Определение № 708 от 06.03.2025 г. на ВКС по т. д. № 2158/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от ответника в производството „Комплексни строежи“ ООД, ЕИК:[ЕИК] срещу въззивно решение № 235 от 11.06.2024 г., постановено от Апелативен съд – Пловдив по в.т.д. № 164 по описа на съда за 2024 г., с което е потвърдено първоинстанционно решение № 14 от 10.01.2024 г., постановено от Окръжен съд - Пловдив по т.д. № 543 по описа на съда за 2022 г., с което е осъден касаторът да заплати на „ЗИГЗАГ ЦЕНТЪР“ ООД, ЕИК:[ЕИК], сумата 76 920 лв. (седемдесет и шест хиляди деветстотин и двадесет лева) – неустойка за забава на изпълнителя в размер 10 % от стойността на обекта, дължима по силата на т. 5.2. от договор № А190403/18.04.2019 г. за строително-монтажни работи /СМР/ на обект „Административно-складова база УПИ L539.702, производствени и обслужващи дейности, кв. 4 по плана на ЮИПЗ, [улица], [населено място]“, със законните последици по отношение на разноските в производството. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение, като постановено в нарушение на процесуални правила и материалноправни норми, както и в противоречие със събраните по делото доказателства, и при неправилното им кредитиране, което е довело до грешни изводи. Оспорва се изводът на съда, че касаторът е неизправна страна по процесния договор, както и че с извършеното плащане от страна на противната страна по делото „ЗИГЗАГ ЦЕНТЪР“ ООД по договора е изпълнено задължението му да плати извършването на необходимите СМР, за да е възможно за сградата – предмет на договора да бъдат издадени актове обр. 15 и 16. Твърди се, че приетата по делото КСС съдържа в себе си СМР, които не са достатъчни за довършването на сградата до етап „груб строеж“, поради което и на обекта са работели и други изпълнители. Излага се, че в производството е установено, а и съдът го сочи в мотивите си, че е издадена фактура с № [ЕГН]/17.12.2021 г. на стойност от 175 358,80 лева, която и към настоящия момент не е платена в пълен размер, което обстоятелство е признато от страна на „ЗИГЗАГ ЦЕНТЪР“ ООД. Подчертава се, че СМР, които е следвало да бъдат извършени от „Комплексни строежи“ ООД, макар и да не са част от договора, а са допълнително поискани за извършване, са необходими за издаването на актове обр. 15 и 16, като изводът е, че изначално с посочените в договора СМР за извършване не е било възможно сградата да бъде довършена, т.е. дори „Комплексни строежи“ ООД да извърши тези СМР, то няма да е възможно въвеждането на сградата в експлоатация. Според касатора в същия смисъл следва да се разглежда и изпратената до него покана за съставяне и подписване на акт обр. 15, която е изпратена една година и пет месеца след датата на приключване на строителството, а изводът в тази насока е отново, че СМР, възложени на „Комплексни строежи“ ООД с процесния договор не са били достатъчни за съставянето на акт. обр. 15 за сградата. Това е така, тъй като допълнително възложените СМР /извън договора/ по сградата не са били извършени от изпълнителя, поради липса на заплащане по фактура с № [ЕГН]/17.12.2021 г., и това е забавата на кредитора, който с бездействието си възпрепятства изпълнението на СМР. Отново в насока неизправността на възложителя се твърди, че въззивният съд не е обсъдил стойността на СМР, необходими за изграждането на сградата. Според касатора в т. 1.2. е посочена стойността - 769 201,88 лева с ДДС, тази сума е с 255 000 лева по-малко от стойността, и е явно, че представената КСС не обхваща всички необходими СМР, и че са необходими допълнителни СМР на стойност от 255 000 лева. Тези възложени допълнителни СМР не са заплатени, при условията на договора /съгласно т. 1.4./ и поради тази причина е налице забава на възложителя, което изключва неустоечната отговорност на „Комплексни строежи“ ООД. Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното решение, отмяната му и отхвърлянето на предявения срещу касатора иск, претендират се разноски. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се поддържа наличието на основанието за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Поставят се въпросите: Има ли процесуално задължение въззивният съд да разгледа и обсъди всички възражения и въпроси посочени във въззивната жалба и в тази връзка длъжен ли е въззивния съд да коментира неоспорено и прието заключение на вещо лице за начина на осчетоводяване на процесните суми. Твърди се, че въззивният съд не е обсъдил в мотивите си дали условията на договора, са относими и приложими и към допълнително възложените СМР по обекта. Според касатора явно е, че след като тези допълнително извършени СМР не са платени, то забавата е у възложителя. Не е обсъдено, че именно тези допълнително възложени СМР са необходими за довършването на сградата до етап акт обр. 15, като следва да се отчете, а това не е направено, че тези допълнителни СМР са възложени след определения срок за изграждане на обекта, поради което отново е явно, че забавата е у възложителя. Твърди се противоречие на въззивното решение с практиката, обективирана в множество решения на ВКС /решение № 57/02.03.2011 г. по гр.д. № 1416/2010 г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 34/22.02.2012 г. по гр.д. № 652/2011 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 37/29.03.2012 г. по гр.д. № 241/2011 г. на ВКС, ГК, 1 г.о., решение № 536/19.12.2012 г. по гр.д. № 89/2012 г. на ВКС, ГК, IV г.о./, съгласно която съдът следва да постанови решението си въз основа на доказани съобразно правилата за доказателствена тежест правнорелевантни факти, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК. Следва ли въззивният съд при постановяване на решението да обсъди всички релевантни доказателства и доводи на страните. Твърди се, че АС – Пловдив не е възприел, че като въззивен съд следва при постановяване на решението си да обсъди всички относими доказателства и доводи на страните, което съгласно Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 3, влиза в обхвата на дейността на въззивната инстанция съгласно чл. 269, изр. 2 ГПК. Излага се, че въззивният съд може да приеме, че първоинстанционният съд е приел за установен факт, който не се е осъществил, или че не е приет за установен факт, който се е осъществил, само ако въззивната жалба съдържа оплакване, че даден релевантен за делото факт е погрешно установен. В тези случаи, както и при обосновано оплакване за съществено нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в необсъждане на събрани относими и допустими доказателства и релевирани доводи и възражения от страните, въззивният съд е длъжен да установи фактическата обстановка като обсъди в тяхната съвкупност и взаимна връзка събраните допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните. Сочи се, че е налице съдебна практика на ВКС, обективирана в решение № 43 от 4.06.2014 г. на ВКС по т.д. № 213/2012 г., II т.о., ТК. Излага се, че в производството е установено, че до касатора е изпратена покана една година и пет месеца след датата на приключване на строителството, в която е посочено, че ако не се яви представител на изпълнителя, то възложителят ще се ползва от правата си по чл. 170, ал. 2 от ЗУТ. Това е право, което дава възможност за издаване на акт обр. 15 без участието на изпълнителя или негов представител. Сочи се, че възложителят не се е ползвал от това си право цяла година и половина, тъй като сградата не е била годна за приемане, тъй като възложителят не е платил допълнителни СМР, които са необходими за достигане на етап за приемане. Настоява се, че въззивният съд не е направил такава преценка и е достигнал погрешния извод, че възложителят е изправна страна, а изпълнителят е неизправен, който извод е мотивирал въззивната инстанция да постанови решението си. Според касатора е налице съдебна практика на ВКС, в която е посочено, че въззивната инстанция дължи такава преценка - решение № 134 от 5.08.2019 г. на ВКС по гр.д. № 3482/2018 г., IV г.о., ГК. Ответникът по касация в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество намира жалбата за неоснователна, претендира разноски. Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. За да стигне до крайните си изводи относно основателността на предявения срещу касатора иск, въззивният съд е приел в относимата си към оплакванията в касационната жалба и изложението на основания за допускане на касационно обжалване, част от мотивите си към обжалваното решение, че: Наличието на договорни правоотношения между страните се установява от представените по делото договор и съставените във връзка с неговото изпълнение документи - протоколи и фактури, както и от преводните нареждания за извършени плащания по тези фактури от страна на ищеца. Видно от договора „Зигзаг център“ ООД в качеството на възложител е възложило, а „Комплексни строежи“ ООД в качеството на изпълнител е приел да изпълни СМР на процесния обект съгласно подробна количествено-стойностна сметка /КСС/ - Приложение № 1 - неразделна част от договора. Уговорено е, че общата стойност на СМР - предмет на договора е 769 201.88 лева с ДДС. Предвидено е, че цената е сбор от цените на отделните видове СМР съгласно цитираното Приложение № 1. Количествата подлежат на окончателно потвърждаване след приключване на работите и подписване на приемо-предавателния протокол за издаване на обекта. В случай на възлагане на допълнителни СМР, които не са включени в договора, те подлежат на допълнително заплащане - съгласно двустранно подписан протокол между страните. Предвидено е обектът и отделните видове СМР да бъдат изпълнени съгласно условията и проекта на възложителя с материали, работна сила и механизация на изпълнителя. Съгласно уговорката в чл. 1.6. от договора уговореното възнаграждение е предвидено да бъде заплатено чрез авансово плащане в размер на 192 300.48 лева без ДДС, представляващи 30 % от общата стойност на възнаграждението в срок от 10 дни от подписване на договора и чрез междинни/етапни плащания, които се извършват в срок от 7 дни от датата на подписване на протокол /акт обр. 19/ и издаване на проформа фактура. Заплащането на извършените поетапно работи е предвидено да се извършва периодично /при завършване на всяка кота от обекта/ след замерване, приемане на СМР и подписване на акт обр. 19 за завършени СМР. Предвидено е също от всяко междинно плащане да се приспада пропорционална част от авансовото плащане. Съгласно чл. 2.1. от договора изпълнителят се задължава да изработи и предаде обекта и отделните СМР в срок от 18 месеца, считано от датата на постъпване на авансовото плащане и издаването на акт обр. 2 - Протокол за откриване на строителна площадка и определяне на строителна линия и ниво на строежа. Уговорена е възможност при поява на пречки, независещи от изпълнителя, условията и сроковете за изпълнение да бъдат променени чрез анекс. Такава възможност е предвидена и при възлагане на допълнителни видове СМР от страна на възложителя. Според съда видно от представения Протокол за откриване на строителна площадка и определяне на строителна линия и ниво на строежа, същият е съставен на 27.05.2019 г. С платежно нареждане за кредитен превод от 27.08.2019 г. „Зигзаг център“ ООД е превел на „Комплексни строежи“ ООД сумата 226 200 лева, която сума представлява авансово плащане по договора. Ето защо следва да се приеме, че предвиденият в чл. 2.1. от договора 18-месечен срок за извършване на отделните видове СМР и предаване на обекта на възложителя от изпълнителя, започва да тече от по-късната от двете дати, а именно - от 27.08.2019 г. Не са ангажирани доказателства за евентуално сключен анекс между страните, с който този 18-месечен срок, започнал да тече на 27.08.2019 г., да е бил удължаван. Ето защо следва да се приеме, че той изтича на 27.02.2021 г. От страна на ответника е направено възражение, че срокът следва да се счита автоматично удължен и без подписване на анекс с два месеца, с оглед обстоятелството, че за периода 13.03.2020 г. - 13.05.2020 г. в страната е въведено извънредно положение. Съдът сочи, че съгласно чл. 3 от Закон за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на НС от 13.03.2020 г. и за преодоляване на последиците /обн. ДВ. бр. 28/24.03.2020 г./, в сила от 13.03.2020 г. за срока от 13 март 2020 г. до отмяната на извънредното положение спират да текат и се удължават нарочно изброени в закона срокове. В случая обаче, според съда, не се касае нито за процесуален срок, нито за такъв, който да изтича по време на извънредното положение, за да намери приложение някоя от хипотезите на чл. 3 и чл. 4 от закона. Относно евентуалната хипотеза на чл. 120в от закона, съдът приема, че изобщо не е направено твърдение за осъществена такава. Съгласно чл.120в при обявено извънредно положение работодателят може със заповед да преустанови работата на предприятието, на част от предприятието или на отделни работници и служители за целия период или за част от него до отмяната на извънредното положение. Няма твърдения, нито доказателства за издадена такава заповед от ответника. Нещо повече - явно изпълнението на СМР по договора е продължило и по време на извънредното положение, тъй като именно в този период /от 06.03.2020 г. до 30.06.2020 г./ са извършвани работите, за които е съставен Протокол № 3 обр. 19. Следователно срокът за изпълнение на задължения, поети от ответника с договора за строителство е продължил да тече и по време на периода, за който в страната е било обявено извънредно положение. Според съда видно от Протокол от 17.12.2021 г. за завършени СМР по процесния договор, за обекта са налице извършени СМР по етапи, за които са съставени актове обр. 19, както следва: Протокол № 1 от 27.12.2019 г., Протокол № 2/06.03.2020 г., Протокол № 3/30.06.2020 г., Протокол № 4/31.08.2020 г. и Протокол № 5/17.12.2021 г. Следователно до 28.02.2021 г., когато изтича 18-месечния срок за предаване на завършения обект от изпълнителя на възложителя са извършени не всички предвидени в договора СМР, а само тези, за които са съставени цитираните Протоколи от № 1 до № 4. От 31.08.2020 г. до 17.12.2021 г. /около година и половина/ няма никакви доказателства да са извършвани и предадени СМР, уговорени за изпълнение с цитирания договор. Съдът излага, че от показанията на свидетелите Б. Ф. Р. и Р. К. К. се установява, че са работили на обекта на [улица]в [населено място] през есента на 2021 г. Р. посочва, че към този момент сградата е била на груб строеж, не е имало мазилка, не е била сложена всичката дограма, в баните и стълбищата не е правено нищо, само водопровода. Свидетелят Р. е поставял плочки в баните и висящи тавани „Армстронг“, монтирал е мивки и моноблокове. Свидетелят е работил на обекта пет месеца, когато е отишъл там през есента на 2021 г. е нямало никой и през целия период, докато е работил не е дошъл никой друг да работи, а след него са дошли електротехниците. Свидетелят К. също твърди, че през есента на 2021 г. никой представител от „Комплексни строежи“ не е извършвал работа по обекта. Той е работил по ел. инсталацията. Не е виждал на обекта никакви други хора, освен свидетеля Р., който подставял плочки и кнауф. От показанията на свидетеля С. Й. Н. се установява, че „Комплексни строежи“ са спрели да работят, защото възложителят нямал желание да плаща. По принцип частта „електро“ я имало в КСС, но тя не е изпълнена от дружеството, защото са преустановили работа, тъй като строителството не им било платено. Не бил изпълнен и асансьора, тъй като те не извършвали такъв тип дейности. По фасадата, според свидетеля, са работили през лятото на 2021 г. или пролетта на 2022 г. тръгнали са си в началото на 2022 г., като последната издадена от тях фактура е от декември 2021 г. Въззивният състав излага, че от цитираните писмени доказателства и от свидетелските показания се установява, че при задължение за предаване на завършения обект до 28.02.2021 г., строително - монтажните работи са продължили много след тази дата. След съставения Протокол № 4/31.08.2020 г., следващият е след година и половина - Протокол № 5/17.12.2021 г. След лятото на 2020 г. изпълнителят е спрял работа. През месеците от есента на 2021 г. на обекта не са извършвани СМР от изпълнителя. Съдът сочи, че съгласно чл. 2.4. от договора изпълнителят има право да преустанови СМР в случай на частично или пълно неизплащане от възложителя на дължимите суми по акт обр. 19 в договорените срокове, а срокът за изпълнение на СМР по договора се удължава автоматично с толкова дни, колкото е забавата на съответните плащания. Според съда в отговора на исковата молба се твърди, че възложителят е допуснал забава относно задължението си по издадени фактури и актове обр. 19 - по фактура № 382/29.07.2019 г. плащането е извършено на 27.08.2019 г., по фактура № 559/13.08.2020 г. плащането е извършено на 11.09.2020 г. Освен това по фактура № 741/17.12.2021 г. на стойност 175 358.80 лева /след приспадане на аванс в размер на 106 000 лева/ е дължима сумата 83 230.56 лева, която не е платена. По тези твърдения на ответника съдът е приел следното: Относно първата фактура № 382/29.07.2019 г. и забавата от 21 дни: действително плащането е извършено на 27.08.2019 г. Към този момент обаче все още не тече срок за изпълнение на СМР по договора, тъй като неговото начало се свързва с авансовото плащане, което е осъществено на 27.08.2019 г. На посочената дата „Зигзаг център“ ООД е превел на „Комплексни строежи“ ООД авансово по договора сумата 226 200 лева. Ето защо забавата от 21 дни на плащането по фактура № 382/29.07.2019 г. не е от значение за срока на изпълнение на ответника, тъй като към този момент той не е започнал да тече. Относно втората фактура № 559/13.08.2020 г., по която се твърди, че плащането е извършено на 11.09.2020 г.: Задължението по тази фактура /стр. 70 от делото на ОС/ е погасено в деня на издаването й - с платежно нареждане от 13.08.2020 г. /стр. 33 от делото на ОС/ на ответника е преведена сумата 48 000 лева, която е пълната стойност на издадената фактура. Ето защо не може да се направи извод, че е налице забава в плащането от страна на възложителя. Относно фактура № 741/17.12.2021 г. на стойност 175 358.80 лева, по която след приспадане на аванс в размер на 106 000 лева, не е платена сумата 83 230.56 лева: тази фактура е издадена въз основа на акт обр. 19 - Протокол № 5/17.12.2021 г. - осем месеца след като обектът е следвало да бъде завършен и предаден на възложителя /18-месечният срок за изпълнение е изтекъл на 27.02.2021 г./. Според съда дори и да е налице частично неплащане по тази фактура, това няма отношение към забавата на ответника, тъй като той е изпаднал в забава много преди тази фактура да бъде издадена. Същото се отнася и за издадена фактура № 890/01.09.2022 г. относно задължения по договор за охрана на обекта и поставяне на дограма, тъй като срокът за изпълнение на ответника на задълженията по договора за строителство е изтекъл много преди издаването на фактурата относно това задължение на възложителя. Отделно от горното, според въззивния състав дори и да е налице забава в изпълнението на задълженията на ищеца относно плащане на охраната на обекта, това няма никаква връзка с неизпълнението на ответника - то не се дължи на неплащането на охраната на обекта. Съставът на АС – Пловдив излага, че не се установява към 27.02.2021 г. да е налице непогасено парично задължение на възложителя към изпълнителя за извършените поетапно работи, установени след замерване, приемане на СМР и подписване на акт обр. 19 за завършени СМР - съобразно уговореното в чл. 1.5. от договора. Не е налице хипотезата на чл. 96 от ЗЗД, при която длъжникът се освобождава от последиците на своята забава, при положение, че и кредиторът е в забава. Такава относно задълженията на възложителя към момента, в който изтича срокът за изпълнение на ответника, не е налице. При така изложеното въззивният състав е приел, че претенцията за заплащане на неустойка по чл. 5.2. от договора е основателна следва да бъде уважена в предявения размер. За съда обстоятелствата относно това как е финансирано строителство, сключен ли е договор за банков кредит и има ли самоучастие на ищеца, кога е издаден и по какъв ред акт обр. 15, са ирелевантни за конкретния спор и затова, макар че са събирани доказателства, съдът не ги обсъжда. Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато. Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело. В случая по делото не е осъществено поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Първият въпрос на касатора в частта му за задължението на съда да обсъди прието по делото заключение на счетоводна експертиза, не може да бъде свързан нито с конкретно оплакване на касатора в касационната му жалба, в която оплаквания в изложената насока не са налице, нито със също конкретни изводи на въззивния съд, обективирани в мотивите му и обусловили изхода на делото във въззивната инстанция, нито пък става ясно какви процесни суми визира въпросът, доколкото процесната сума е само такава за неустойка, която не се твърди да е осчетоводявана от която и да е от страните по делото и осчетоводяването й не е предмет на приетото по делото заключение на ВЛ по ССЕ /което пък заключение, в частта му за начина на финансиране на строителството е прието от въззивния съд за неотносимо към спора/. При изложеното въпросът в тази му част не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване. В останалата им част поставените от касатора въпроси са правни и отговорите им са от естество да обусловят изхода на всеки правен спор, разрешаван със средствата на гражданския процес, като относими към спазването на императивно законоустановените в процесуалния закон задължения на съда да разглежда и решава делата според точния смисъл на законите, да преценява всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение, да постанови решението си въз основа на доказателствата по делото и вътрешното си убеждение, като го основе върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона, и при това да изложи мотиви към решението си, в които да посочи исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на съда. По отношение на въпросите и в тази им част обаче не е налице поддържаният от касатора допълнителен критерий за селектиране на касационната му жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. По отношение задължението на съда да постанови акта си след преценка на всички ангажирани по делото относими към спора доказателства, както и доводите и възраженията на страните, като на тази база обоснове крайните изводи в решението си е налице постоянна и еднопосочна, включително задължителна за съдилищата съдебна практика. Според същата, обективирана в т. 3 от р. I на ППВС № 1/13. 07.1953 г., доразвиващото го № 7/27. 12. 1965 година и в т. 13 от ППВС № 1/10. 11. 1985 година, и формирана въз основа на тях казуална практика на касационната съдебна инстанция, обективирана примерно, но не само в определение № 60573 от 16. 07. 2021 г. по гр.д. № 922/2021 г., Г.К., ІV г.о. на ВКС, определение № 873 от 14. 08. 2017 г. по гр.д. № 3656 по описа за 2016 година на ВКС, ТК, Четвърто г.о., определение № 60629 от 09. 09. 2021 г. по гр.д. № 1298/2021 г. на ВКС, ТК, Четвърто г.о., изискването към съда да обсъди непременно всички твърдения и възражения на страните, и подкрепящите ги доказателства, не следва да се абсолютизира. Същото следва да е изпълнено в степен, годна да установи, че съдът е взел предвид релевираните от страните техни изявления и възражения по делото, и подкрепящите ги доказателства, както и да осигури възможност за проверка на изводите му по съществото на спора. В случая според касационния състав, видно от частично възпроизведеното в настоящите мотиви съдържание на тези към въззивното съдебно решение, въззивният съд в достатъчна за изясняването на действителното му становище по твърденията и възраженията на страните, и на подкрепящите/отричащи ги доказателства, както и за проверка на изводите му по съществото на правния спор степен, е обсъдил тези от тях, които са своевременно релевирани и ангажирани от страните по делото, като в мотивите си е изложил и ясни фактически, и правни изводи по основателността на иска, с който е сезиран. В допълнение следва да се посочи, че и двете групи твърдения на касатора в жалбата му и при обосноваване на въпросите му, поставени в изложението на основания за допускане на касационно обжалване, на които се основават оплакванията му за необсъждане от страна на въззивния съд, на доводи на страните и събрани по делото доказателства, в противоречие с цитираната задължителна и казуална практика на ВКС, не са релевирани по делото в императивно установените от процесуалния закон преклузивни срокове за това. Нито в отговора си на исковата молба, нито в отговора на допълнителната такава или в първото по делото заседание, или въобще в първоинстанционното производство, касаторът не е развивал защитната си теза, изложена едва във въззивната му жалба и възпроизведена в касационната такава за изначалната невъзможност предметът на процесния договор да се изпълни само с предвидените и описани в КСС към договора СМР, с тяхната определена в договора и КСС, конкретна стойност, и с произтичащата от това необходимост от извършване на допълнителни СМР, останали незаплатени, което да е довело до забава на възложителя по договора. В тази им част твърденията на касатора са и несъответни на действителните обстоятелства по делото - въпросът дали по отношение на допълнителните СМР, които не са възложени с договора, се прилагат условията на същия, е нарочно обсъждан от въззивния съд, който е изложил, че съобразно договора в случай на възлагане на допълнителни СМР, които не са включени в договора, те подлежат на допълнително заплащане - съгласно двустранно подписан протокол между страните, както и че е уговорена възможност при поява на пречки, независещи от изпълнителя, условията и сроковете за изпълнение да бъдат променени чрез анекс, като същата възможност е предвидена и при възлагане на допълнителни видове СМР от страна на възложителя. По отношение на твърденията на касатора – ответник в частта им за неразплатените СМР по фактура № 741/17.12.2021 г., издадена въз основа на акт обр. 19 - Протокол № 5/17.12.2021 г. - осем месеца след като обектът е следвало да бъде завършен и предаден на възложителя /18-месечният срок за изпълнение е изтекъл на 27.02.2021 г./, съдът е изложил, че дори и да е налице частично неплащане по тази фактура, това няма отношение към забавата на ответника, тъй като той е изпаднал в забава много преди тази фактура да бъде издадена. Същото се отнася до твърденията за значението на факта, че възложителят е изпратил на изпълнителя /касатора/ покана за съставяне и подписване на акт обр. 15 за обекта една година и пет месеца след датата на приключване на строителството, и следващият се според касатора от това извод, че СМР, възложени на „Комплексни строежи“ ООД с процесния договор не са били достатъчни за съставянето на акт. обр. 15 за сградата. Освен че такива твърдения, в този им вид, не са заявени своевременно по делото, но и в първоинстанционното производство ответникът първоначално е оспорвал, че такава покана въобще е изпратена и получена /в отговора на исковата молба/, а впоследствие /в отговора си на допълнителната искова молба/, е заявил и становище, че обстоятелството, дали такава покана е изпращана, е без значение за спора. Все в тази насока, преценявайки и периода, за който ищецът претендира процесната неустойка, въззивният съд по отношение на обстоятелствата относно това, кога е издаден и по какъв ред акт обр. 15, нарочно е изложил, че са ирелевантни за конкретния спор и затова, макар че са събирани доказателства, не ги обсъжда. При този изход на делото касаторът няма право на разноски за производството по чл. 288 от ГПК, а ответникът по касация има право на претендираното адвокатско възнаграждение за защита в същото. Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение