Определение № 1004 от 04.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2688/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на В. М. Я., чрез адв. Р. Т. от САК и на Д. П. Я., чрез адв. В. Т. Т., против въззивно решение № 54/15.01.2024 г., постановено по в.гр.д. № 1606/2023 г. по описа на Апелативен съд- София, с което е потвърдено решение от 20.06.2022 г. по гр.д № 14041/2020 г. на Софийски градски съд, с което по иск на Д. Х. Р. против Д. П. Я. и В. М. Я. е обявен за относително недействителен на осн. чл.135 ЗЗД сключеният между В. М. Я. и Д. П. Я. на 12.04.2017 г. брачен договор, в частта му относно недвижим имот, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор ....., представляващ апартамент в [населено място], СО, район П., ведно с прилежащия към него апартамент и 4,48% ид.ч. от общите части на сградата и съответните части от правото на строеж върху терена. В касационната жалба на В. М. Я. се поддържат оплаквания и съображения за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на касатора Я., като правни въпроси – общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са поставени въпросите: 1. „Представлява ли увреждащо действие по смисъла на чл.135 ЗЗД сключването на брачен договор, с който не се прехвърля правото на собственост върху имот на длъжника и с този брачен договор нито се увеличава, нито намалява платежната неспособност на длъжника?“; 2. „Задължен ли е въззивният съд, при произнасянето си по спорния предмет на делото, да прецени всички относими доказателства и да обсъди всички въведени от страните в процеса доводи и възражения, както и да изложи мотиви по тях. Задължен ли е съдът да изясни всички релевантни за спора обстоятелства?“ и 3. „Длъжен ли е съдът да обсъди всички събрани свидетелски показания в тяхната съвкупност и взаимна връзка с останалите доказателства по делото, както и да прецени тяхната достоверност и се обоснове защо кредитира едни и не кредитира други при противоречие между тях?“. По първия въпрос се сочи наличието на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като се поддържа, че е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. По останалите два въпроса се сочи наличие на основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Твърди се, че по вторият въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в: решение № 60134/08.11.2021 г. по гр.д. № 1062/2021 г. на I г.о. и решение № 50004/06.02.2023 г. по гр. д. № 1743/22 г. на IV г.о., а по третият се сочи противоречие с: решение № 50242/29.11.2022 г. по гр. д. № 117/2022 г. на IV г.о. и решение № 60173/15.12.2021 г. по гр. д. № 1431/2021 г. на I г.о. Касаторът Д. П. Я. също се оспорва правилността на въззивното решение, като постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон и поради неговата необоснованост. В писменото изложение от страна на този касатор, като правни въпроси – общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са поставени въпросите: 1. „Следва ли въззивният съд да обсъди отново събраните пред първата инстанция писмени и гласни доказателства и да изложи доводи защо и кои от тях кредитира и кои не?“; 2. „Представлява ли брачен договор, който няма вещно- транслативно действие, а само установително такова сделка, която може да увреди кредитора по смисъла на чл.135 ЗЗД?“ и 3. „От кой момент брачният договор, притежаващ установително действие поражда действие за трети лица- от вписването си или от друг момент?“. По първият въпрос се твърди противоречие с ТР №1/09.12.2013 г. по тълк. д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. По останалите два въпроса се сочи наличието на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като се поддържа, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Поддържа се и основанието по чл.280 ал.2 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по жалбите Д. Х. Р. е подала писмени отговори, в които изразява становище за неоснователност на жалбите. Върховният касационен съд, състав на състав на Трето гражданско отделение, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: Касационните жалби са подадени от надлежни страни, в срока по чл. 283 ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване с оглед предмета на исковете и са процесуално допустими. Първоинстанционното производство е било образувано по предявен от ищцата Д. Х. Р. против Д. П. Я. и В. М. Я. иск с правно основание чл.135, ал.1 от ЗЗД за обявяване на относително недействителен по отношение на ищцата Р., на Брачен договор от 12.04.2017г. с нотариална заверка на подписите с рег. № 12555/12.04.2017 г. в частта му касаеща на 1/2 идеална част от придобития от В. М. Я. недвижим имот, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор ....., представляващ апартамент в [населено място], СО, район П., ведно с прилежащия към него апартамент и 4,48% ид.ч. от общите части на сградата и съответните части от правото на строеж върху терена. В исковата молба ищцата е твърдяла, че е кредитор на Д. П. Я. за сума в размер на 20 000 евро, във връзка с издаден от него запис на заповед от 11.03.2009 г. Дължимостта на сумата била установена с влязло в законна сила решение по гр. д. № 17534/2016 г. по описа на СГС. Срещу длъжника Я. било образувано и изпълнително дело, по което обаче ищцата не можела да се удовлетвори, тъй като последният се разпоредил с имуществото си придобито по време на брака в полза на втория ответник В. Я. /негова бивша съпруга/, чрез брачния договор, сключен между тях. От фактическа страна, въззивният съд е приел за безспорно по делото, че ответниците /вече бивши съпрузи/ по време на брака си са сключили брачен договор от 12.04.2017г., в който е обективирано изявлението на страните по него, че придобитият по време на брака им недвижим имот, представляващ апартамент с идентификатор ....., намиращ се в [населено място], район П. е изключителна собственост на В. Я., поради закупуването му с изцяло нейни лични средства, получени преди сключването на брака. Посочения недвижим имот, бил придобит по време на брака на ответниците, чрез договор за покупко-продажба, сключен между С. Г. Г., като продавач и ответницата Я. като купувач, обективиран в нот. акт № ..., рег. № 756, н.д. № 20/2009 г. на нотариус Кр. К. срещу продажна цена от 71 200 лв., получена изцяло от продавача преди подписване на договора. Посочено е, че сключеният между ответниците на 12.04.2017 г. брачен договор следва по хронология възникналото задължение на първия ответник Д. Я. към ищцата Д. Р. за сума от 20 000 евро, произтичащо от запис на заповед от 11.03.2009 г., което задължение било съдебно установено с решение по гр.д. № 17543/2013 г. на СГС. Въззивният съд, за да постанови решението си, е обсъдил събраните по делото доказателства и въз основа на тях е приел, че ищцата има качество на кредитор на по отношение на едната от страните по брачния договор, и че сключеният след възникване на вземането й брачен договор представлява увреждащо за кредитора действие. Отхвърлени са като неоснователни възраженията на ответниците, че процесният недвижим имот е лична собственост на съпругата- недлъжник към момента на придобиването му през 2009 г., поради пълна трансформация на лични средства по чл.23 СК. Прието е, че от събраните по делото доказателства не се установява извънсемеен произход на средствата, послужили за закупуването на имота към момента на възникване на собствеността, поради което и изявлението в този смисъл, инкорпорирано в брачния договор, имали симулативен характер и потвърждавали освен знание, но и намерение за увреждане на кредитора. В тази връзка съдът е обсъдил показанията на двете групи свидетели разпитани по делото, съответно на свидетелите посочени от ответната страна: С. Д. и Д. И. /брат и вуйчо на ответницата/ и А., и на свидетелят посочен от ищцата - Сл. Г.. Според първите двама свидетели през 1998 г., непосредствено преди ответниците да сключат брак, родителите на Я. й дарили сумата от 80 000 германски марки, за да закупи с тях собствено жилище. Половината от сумата била от спестявания на родителите на ответницата, а другата половина, предоставена от вуйчото за уравняване на дялове от наследствени имоти. Според показанията на св. Д. в някакъв момент сестра му обърнала сумата в евро, а впоследствие през 2009 г. закупила процесния имот с тази сума. Според св. Г.- присъствала като продавач на имота при сключване на сделката през 2009 г. финансирането на част от средствата били осигурени от ищцата Р., която била нейна близка приятелка и имала тази възможност, затова предоставила в заем сумата от 20 000 евро на ответника Я., за обезпечение на който последният издал запис на заповед на същата дата, на която е изповядана и продажбата на недвижимия имот. Свидетелката лично присъствала при предаване на сумата от 20 000 евро и подписване на записа на заповед от Я. за посочената сума. В решението си въззивният съд е изложил подробни мотиви защо кредитира показаният на св. Г., а не на останалите разпитани свидетели. Те не се опровергавали от показанията на свидетелите Д. и И., които поради родствената си връзка с ответницата Я. се явявали косвено заинтересовани от изхода на сделката, а така също съдържали и неточности и неясноти. Двамата свидетели, не присъствали при сключване на сделката, нито имали лични впечатления как е станало плащането на цената на апартамента и с какви средства, а пресъздавали обстоятелства, станали им известни от ответницата, което с оглед на родствената им връзка според съда разколебавало доказателствената стойност на показанията. Показанията на св. А. били, че частични плащания били правени не на продавача по сделката, а на трето лице, което според въззивния състав било достатъчно показанията да се изключат като неотносими, освен това обсъдени по същество, те противоречали и на писмените доказателства по делото. При тези данни въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение. Съгласно т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, ако съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е процесуално недопустимо, ВКС е длъжен да го допусне до касационен контрол и по правен въпрос, който не е посочен от жалбоподателя. Настоящият състав намира, че следва да се допусне касационно обжалване на атакуваното въззивно решение за проверка на процесуалната му допустимост, поради нарушения свързани с диспозитивното начало, установено като основен принцип на гражданското съдопроизводство. Въззивната инстанция е потвърдила първоинстанционното решение, с което е обявен за относително недействителен на осн. чл.135 ЗЗД сключеният между В. М. Я. и Д. П. Я. на 12.04.2017 г. брачен договор, в частта му касаеща целия недвижим имот, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор....., представляващ апартамент в [населено място] – при условие, че този иск е бил предявен само за 1/2 идеална част от недвижимия имот - налице е произнасяне plus petitum. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК, при констатирана недопустимост въззивното решение се допуска до касационно обжалване независимо от предпоставките по ал. 1, т. 1-3 от същата разпоредба, поради което в рамките на настоящото производство не се налага обсъждане на формулираните от касаторите правни въпроси. Изложените във връзка с тях съображения ще бъдат взети предвид като доводи за неправилност при разрешаване на спора по същество в производството по чл. 290 ГПК. Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от ТДТССГПК, на жалбоподателите следва да бъдат дадени указания, всеки от тях да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер 139,52 лв. и да представи по делото вносния документ за това в установения от закона срок. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение