Определение № 2918 от 17.10.2025 г. на ВКС по т. д. № 1204/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Трафик СОТ“ ООД, [населено място] срещу решение № 67 от 05.03.2025 г. по в. т. д. № 9/2025 г. на Пловдивски апелативен съд, с което, след отмяна на решение № 416 от 01.11.2024 г. по т. д. № 150/2024 г. на Пловдивски окръжен съд в обжалваните му части, са отхвърлени предявените от касатора срещу „Професионален футболен клуб Ботев“ АД, [населено място] обективно съединени искове: иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за сумата 74 125.60 лв. – неустойка за едностранно прекратяване на сключения между страните договор за физическа охрана от 01.01.2021 г. и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 596.28 лв. – лихва за забава върху първата сума за периода от 14.02.2024 г. до датата на подаване на исковата молба – 05.03.2024 г.. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно на всички основания, предвидени в чл. 281, т. 3 ГПК. Изразява несъгласие с извода за нищожност на клаузата на чл. 21 от процесния договор поради накърняване на добрите нрави. Излага подробни съображения в подкрепа на поддържаната и пред инстанциите по същество своя теза, че уговорената между страните компенсаторна неустойка в размер на 50 % от възнаграждението, дължимо за оставащия период от срока на договора, не е прекомерна и не води до неоснователно обогатяване на страната-възложител. Като обосноваващ допускане на касационното обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен въпросът: „Какви са критериите, които следва да се прилагат при преценката за нищожност на клаузата за неустойка поради накърняване на добрите нрави по търговска сделка“. Касаторът поддържа, че поставеният въпрос е разрешен в противоречие с практиката на ВКС по чл. 290 ГПК, посочена в касационната му жалба – решение № 4 от 25.02.2009 г. по т. д. № 395/2008 г. на ВКС, I т. о.; решение № 78 от 10.07.2017 г. по т. д. № 843/2016 г. на ВКС, I т. о.; решение № 60080 от 16.09.2021 г. по т. д. № 466/2020 г. на ВКС, I т. о.; решение № 50104 от 11.08.2023 г. по т. д. № 2639/2022 г. на ВКС, IV г. о. Освен това, заявява и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, без да излага конкретни аргументи в какво се изразява твърдяната от него очевидна неправилност на обжалваното решение. Ответникът по касация – „Професионален футболен клуб Ботев“ АД, [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбата без уважение като неоснователна по съображения в писмен отговор от 29.05.2025 г. Претендира присъждане на разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел за установено, че: Страните са били обвързани от договор от 01.01.2021 г., с който ответникът „Професионален футболен клуб Ботев“ АД е възложил на ищеца „Трафик СОТ“ ООД осъществяване на физическа защита от противоправни посегателства и тяхното предотвратяване спрямо физически лица в спортен комплекс „Коматово“, [населено място], както и извършване на контролно-пропускателен режим на обекта; Договорът е сключен за 24 месеца, считано от 01.01.2021г., като в чл. 16.3. е предвидено, че този срок се счита продължен за две години, ако не е постъпило едномесечно писмено предизвестие за прекратяване на договора съгласно чл. 16, ал. 2; В чл. 21 е постигнато съгласие, че всяка от страните, която прекрати договора едностранно, не по предвидения в него ред, дължи на другата страна неустойка в размер на 50% от сумите по чл. 6 за останалата неизпълнена част от договора. За безспорно между страните е счетено, че договорът е прекратен с едностранно изявление на възложителя „Професионален футболен клуб Ботев“ АД, отправено до изпълнителя „Трафик СОТ“ ООД и връчено му чрез ЧСИ на 14.11.2023 година, както и че на 15.11.2023 г. е подписан протокол за снемане охраната на обекта. По подробно изложени съображения (във връзка с които не са релевирани оплаквания в настоящото производство), въззивният съд е преценил за неоснователно възражението на ответника по предявения иск за наличие на втори договор между страните, сключен в началото на м. януари 2022 г., с който е прекратен договорът между тях от 01.01.2021 г., както и възражението за нищожност на съдържащата се в него клауза за неустойка (чл. 21) поради невъзможен предмет. Като основателно, обаче, е счел възражението за нищожност на неустоечната клауза поради противоречие с добрите нрави. За да стигне до този извод, съдебният състав е взел предвид, че: Срокът на действие на договора е продължителен - 24 месеца; През този срок могат да настъпят промени в обстоятелствата, налагащи прекратяването му, включително още в началото на 24-месечния период; Договорът е с продължително изпълнение за изпълнителя и с периодично ежемесечно изпълнение на задължението за заплащане на уговорената цена – за възложителя и неговото прекратяване има действие занапред; В договора не е предвидена възможност за прекратяването му с едностранно предизвестие; Предмет на договора е дейност по физическа защита от противоправни посегателства, както и по тяхното предотвратяване и пресичане и противодействие на противоправно посегателство спрямо физически лица, който предмет позволява дейността да бъде преустановена във всеки един момент, без да е необходимо предприемането на някакви нарочни действия, изискващи време, големи усилия и разходи от страна на изпълнителя; След тази дата и до изтичането на срока на договора на 01.01.2025 г., според клаузата за неустойка, на изпълнителя се дължи половината от възнаграждението, което би получил за работата си, без никакви задължения и отговорности от негова страна; Изпълнителят не твърди и не установява прекратяването на договора да му е нанесло някакви вреди, каквито, с оглед вида на осъществяваната дейност, не могат и да се предполагат. С оглед изложените съображения, въззивният съд е приел, че с уговорената неустойка при едностранно прекратяване на договора за охрана се цели не само обезщетяване на изпълнителя и санкциониране на възложителя, но като резултат се стига до неоснователното обогатяване на изпълнителя, тъй като той получава уговорено като неустойка възнаграждение, без да престира нищо насреща, а това противоречи на добрите нрави и на принципа за справедливост в гражданските и в търговските отношения, поради което неустойката е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Предвид извода за нищожност на клаузата на чл. 21 от договора, съдебният състав е преценил претендираната неустойка за недължима и след отмяна на първоинстанционното решение е отхвърлил предявения иск по чл. 92 ЗЗД и обусловения от него иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД като неоснователни. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Единственият поставен от касатора въпрос не е обуславящ за изхода на конкретното дело съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Въпросът „Какви са критериите, които следва да се прилагат при преценката за нищожност на клаузата за неустойка поради накърняване на добрите нрави по търговска сделка“ е абстрактен, тъй като не е отнесен към мотивите на обжалваното решение. Отговорът на този въпрос се съдържа в мотивите на Тълкувателно решение № 1/2009 от 15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, в които са изброени примерните критерии за извършване на преценка относно валидността на клаузата за неустойка. В случая, въззивният съд не само изрично се е позовал на цитирания тълкувателен акт, но е приложил посочените в него примерни критерии, като е съобразил и специфичните за случая обстоятелства – предмета на договора и дължимите от всяка от страните престации, с оглед на които е направил и извод за евентуалните вреди от неизпълнението на договора, обезпечено с неустойката; начина на формирането й – 50% от дължимите суми за реално изпълнение на договора да изтичането на целия му срок; липсата на предвидена възможност за прекратяване на договора с едностранно предизвестие и др. Несъгласието на касатора с тази преценка, обективирано в поставения от него въпрос, представлява по своето естество оплакване за необоснованост на обжалвания акт, което е основание за касация, но не и за допускането й. Освен това, не е налице и противоречие на въззивното решение с посочената от касатора практика по чл. 290 ГПК. Преобладаващата част от тази практика е напълно ирелевантна, тъй като не съдържа произнасяне по поставения в изложението въпрос – решение № 4 от 25.02.2009 г. по т. д. № 395/2008 г. на ВКС, I т. о. касае неустойка за забава, а не компенсаторна неустойка, каквато е процесната; в решение № 78 от 10.07.2017 г. по т. д. № 843/2016 г. на ВКС, I т. о. спорен е моментът на възникване на вземането за неустойка, а не действителността на неустоечната клауза; решение № 60080 от 16.09.2021 г. по т. д. № 466/2020 г. на ВКС, I т. о. съдържа произнасяне относно действителността на клауза за възнаградителна лихва по договор за банков кредит, а не валидността на клауза за неустойка. Що се отнася до решение № 50104 от 11.08.2023 г. по т. д. № 2639/2022 г. на ВКС, IV г. о., макар да касае въпроса за критериите при преценката за нищожност на клаузата за неустойка, същото не доказва твърдяното от касатора противоречие, доколкото в него съдът е приложил същите критерии, както и в обжалваното въззивно решение, но при напълно различни факти – различна е продължителността на срока, за който е сключен договорът (девет години); различни са дължимите от страните престации, от което произтичат и различни по обем вреди от неизпълнение на задължението, обезпечено с клаузата за неустойка. Въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационен контрол и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, тъй като същото е заявено бланкетно, без да е посочено в какво именно се изразява твърдяната от касатора очевидна неправилност на акта. Независимо от изхода на делото, на ответника не се присъждат разноски поради липса на доказателства за извършването на такива. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК