Определение № 50487 от 10.07.2023 г. на ВКС по т. д. № 1801/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Транстрой – инженеринг 99“ АД, [населено място], срещу решение № 7/19.01.2022 г., постановено по т.д.№ 280/2021 г. от Бургаски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 260045/29.09.2021 г. по т.д.№ 91/2019 г. на Ямболски окръжен съд за отхвърляне на предявения от касатора против Д. Д. Д., [населено място], иск с правно основание чл.240, ал.2 ТЗ за заплащане на сумата от 65051,61 лв., частично от обща претенция от 251523 лв., представляваща нанесени вреди на дружеството; за сумата от 6882,443 лв., частично от 105125,66 лв. на основание чл.86, ал.1 ЗЗД; за сумата от 181693,94 лв., частично от обща претенция от 429163,96 лв. на основание чл.240, ал.2 ТЗ и за сумата от 13586,17 лв., частично от 119828,14 лв., на основание чл.86, ал.1 ЗЗД. Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационно обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Ответникът Д. Д. оспорва жалбата. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по две искови претенции на „Технострой – инженеринг 99“ АД срещу Д. Д., предявени по първоначално образувани две дела – т.д.№ 91/2019 г. и т.д.№ 92/2019 г. по описа на Ямболски окръжен съд, които са съединени за общо разглеждане. Ищецът е твърдял, че ответникът в качеството си на изпълнителен директор на „Технострой – инженеринг 99“ АД е сключил договори за наем на два товарни автомобила с „Път строй комерс“ ООД и за три товарни автомобила с „Д. инвест“ ЕООД, при наемна цена по-висока от пазарната, с което за периода от 2014 г. до 2018 г. на дружеството са нанесени вреди. В дружеството „Път строй комерс“ ООД Д. притежавал 55 % от капитала, както и бил управител и едноличен собственик на капитала в „Д. инвест“ ЕООД. С решения на Общото събрание на акционерите на „Технострой – инженеринг 99“ АД от 29.05.2015г., от 17.06.2016 г., от 20.06.2017 г., от 22.06.2018 г. и от 17.04.2019 г. изпълнителният директор Д. заедно с другите членове на Съвета на директорите е освободен от отговорност за съответните години – 2014 г., 2015 г., 2016 г., 2017 г. и 2018 г. На 07.06.2019 г. е взето решение за отмяна на посочените решения за освобождаване от отговорност и е решено да се потърси такава от изпълнителния директор Д.. Това решение е отменено по иск по чл.74 ТЗ с влязло в сила решение по т.д.№ 51/2019 г. на Ямболския окръжен съд. Бургаският апелативен съд е изложил съображения, че взетото и стабилизирано решение на общото събрание на акционерите по чл.221,т.10 ТЗ за освобождаване от отговорност на изпълнителния директор има за последици погасяване на правото на дружеството на обезщетение за причинените вреди на основание чл.240, ал.2 ТЗ. Според решаващия състав, след позоваване на решение № 41/29.04.2009 г. по т.д.№ 669/2008 г. на ВКС, І т.о., възможността за опрощаване на отговорността е предоставена единствено в компетенциите на общото събрание на акционерите. По въведеното възражение, че ответникът не следва да се счита за освободен от отговорност, тъй като вредите са установени за настъпили след решенията за освобождаване от отговорност, въззивният съд е обсъдил даденото тълкуване в решение № 29/23.07.2019 г. по т.д.№ 1212/2018 г. на ВКС, І т.о. Според състава на апелативния съд издаваните от съконтрахентите по договорите за наем данъчни фактури са били своевременно и редовно осчетоводявани от касатора, поради което дружеството чрез персоналния си субстрат, образуващ върховният му орган, е имало необходимата информация, за да формира воля относно отговорността на изпълнителния директор. От фактурите, товарителниците и пътните листове (по отношение на товарителниците и пътните листове е направено заключение въз основа на свидетелските показания, че те би следвало да са при ищеца по иска), би могло, според съда, да се извлече съдържанието на липсващите договори, които не са били представени в счетоводството, както и да се направят изводи за възникващите права и задължения и съответно ползите или вредите от тях. Решаващият извод е, че сключването и изпълнението на договорите е било документирано в достатъчна степен, поради което дружеството е разполагало с информация за поведението на изпълнителния директор към момента на вземане на решенията за освобождаване от отговорност. При споделените съображения в решението по т.д.№ 1212/2018 г. искът по чл.240, ал.2 ТЗ е отхвърлен поради освобождаване на ответника от отговорност по решения на общото събрание на акционерите. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставя на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК въпроса за задължението на въззивния съд да направи своите фактически и правни изводи, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните, като съобрази твърденията в исковата молба, направените възражения в отговора и оплакванията във въззивната жалба. Посочени са ТР № 1/04.2001г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и решения на състави на ВКС. Конкретни необсъдени доводи и възражения са посочени в касационната жалба, а това са: възражението за липсата на доказателства, че ответникът е освободен от отговорност и че Д. не е информирал съвета на директорите за сключените договори; не са обсъдени експертните заключения; не са коментирани доводите за отклоняване на договорите от пазарните условия съгласно чл.240б ТЗ и оплакването във въззивната жалба за нарушено право на защита в първоинстанционното производство поради недопускане на доказателствено искане и превратно отразяване на показанията на свидетелката А.. По така поставения въпрос в Тълкувателно решение 1/09.12.2013 г. по тълк.д. 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС е дадено разрешение, че въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани във въззивната жалба и отговора по чл.263, ал.2 ГПК, както и да изложи съображения по всички възражения на страните и по събраните по искане на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. В случая обжалваното решение съответства на практиката на ВКС. В мотивите на въззивния съд е отговорено на възражението на касатора за липса на доказателства, че ответникът е освободен от отговорност, като е прието, че решения за освобождаване от отговорност на ответника са взети от общото събрание на акционерите, както и е обсъждано отмененото по иск по чл.74 ТЗ последващо решение в тази връзка. Експертните заключения и доводите за отклоняване на договорите от пазарните условия не са коментирани с оглед на установеното от съда освобождаване на Д. от отговорност по реда на чл.221,т.10 ТЗ. Въззивният съд се е произнесъл по направеното във въззивната жалба доказателствено искане, а свидетелските показания са отразени точно в мотивите на решението. На основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК са поставени въпросите: 1.“Сделка, сключена със свързани лица, за която е установено, че няма пазарен аналог, попада ли в обхвата на чл.240б, ал.1 ТЗ?“; 2.“Когато има взето решение за освобождаване от отговорност на членовете на СД на АД за дейността им, това освобождава ли изпълнителният директор от отговорност за дейността му, извършвана именно в качеството му на изпълнителен директор, а не в качеството му на член на СД?“ и 3.“В случай че СД не е уведомен писмено от изпълнителния директор, който отговаря за финансовата политика и воденето на счетоводната отчетност, за сключването на сделка със свързано лице, която се отклонява от пазарните условия, следва ли да се приема, че при наличие на договор и фактури, дружеството е имало необходимата информация, за да изгради извод дали договорът е сключен при неизгодни условия?“. Независимо от въведеното основание за допускане на касационно обжалване, са представени към изложението: решение № 150/29.05.2015 г. по гр.д.№ 5272/2014 г. на ВКС, ІV г.о., определение № 76/12.02.2019 г. по ч.т.д.№ 2125/2018 г. на ВКС, І т.о., определение № 21/08.02.2022 г. по ч.гр.д.№ 4685/2021 г. на ВКС, І г.о. и решение № 29/23.07.2019 г. по т.д.№ 1212/2018 г. на ВКС, І т.о. Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК поставеният от касатора правен въпрос ще е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, ако е посочена непълна, неясна или противоречива по съдържание правна норма, приложението на която е обусловило решаващите мотиви на въззивния съд. Предпоставки за допускане на касационно обжалване са и обстоятелства като: създадена противоречива съдебна практика по тълкуването на посочената от касатора норма или наличието на непротиворечива съдебна практика, но подлежаща на преодоляване като неправилна или на осъвременяване с оглед промяна в законодателството или обществените условия. Въззивният съд се е произнесъл в съответствие с практиката на ВКС по решение № 29/23.07.2019 г. по т.д.№ 1212/2018 г. на ВКС, І т.о. В това решение е прието, че волеизявлението на общото събрание за освобождаване от отговорност не обхваща вреди от поведение, което не е било отразено надлежно, по начин, който би го направил достояние на персоналния субстрат, образуващ върховния орган на дружеството, за да може той обосновано да формира волята си за освобождаване от отговорност. Конкретната преценка на събраните по делото доказателства е въпрос по правилността на въззивния акт, а не по тълкуване на конкретна правна норма, което да е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото. По тези съображения касационното обжалване не се допуска. На основание чл.81 ГПК касаторът следва да заплати направените от ответника разноски по представения списък по чл.80 ГПК и договор от 01.08.2022 г. в размер на 9500 лв. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд