Определение № 2507 от 14.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1282/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. В. А. срещу решение № 220/11.12.2025 г., постановено по в. гр. д. № 495/2025 г. на Пловдивския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 646/28.05.2025 г. по гр. д. № 3126/2024 г. на Пловдивския окръжен съд, с което Д. В. А. е осъдена да заплати на "Кубик Транс" ЕООД на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата от 38 000 лв., получена без основание, ведно със законната лихва, считано от подаване на исковата молба – 22.11.2024 г. до окончателното изплащане на сумата. В изложението към жалбата се поддържа основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. За да се произнесе по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на III г.о., съобрази следното: В исковата молба и в уточнението към нея от 06.12.2024 г. са изложени твърдения, че през 2019 г. между управителя на ищцовото дружество и ответницата, която се намирала в приятелски отношения с него, възникнала устна уговорка за предоставяне на парична сума, тъй като ответницата помолила за предоставяне на финансова помощ за закупуване на жилище, като с единадесет броя преводни нареждания дружеството превело по сметка на ответницата суми в общ размер от 38 000 лв., както следва: на 09.12.2019 г. сумата 10 000 лв., на 27.12.2019 г. сумата 3 000 лв., на 02.01.2020 г. сумата 3 000 лв., на 03.01.2020 г. сумата от 3 000 лв., на 16.01.2020 г. сумата от 3 000 лв., на 17.01.2020 г. сумата от 3 000 лв., на 20.01.2020 г. сумата от 3 000 лв., на 21.01.2020 г. сумата от 3 000 лв., на 22.01.2020 г. сумата от 3 000 лв. на 23.01.2020 г. сумата от 3 000 лв., на 27.01.2020 г. сумата от 1 000 лв. Поради преводни лимити и банкови ограничения плащанията били направени на части, но представлявали общо уговорена сума от 38 000 лв. Навеждат се твърдения, че между страните са водени преговори за предоставяне на заем за закупуване от страна на ответницата на жилище, но същите обаче не достигнали до съгласие по всички елементи на договора за заем, в т.ч. и за срока, и договор не бил подписан. Посочва се, че след като ответницата получила паричните средства по банковата си сметка в края на 2019 г. и началото на 2020 г., същата преустановила контакта си с ищеца, поради което в началото на месец януари 2024 г. дружеството се обърнало към нея с искане за връщане на сумата от 38 000 лв. Твърди се, че отделните банкови преводи са частични плащания от една цялостна престация. Относно посоченото в платежните документи основание за плащане "служебен аванс" се твърди, че е допусната печатна грешка от счетоводството на дружеството. В тази връзка се посочва, че ответницата никога не е била страна по трудово правоотношение с ищеца, както и не е предоставяла услуга, по която да се дължи аванс. Предвид отправените многократни покани и разговори, които не довели до искания от ищеца резултат, последният отправил искане до съда ответницата да бъде осъдена да му върне сумата от 38 000 лв. В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответницата Д. В. А., в който е изразено становище, че предявеният иск е неоснователен, като единствено се посочва, че голяма част от твърденията на ищеца са неясни и неконкретни. Въззивният съд, за да постанови обжалвания съдебен акт, е приел, че по делото е безспорно установено, че ищецът е превел от своята банкова сметка по банковата сметка на ответницата в периода от 09.12.2019 г. до 27.01.2020 г. общо сумата 38 000 лв., формирана като сбор от единадесет броя извършени банкови трансакции. Като е съобразил изявлението на процесуалния представител на ответницата, направено в първото по делото открито съдебно заседание, за получаване на процесните суми, съдът е посочил, че същото следва да се приеме като признание на факт по смисъла на чл. 175, ал. 1 ГПК. Посочил е, че това изявление изцяло кореспондира на събраните по делото писмени доказателства – извлечение за движението по банковата сметка на ищеца за периода от 09.12.2019 г. до 27.01.2020 г., 11 броя преводни нареждания и на заключението на приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза, от което се установява, че посочените суми са осчетоводени при ищеца по сметка 498 "други дебитори", по която се отразяват дадени парични средства, които са дължими на дружеството. В тази връзка е посочено, че дадени служебни аванси се осчетоводяват по друга сметка, различна от сметка 498 "други дебитори". Ищцовото дружество е превело от своята банкова сметка по банковата сметка на ответницата процесните суми, които са осчетоводени като дължими от ответницата Д. В. А.. Посочено е, че в своите показания свидетелката Н. И. е заявила, че ответницата и Г. Г., с когото тя живеела на съпружески начала, през 2019 г. гостували в нейния дом, и поискали от нея и приятеля й Л. Б. да им услужат с 60 000 лв., като заем. Ответницата била тяхна семейна приятелка от около 10 години. Свидетелката и приятелят й не разполагали с такава сума, поради което се разбрали да услужат на ответницата и Г. Г. с фирмени средства на търговските дружества "Генимот" и "Кубик Транс" ЕООД, като последното било фирма на сина на Л. Б. – А.. Собственик на капитала на това дружество била съпругата на А., но той реално осъществявал търговската дейност на дружеството. Л. Б. разговарял със сина си, и той се съгласил. Уговорката между свидетелката и Л. Б. от една страна, и Д. А. и Г. Г. от друга страна, била сумата да се предостави от двете дружества, като се подпише договор за заем с тях, като ответницата Д. и приятелят й Г. Г. се ангажирали да намерят адвокат, който да изготви договорите. Впоследствие те ангажирали адвокат Х. Т., който изготвил проект на договор и го изпратил на електронния адрес на едното от дружествата. Двете дружества превели парите на Д. А., като "Генимот" превело 21 500 лв., а "Кубик Транс" ЕООД й привело 38 000 лв. Парите били дадени в рамките на 2019 г., както и януари – февруари 2020 г. Според свидетелката, тъй като Д. А. не е била служител на дружеството "Кубик Транс" ЕООД, то вписаното в платежните нареждания основание "служебен аванс" било техническа грешка на лицето, което е извършило преводите. След превеждането на парите по сметката на ответницата, тя заминала за Англия. Впоследствие двете дружества няколко пъти си търсели парите от Д. А., като последното искане било направено през месец януари 2024 г., устно по телефона, като свидетелката присъствала по време на телефонния разговор. Въззивният съд е кредитирал показанията на свидетелката като подробни, основани на непосредствени впечатления и съответстващи на другите събрани по делото доказателства, вкл. и на представеното по делото електронно писмо от 09.12.2019 г. и проект за договор за заем, преводни нареждания и извлечение от банковата сметка на дружеството, както и на заключението на приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза. Въззивният съд е взел предвид, че управителят на дружеството Б., при изслушването си по реда на чл. 176 ГПК, е посочила, че е станала управител на дружеството през м. декември 2021 г., като от предходния управител научила, че дружеството било дало някакви пари по спешност на ответницата във връзка със закупуване на жилище. Те имали близки взаимоотношения, но когато си получила парите, преговорите "изчезнали" – тя прекъснала комуникацията по сключването на договора, и само обещавала да върне парите. В този период ответницата не е извършвала никакви услуги на дружеството, както и не е била в трудовоправни или други отношения с дружеството. Оформянето на преводните нареждания било работа на счетоводителката, която обяснила, че вписването на основанието "служебен аванс" е било нейна техническа грешка. Въззивният съд е посочил, че обясненията на страната, дадени по реда на чл. 176 ГПК, могат имат доказателствено значение само доколкото съдържат признание за неизгодни за страната факти. В разглеждания случай дадените обяснения от управителя на дружеството поясняват и допълват твърденията на ищеца в исковата молба, и не съдържат твърдения за неизгодни за ищцовото дружество факти. По отношение на посоченото в платежните документи основание за плащане "служебен аванс", въззивният съд е посочил, че по делото нито се твърди, нито се установява от събраните доказателства, ответницата в този период да е била служител на дружеството по трудово правоотношение, или да е извършвала услуги на дружеството, за които да са й били предоставяни от дружеството авансово средства за извършване на разходи, за възнаграждение за положен личен труд, или за предоставена услуга. Въз основа на събраните по делото доказателства съдът е приел за установено, че във връзка със съществуващи близки лични отношения между бащата на пълномощника на ищцовото дружество и ответницата, дружеството е превело по молба на трето за дружеството лице, по банкова сметка на ответницата, процесните суми в общ размер от 38 000 лв. Решаващият съд е приел, че по делото не се установява пряко между ответницата и представляващия ищцовото дружество да са водени преговори за сключване на договор за заем. Установява се, че такива преговори са водени от трети за дружеството физически лица /от една страна свидетелката И. и приятеля й Л. Б. - баща на пълномощника на ищцовото дружество, а от друга страна – ответницата и нейния приятел Г. Г./ за сключване на договор за заем между тях за сумата от 60 000 лв., която сума следвало да се предостави на ответницата от две търговски дружества, като отношенията между търговските дружества и получателите на сумата да се уредят допълнително чрез сключването на договори за заем между тях. Приел е, че по делото не се установява преговорите между третите за дружеството лица да са приключили с уговарянето на конкретни условия за сключването на договора за заем между тях за сумата от 60 000 лв., нито се установява между ищцовото дружество и ответницата да са провеждани преговори за сключването на договор за заем на сумата от 38 000 лв. Въззивният съд е приел, че видно от съдържанието на исковата молба и уточнението към нея, ищецът търси защита на свое нарушено субективно право с твърдения, че иска връщане на дадена от него сума, без да е налице договорна обвързаност между страните. Изложени са мотиви за това, че с кондикционния иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД ищецът претендира връщане на нещо, което е дал на ответника, а в тежест на ответника е да докаже, на какво основание е получил даденото. Приел е, че в случая с отговора на исковата молба не е релевирано възражение, че съществува основание за получаване на преведената от ищеца сума. Предприетата от ответницата защита се изчерпвала с бланкетно оспорване на иска, предявен от ищеца, като неоснователен и недоказан. Въззивният съд е посочил, че възражението за наличие на основание за получаване на сумата от 38 000 лв., а именно сключен между страните договор за заем, е въведено едва с въззивната жалба, поради което същото е прието за преклудирано. Предвид това въззивният съд е посочил, че не следва да се обсъжда хипотезата на чл. 55, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, която би била релевантна в случая, когато ответникът своевременно е релевирал възражение за наличие на договорно основание да задържи получената сума, но дори и да се приеме, че с оглед наведените в исковата молба и уточнителната молба обстоятелства, следва тази хипотеза да се обсъди, то според съда от събраните по делото гласни доказателства за предхождащи извършването на преводите разговори за сключване на договор за заем се установява, че преговорите са водени между ответницата и трети лица, които не са служители или представляващи ищцовото дружество, тези преговори не са финализирани и не опровергават извода за липса на облигационна обвързаност между ищеца и ответницата за извършване на банковите преводи общо за сумата от 38 000 лв. Въззивният съд е приел, че вписаното във въпросните нареждания основание за извършените преводи "служебен аванс" се опровергава от събраните по делото гласни доказателства и от приетото по делото заключение на съдебно-счетоводната експертиза. За неоснователни са приети доводите на ответницата, че договорът за заем е реален договор, не е необходима писмена форма за валидността му, а е достатъчно да е налице предаване на сумата, за да се приеме, че договорът е валидно сключен. Съдът е приел, че от събраните по делото гласни доказателства не се установява постигната обща воля между ищеца и ответницата, а напротив установява се, че преговорите за евентуално сключване на договор за заем между ищеца и ответницата са водени от трети за дружеството лица, които не са упълномощени да представляват ищцовото дружество, поради което не може да бъде прието за установено по несъмнен начин възникване на облигационна обвързаност с конкретен договор между ищеца и ответницата по силата на тези преговори /при лежаща върху ответника доказателствена тежест за установяване на това обстоятелство/. В обобщение съдът е заключил, че при липса на твърдения и събрани доказателства за наличието на основание за ответницата да задържи получените от нея от ищеца суми на обща стойност от 38 000 лв., предявеният иск се явява доказан както по своето основание, така и по размер и е потвърдил решението на първоинстанционния съд. В касационната жалба се съдържат оплаквания за неправилност на атакуваното въззивно решение, с твърдения, че е нарушен материалният закон, допуснати са съществени нарушения на съдопроизводствените правила и решението е необосновано. Навежда се довод, че в доклада си първоинстанционния съд не е указал на ответницата, че в нейна тежест е да установи, че е налице основание за получаването на процесните суми, поради което решенията на двете предходни съдебни инстанции са неправилни като постановени в нарушение на съдопроизводствените правила относно тежестта на доказване. Твърди се, че процесните суми са предоставени от ищеца на ответницата въз основа на договор за заем, поради което е налице основание за предоставянето на сумите. Навеждат се и оплаквания, че въззивният съд е интерпретирал погрешно събраните по делото доказателства, в т.ч. и свидетелските показания, от които се установява по безспорен начин, че ищецът е предал сумите на ответницата в заем. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, жалбоподателката се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като формулира следния въпрос: Следва ли при наличието на събрани по делото доказателства за даване на процесната сума на валидно основание /заем/ да бъде уважен искът с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД, независимо дали ответникът се е позовал на въпросното основание, или казано по друг начин – следва ли въззивният съд да реши спора въз основа на анализ на всички събрани и приети доказателства, без значение дали ответникът е направил съответно твърдение/възражение?. Поддържа, че по този въпрос произнасянето на въззивния съд противоречи на възприетото в решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, ІІ т.о. Излага и доводи за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада на делото, респ. за липсата на указания от страна на въззивния съд, но във връзка с тези оплаквания няма формулиран правен въпрос. Ответната страна "Кубик Транс" ЕООД, чрез адв. К. О., в писмен отговор изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, респ. за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на III г.о. намира, че не са налице поддържаните от жалбоподателката предпоставки за допускане на касационното обжалване. Не е налице очевидна неправилност на въззивното решение относно разпределението на доказателствената тежест по фактите в делото. При предявен иск по чл. 55, ал.1,пр.1 ЗЗД ответникът е длъжен в срока за отговор на исковата молба да посочи основание (факти) за получаване на парите. Съдът не дава указания на ответника за това как да организира защитата си и евентуално какви твърдения да направи, за да може да се защити. Това би противоречало на правилата за състезателност и равнопоставеност на страните в процеса. Само когато ответникът е направил фактически твърдения в срока за отговор относно основанието за получаване на парите и не е посочил доказателства за тези твърдения (за въведеното основание), само тогава съдът е длъжен да даде указание, че не се сочат доказателства за релевантни факти. Съдът разпределя доказателствената тежест само по въведените факти с исковата молба и с отговора на исковата молба, а не по правната норма. Когато основанието за получаване на парите е посочено извън срока за отговор, то е преклудирано. Освен това, поставеният в изложението въпрос няма характеристиката на правен въпрос по смисъла на разясненията, дадени с т. 1 от ТР № /19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно приетото в цитираното тълкувателно решение правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело разрешен в обжалваното въззивно решение и представляващ общо основание за допускане на касационното обжалване, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Той трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, доколкото в случая въпросът изисква анализ на доказателствата по делото и обсъждане на доводите и възраженията на страните, респ. преценка на правилността на съдебното решение, се налага изводът, че така формулиран въпросът не отговаря на общия селективен критерий. В случая в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържат и оплаквания за допуснати нарушения на процесуалния закон. Тези съображения обаче представляват касационни основания и не могат да обосноват допускане на касационно обжалване, доколкото във фазата по селекция на касационно обжалване ВКС не се произнася относно неправилността на въззивното решение. Проверка за законосъобразност на обжалвания съдебен акт може да се извърши едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба /чл. 290, ал. 1 ГПК/. Липсата на поставен въпрос с предвиденото в процесуалния закон съдържание е достатъчна да обуслови крайния извод за недопускане на касационно обжалване, без да се разглежда наличието на допълнителни предпоставки. Предвид изложените съображения не е налице основание за допускане на касационна проверка решението. При този изход на делото ответникът по жалбата има право на разноски. От представените към отговора на касационната жалба пълномощно, фактура № [ЕГН] от 17.02.2026 г., платежно нареждане от 17.02.2026 г. и списък по чл. 80 ГПК се установява, че дружеството е направило разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1 900 евро. С касационната жалба е направено предварително възражение за прекомерност на заплатеното от ответната страна адвокатско възнаграждение. Като взе предвид фактическата и правна сложност на делото, защитавания материален интерес, както и обстоятелството, че процесуалните действия на пълномощника на ответника по касация се изразяват само в подаване на писмен отговор на касационната жалба, то настоящият състав намира, че заплатеното адвокатско възнаграждение се явява прекомерно по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК и следва да се намали до сумата от 1 425 евро. Воден от горното, ВКС, състав на Трето Гражданско отделение