяването на иска“. В тълкувателния акт изрично е посочено, че предсрочната изискуемост няма отношение към основанието на претенцията. В решението по т. д. № 16/2019г. на II т.о. на ВКС също е подчертано, че правното основание, на което се претендира изпълнение, както на вноските с настъпил падеж, така и на останалата част от главницата, поради настъпила предсрочна изискуемост на кредита, е сключеният договор за кредит. С оглед дадените разрешения от ВКС в неговата задължителна практика и в постановеното по реда на чл.290 ГПК решение по т.д. № 16/2019г. на II т.о. на ВКС относно приложението на разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК по отношение на факта на настъпила изискуемост по време на висящо производство по осъдителен или по установителен иск по реда на чл.422, ал.1 ГПК, независимо дали изискуемостта произтича от настъпването на договорен от страните срок за изпълнение на престацията или от достигнало до адресата надлежно волеизявление на кредитора за обявяване на предсрочна изискуемост на вземането, спрямо четвърти и пети въпрос, в които настъпването на изискуемостта на вземането по време на процеса, противно на цитираната практика на ВКС, се третира като разглеждане на иска на непредявено основание, не е осъществен, както селективният критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, така и основанието по чл.280, ал.2, предл. 2-ро ГПК. Шести въпрос не покрива общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като в исковата молба се съдържа волеизявление на кредитора- ищец за обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Независимо че въззивният съд е приел, че спрямо поръчителите предсрочната изискуемост на вземането е настъпила в рамките на исковия процес, без да бъде установено обявяването й по отношение на главния длъжник, седми въпрос също не може да обуслови допускането на решението до касация, тъй като по време на висящността на делото, съобразно приетата от съда фактическа обстановка, е настъпила редовната изискуемост на вноските по кредита /последната с падеж през 2016г./, поради което отговорът на този въпрос сам по себе си не може да обуслови промяна на изхода на спора относно главницата по кредита, явяваща се предмет на делото, като спрямо въпроса не е налице общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК. Както вече се посочи, съобразно задължителната практика на ВКС, произтичащата от настъпването на договорения срок за изпълнение на престацията изискуемост на вноските, е обстоятелство, което следва да бъде съобразено при решаване на спора на основание чл.235, ал.3 ГПК. Спрямо осми въпрос също не е осъществено общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на решението до касация, тъй като противно на твърдението на касаторите, въпреки че в договора за поръчителство формално не е обозначен /като номер и дата/ сключеният на същата дата анекс № 3 към договора за банков кредит, в договора за поръчителство изрично са възпроизведени клаузите на този анекс, а именно, че реловриращата кредитна линия е с прекратено револвиране и погасяването е като стандартен кредит с погасителен план с краен срок на погасяване на кредита 84 месеца, считано от датата на анекса, при лихва съобразно уговореното в анекса.. Последният въпрос също не може да обуслови допускането на касационния контрол, предвид обстоятелството, че дължимостта на присъдената главница е установено и въз основа на приетото заключение на съдебно - счетоводната експертиза, в която погасителният план към анекса е съобразен. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на основание чл.280, ал.2, предл. трето ГПК. Очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въззивното решение не е постановено, нито в явно нарушение на закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Предвид изложеното, въззивното решение не може да бъде допуснато да касационно обжалване. С оглед изхода на спора, на ответника по касацията, на основание чл.78, ал.8 ГПК, вр. чл.25, ал.2 от Наредбата за заплащането на правната помощ, следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 450 лева. Водим от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд