Определение № 50298 от 07.06.2023 г. на ВКС по т. д. № 1351/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. Б. Б. от [населено място] срещу решение № 177 от 08.12.2021 г. по в. гр. д. № 285/2021 г. на Разградски окръжен съд, с което, след частична отмяна и частично потвърждаване на постановеното от Разградски районен съд решение № 39 от 16.06.2021 г. по гр. д. № 787/2020 г., исковете с правно основание чл. 422 ГПК, предявени от „Първа Инвестиционна Банка” АД, [населено място] срещу касаторката, в качеството й на поръчител, за установяване съществуването на вземания, произтичащи от сключения между банката и ЕТ „КИБ – К. Б.“, [населено място] договор за кредит по Програмата за микрокредитиране № 076LD-M-000034 от 29.05.2009 г., са уважени за сумите: 19 454.03 лв. – главница за периода 27.11.2013-16.10.2014 г.; 11 886.73 лв. – договорна лихва за периода 27.12.2013-16.10.2014 г. и 101.52 лв. – комисионна за периода 2014 г. - 2018 г., за които суми е издадена Заповед за незабавно изпълнение № 4203 от 18.11.2019 г. по ч. гр. д. № 2005/2019 г. на Разградски районен съд. Касаторката поддържа, че обжалваното решение е неправилно на всички основания, предвидени в чл. 281, т. 3 ГПК. Основното й оплакване касае извода на въззивния съд, че по отношение на нея е неприложима потребителската закрила по Закона за защита на потребителите (ЗЗП), доколкото процесният договор за кредит има търговски характер. Според нея, в нарушение на съдопроизводствените правила въззивният съд не се е произнесъл по възражението й, че в качеството й на поръчител същата се ползва от тази защита, тъй като не е в търговска или професионална връзка с търговеца-кредитополучател. Освен това, в касационната жалба се твърди, че макар в мотивите да е приета за приложима по отношение на вземанията за лихви тригодишната давност по чл. 111 „в“ ЗЗД, в диспозитива на решението е приложена петгодишната давност по чл. 110 ЗЗД. Като значими за допускане на касационното обжалване, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „ 1. Физическо лице, обезпечаващо банков кредит, по който кредитополучателят е търговец, може ли да има качеството на потребител по Закона за защита на потребителите и да се позовава на неравноправност на клаузи в договора за кредит, ако действа за цели извън неговата търговска и професионална дейност; Какви са процесуалните задължения на решаващия състав при такава хипотеза; 2. Приложима ли е тригодишната погасителна давност за вземания за лихва, начислена на основание договор за банков кредит“. По отношение на така поставените въпроси касаторката поддържа, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, съответно: решение № 84 от 07.02.2017 г. по т. д. № 1934/2015 г. на I т. о., решение № 38 от 23.06.2017 г. по т. д. № 2754/2015 г. на I т. о. и решение № 240 от 29.03.2018 г. по т. д. № 1102/2017 г. на I т. о. (за първия въпрос) и Тълкувателно решение № 3/2011 г. на ОСГТК и решение № 130 от 15.04.2020 г. по т. д. № 1829/2018 г. на I т. о. (за втория въпрос). Освен това, бланкетно е заявено и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност. Ответникът по касация – „Първа Инвестиционна Банка” АД, [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбата без уважение, по съображения в писмен отговор от 09.06.2022 г. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел за безспорно установено, че: На 29.05.2009 г. между „Първа Инвестиционна Банка” АД и ЕТ „КИБ – К. Б.“, [населено място] е сключен договор за кредит № 076LD-M-000034 по Програмата за микрокредитиране за сумата 26 000 лв., платима на 120 вноски с краен срок за погасяване 29.05.2019 г.; Договорът за кредит е обезпечен с четири договори за поръчителство, сключени с физически лица, едно от които е настоящата касаторка М. Б. Б.; Поради неизпълнение на поетите от кредитополучателя и поръчителите задължения по кредита, след настъпване на крайния падеж за погасяването му – 29.05.2019 г., банката е депозирала заявление от 16.10.2019 г. за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 417 ГПК, като такава е била издадена срещу едноличния търговец-кредитополучател и четиримата поръчители на 18.11.2019 г. по образуваното ч. гр. д. № 2005/2019 г. на Разградски районен съд за сумите, посочени като дължими в извлечението от счетоводните книги. Въззивният съд е приел за неоснователно основното възражение на въззивниците за недействителност на процесния договор поради противоречието му с разпоредбите на ЗПК и ЗЗП по съображения, че същият не е за потребителски, а за банков кредит, който е търговска сделка по смисъла на чл. 286, ал. 2 ТЗ във връзка с чл. 1, ал. 1, т. 7 ТЗ и е предоставен с оглед търговското качеството на кредитополучателя и развиваната от него търговска дейност. Поради това, решаващият състав е преценил, че кредитната сделка остава извън приложното поле на специалния Закон за потребителския кредит (в редакцията му към сключване на договора). Изводът, че липсва основание за приложение на специалната потребителска закрила, е направен и по отношение на поръчителите, като е прието, че търговският характер на кредита се отчита спрямо получателя на характерната престация, който в случая е търговец, а кредитирането на търговец е изключено от специалната императивна закрила срещу неравноправно договаряне с потребители (§ 13 от ДР на ЗЗП, транспониращ Директива 93/13). За неоснователно е счетено и възражението на въззивниците-поръчители за погасяване на поръчителството на основание чл. 147, ал. 1 ЗЗД, основано на съдебната практика, според която начало на срока по чл. 147, ал. 1 ЗЗД е падежът на всяка вноска. Въззивният съд е възприел обратното становище – че при доказано разсрочено плащане и просрочие на формиращите дълга анюитетни вноски, преклузивният срок по чл. 147 ЗЗД тече от датата на изискуемост на целия дълг, явяваща се крайният момент, в който кредиторът може да упражни правото си на иск за принудително събиране на вземанията си. С оглед датата, на която е настъпила изискуемостта на целия дълг – 29.05.2019г. и датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК –16.10.2019 г., решаващият състав е приел, че посоченият срок е спазен и следователно отговорността на поръчителите не е погасена. Като основателно обаче въззивната инстанция е преценила заявеното от въззивниците възражение за изтекла погасителна давност, съответно петгодишна давност по чл. 110 ЗЗД – за главницата и тригодишна давност по чл. 111 „в“ ЗЗД – за възнаградителните лихви. В тази връзка въззивният съдебен състав не е споделил становището на първостепенния съд, че давността тече от договорения краен падеж на кредитния договор. Приел е, съобразявайки задължителната съдебна практика – Тълкувателно решение № 3/2011г. от 18.05.2012 г. на ОСГТК на ВКС, че началото на давността е свързано с изискуемостта на съответната погасителна вноска, тъй като това е моментът, от който кредиторът може да търси изпълнение. Поради това, решаващият състав е счел, че исковете за главница, дължима за периода от 27.11.2013 г. до 16.10.2014 г., и за договорна лихва, дължима за периода от 27.11.2013 г. до 16.10.2014 г., са неоснователни, като след частична отмяна на първоинстанционното решение е отхвърлил същите съответно: исковете за главница – за разликата над 19 454.03 лв. до първоначалния им размер 21 165.80 лв., а исковете за договорна лихва – за разликата над 11 886.73 лв. до първоначалния им размер 15 152.22 лв. Настоящият състав намира, че касационното обжалване следва да бъде допуснато. Отговарящ на изискванията на чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, е първият от поставените от касаторката въпроси, доколкото същият е обусловил изхода на конкретното дело. По отношение на него е осъществено и поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въпросът е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в цитираните в изложението решения на ВКС по чл. 290 ГПК. Вторият въпрос не може да обоснове допускане на касационното обжалване. Във връзка с приложимата давност за възнаградителните лихви по договор за банков кредит в мотивите на въззивното решение не е прието нещо различно от това, което е прието в цитираната от касаторката практика на ВКС. Що се отнася до резултата от прилагането на тази давност в случая, т. е. дали присъдената сума за възнаградителни лихви е изчислена съобразно тригодишната давност, това е въпрос, относим към правилността на решението, проверката на която следва да бъде извършена при разглеждане на касационната жалба по същество. Предвид допускане на касационния контрол на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, не подлежи на обсъждане основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Още повече, че същото е заявено бланкетно – чрез позоваване на установените от практиката на ВКС критерии за очевидна неправилност, без да е отнесено към мотивите на обжалвания акт. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК