Определение № 50514 от 24.07.2023 г. на ВКС по т. д. № 1093/2022 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Ив Тур“ ООД срещу решение № 1888/15.12.2021 г. по в. гр. д. № 2449/2021 г. на Окръжен съд Варна, с което е потвърдено решение № 262384/29.07.2021 г. по гр. д. № 3493/2020 г. на Районен съд Варна за прогласяване нищожността на договор от 24.09.2012 г., сключен между П. И. И. и дружеството касатор, с предмет поддръжка и управление на общите части в апартаментен хотел „Ялта“ в курортен комплекс „Златни пясъци“ и на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД касаторът е осъден да заплати на П. И. И. сума в размер на 7 218, 18 лв., платена без основание годишна такса за периода 2015 г. – 2019 г.

В подадената касационна жалба се излагат твърдения, че са налице отменителни основания по смисъла на чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. Релевират се доводи, че въззивният съд е постановил недопустимо решение, тъй като ищецът твърди, че е собственик на идеална част от имота, а съдът е уважил изцяло претенцията, включително за идеалната част, която е чужда за ищеца. С това е нарушил процесуалната забрана на чл. 26, ал. 2 ГПК да се предявяват пред съд чужди права. При евентуално в жалбата са изложени твърдения, че решението на съда е неправилно, тъй като той не е обсъдил и разгледал всички обстоятелства и наведени от страните доводи. Неправилно е приложил разпоредбата на чл. 2 ЗУЕС при необоснован извод относно липсата на жилищен характер на сградата. Твърди се от касатора, че басейнът, изграден на терена, не е част от РЗП на сградата и се ползва от всички етажни собственици. Същото важи за озеленените площи, системата за охрана и видеонаблюдение. В нарушение на чл. 236, ал. 2 ГПК съдът не е изложил никакви мотиви по същество на спора. Преценката, че комплексът не е от затворен тип не води автоматично до извод за недействителност на процесния договор, тъй като разпоредбата на чл. 2 ЗУЕС не е императивна по характер, а диспозитивна. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят въпроси, които според касатора са обусловили изводите на въззивния съд и са намерили място в мотивите на въззивното решение. Въпросите са следните:

1. „Кой е обективният критерий за наличието на жилищен комплекс от затворен тип, за който е приложим особения режим на управление по чл. 2 ЗУЕС?“

2. „Може ли жилищен комплекс от затворен тип по смисъла на чл. 2 ЗУЕС да се състои само от една сграда /в режим на ЕС/, ако са изпълнени и другите особени изисквания на § 1, т. 3 ДР на ЗУЕС за наличие на други обекти, обслужващи собствениците и обитателите, всички изградени върху комплекс, обособен в урегулиран поземлен имот, при спазване на изискванията на контролиран достъп за външни лица?“

3. „Едновременно упражняваната от инвеститора дейност по поддръжка и управление на общите части на ЕС и на стопанска дейност по отдаване под наем на собствени на инвеститора обекти в сграда на хотелски начала изключва ли възможността сградата и прилежащите обекти за общо ползване да се третират като комплекс от затворен тип, ако са налице всички други изисквания на § 1, т. 3 ДР на ЗУЕС?“

4. „Нищожен ли е априори договор, сключен от етажен собственик след възникване на ЕС с избран отпреди по реда на чл. 32 ЗС собственик да поддържа и управлява общите части на ЕС?“

По въпроси едно и две се твърди основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради отклонение от практика на ВКС, обективирана в определение № 165/2014 г. по ч. гр. д. № 47/2014 г. на IV г.о., определение № 8686/2015 г. по гр. д. 2897/2015 г. III г.о., определение № 770/2010 г. по ч. т. д. № 621/2010 г. на II т. о., определение № 300/2018 г. по гр. д. № 4342/2017 г. на III г. о. При евентуалност се сочи и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което се релевира като основно за останалите три въпроса. Твърди се очевидна неправилност поради приложение на закона в неговия обратен смисъл, както и вероятна недопустимост.

От касатора се формулира искане за обезсилване евентуално за отмяна на въззивното решение и постановяване на друго такова, с което предявените искове да бъдат отхвърлени, евентуално делото да бъде върнато на предходната инстанция за разглеждане от друг състав.

От ответника по касация П. И. И. е подаден отговор на касационната жалба, с който се изразява становище за неоснователност на въведените от касатора оплаквания срещу правилността на въззивното решение. Формулира се искане да потвърждаването му. Заявява се становище, че на са налице релевираните основания за директен и факултативен достъп до касационен контрол. Процесуалният представител на касатора смесва институтите на вещото право с тези на облигационното и не държи сметка, че договорът е подписан единствено от П. И. и единствено той е заплащал сумите по абонамента, т. е. само в неговия патримониум е настъпило обедняването. Оплакванията за допуснати процесуални нарушения са бланкетни. Въззивният съд изцяло се е съобразил с практиката на ВКС, обективирана в решение № 122/2019 г. по т. д. № 1830/2018 г. на I т.о. на ВКС. От ответника се претендира присъждане на разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт, поради което същата се явява процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е отхвърлил като неоснователни възраженията на „Ив Тур“ ООД за недопустимост на първоинстанционното решение като е акцентирал върху правилото на чл. 21 ЗЗД, че договорът поражда действие между страните, които са го сключили, а спрямо трети лица - само в предвидените в закона случаи, в които настоящият не попада. Като е съобразил, че сключването на договора съставлява действие на обикновено управление и с оглед нормата на чл. 32, ал. 1 ЗС същият не обвързва останалите съсобственици, то за ищеца съществува правен интерес от прогласяване на целия договор за нищожен, страна по който е именно той. В този случай не е приложима забраната на чл. 26, ал. 2 ГПК. Като спорен въззивната инстанция е очертала въпроса дали изграденият апартаментен хотел „Ялта“ представлява „жилищен комплекс от затворен тип“ по смисъла на § 1, т. 3 ЗУЕС и в този смисъл приложима ли е спрямо спорните отношения разпоредбата на чл. 2 ЗУЕС. За да отговори на този въпрос, въззивната инстанция изцяло се е съобразила с разрешението, дадено в решение № 122/2019 г. по т. д. № 1830/2018 г. на I т.о. на ВКС, съответно е извела решаващ мотив, че не се касае за комплекс от затворен тип.

Не са налице основанията за директен и факултативен достъп до касационен контрол, посочени от касатора.

На първо място, въззивното решение не е недопустимо като постановено по претенция, заявена от лице, непритежаващо активна процесуалноправна легитимация. Съображенията на въззивния съд в тази насока следва изцяло да бъдат споделени. Ищецът е страна по договор за управление на общи части в[жк], който е сключил в рамките на възможността да извършва действие на обикновено управление по отношение на съсобствена вещ – апартамент, който е част от въпросния жилищен комплекс. Относителното действие на договора, сключен между ищеца и ответника, обуславя наличието на активна процесуална легитимация и отсъствието на фактите, посочени в хипотезиса на чл. 26, ал. 2 ГПК.

Решението не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено при наличието на тежък порок, който да е установим единствено от мотивите му без да бъде извършвана присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност. Доводът на касатора за наличие на сочения порок се опира на твърдението за неправилно приложение на материалния закон, а именно чл. 2, ал. 1 ЗУЕС, вр. с § 1, т. 3 от ДР на ЗУЕС, което сочи на обикновена неправилност – основание за касиране на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК.

Първите три въпроса, поставени от касатора, са намерили своя отговор в решение № 122/2019 г. по т. д. № 1830/2018 г. на I т.о. на ВКС, постановено в производство по чл. 290 ГПК и представляващо практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Цитираните от касатора актове на ВКС в една своя част не представляват практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, разяснен с т. 2 от ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС /определение № 300/ 30.04.2018 г. по гр. д. № 4342/2017 г. на III г.о., определение № 868/2015 г. по гр. д. № 2897/2015 г. на III г.о., определение № 165/2014 г. по ч. гр. д. № 47/2014 г. на г.о., постановени в производство по чл. 288 ГПК/, а в друга част /определение № 700/2010 г. по ч. т. д. № 621/2010 г. на II т.о. на ВКС/ съдът е отговорил на съвсем различен въпрос, а именно - по кой ред и в регистъра на кой орган подлежи на вписване договорът за управление и поддръжка на общите части на сграда в режим на етажна собственост, построена в жилищен комплекс от затворен тип, сключен на основание чл. 2 във връзка с чл. 4 от Закона за управление на етажната собственост/ЗУЕС/ между инвеститора и собствениците на самостоятелни обекти. Следователно, сочената от касатора практика е изцяло неотносима към случая и не удовлетворява релевирания допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съществуването на практика, обективирана в решение № 122/2019 г. по т. д. № 1830/2018 г. на I т.о. на ВКС, постановено в производство по чл. 290 ГПК, изключва приложимостта на критерия, регламентиран от чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК съобразно разясненията, дадени в т. 4 от ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.

Последният въпрос не притежава характеристиката на правен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а е изцяло по правилността на въззивното решение. Тя не може да бъде проверявана в производството по чл. 288 ГПК. Поради тази причина като неудовлетворяващ общия селективен критерия по чл. 280, ал. 1 ГПК е безпредметно да се преценява дали е налице допълнителният критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Само за пълнота на изложението следва да бъде посочено, че въпросната разпоредба е само формално изписана без да са изложени съображения, които да обосновават приложението й съобразно задължителните разяснения, дадени в т. 4 от ТР № 1/2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.

Производството по настоящото дело е образувано и по касационна жалба на П. И. И. срещу решение № 119/28.01.2022 г. по в. т. д. № 2449/2021 г. на Окръжен съд Варна, с което е отказано допълване на основното решение № 1888/15.12.2021 г. с мотива, че ищецът не е релевирал искане за присъждане на законна лихва в хода на съдебното производство пред първа инстанция до приключване на устните състезания. Макар претенцията за законна лихва да няма самостоятелен характер, това вземане може да бъде предявено от ищеца и до приключване на устните състезания пред въззивния съд, но при съобразяване с разпоредбата на чл. 271, ал. 1, изр. 2 ГПК. Като се е позовал на решение № 265/2019 г. по гр. д. № 760/2019 г. на IV г.о. на ВКС, въззивният съд е оставил без уважение молбата на П. И. за постановяване на допълнително решение, с което да бъде присъдена законна лихва от датата на исковата молба, тъй като по този начин би се влошило положението на въззивника „Ив Тур“ ООД.

В касационната жалба И. твърди, че въззивният съд неправилно е приложил разпоредбата на чл. 214, ал. 2 ГПК и не е съобразил, че ищецът е релевирал искането си своевременно, а именно с отговора на въззивната жалба. В изложението на основания за достъп до касационен контрол поставя следните въпроси:

1. „При искане за допълване на въззивното решение с присъждане на законна лихва за забава, направено своевременно от страна в процеса, която не е обжалвала решението на първоинстанционния съд и същевременно такова право в нейна полза не е признато с него, намира ли приложение принципа на чл. 271, ал. 1, изр. 2 ГПК?“

2. „С оглед принципа на чл. 271, ал. 1, изр. 2 ГПК, който забранява влошаване положението на жалбоподателя, може ли по реда на чл. 250 ГПК да бъде допълнено решение за присъждане на законна лихва за забава от завеждане на исковата молба, когато искането е направено с отговора на въззивната жалба от страна в процеса, която не е обжалвала решението и с него в нейна полза не е признато такова право?“

3. „Основателно ли е направено по реда на чл. 250 ГПК искане за допълване на въззивно решение с присъждане на законна лихва за забава от завеждане на исковата молба, когато искането е направено с отговор на въззивната жалба от страна в процеса, която не е обжалвала решението на първоинстанционния съд и с него в нейна полза не е присъдена законна лихва?“

Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт, поради което същата се явява процесуално допустима.

Не са налице заявените основания за достъп до касационен контрол на атакуваното решение.

По първия въпрос касаторът се позовава на чл. 28 0, ал. 1, т. 1 ГПК поради отклонение от даденото разрешение с определение № 381/2019 г. по гр. д. № 101/2019 г. на I г.о. Вторите два въпроса поставя с цел точно прилагане на закона и развитие на правото.

Ответникът по касациноната жалба „Ив Тур“ ООД я оспорва и счита за неоснователна, съответно изразява становище за липса на основания атакуваното решение да бъде допуснато до проверка по същество. Претендира присъждане на разноски.

Не са налице основания за достъп до касационен контрол.

По първия въпрос се сочи практика, която е постановена при коренно различна фактическа обстановка, поради което и неприложима и неотносима към настоящия случай. С определение № 381/2019 г. по гр. д. № 101/2019 г. на I г.о. ВКС е разрешил спор, при който искането за законна лихва е било заявено още с първоначалната молба, с която са били заявени претенции по сметка във втора фаза на делба. С решението си съдът е пропуснал да се произнесе по част от заявените претенции, а в постановеното допълнително решение, с което е отстранил своя пропуск, е пропуснал да се произнесе по поисканата с първоначалната молба законна лихва.

Вторите два въпроса също не могат да послужат за обосноваване достъп до касация, тъй като релевираният критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е удовлетворен. При съществуваща практика, на която се е позовал въззивният съд, следва да се счете изключено приложението на цитираната норма. Отделно, третият въпрос не удовлетворява и основния критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като е изцяло казуистично формулиран и таргетира в правилността на обжалваното въззивно решение, каквато проверка в производството по чл. 288 ГПК касационната инстанция не може да направи.

След като не се установява наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, заявени от двамата касатори, то следва да бъде отказан достъп до контрол за законосъобразност на решенията, постановени от Окръжен съд Варна.

При изхода на делото пред настоящата инстанция и на основание чл. 81 ГПК на ответника по касация П. И. следва да бъдат присъдени сторените в производството разноски в доказания размер от 700 лв.

С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС