Определение № 3462 от 01.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3296/2024 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от В. Л. П., против решение № 439 от 12.04.2024 г. по гр. дело № 3146/2023 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения от него против Л. М. С. иск по чл. 45 ЗЗД за заплащане на неимуществени вреди от 30000 лева. Касаторът твърди, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Аргументира касационните основания с необоснованост на изводите на въззивния съд за липсата на създавани пречки от майката за изпълнение на съдебните актове през релевирания период, респ. на осъществено от нея противоправно поведение, включително и поради неотчитане с необсъждане на всички събрани по делото доказателства, че негативното отношение на детето към него като баща е резултат от причинения от майката в детето синдром на родителско отчуждение, който през 2019 г. е обусловил предоставянето му упражняването на родителските права, при неприлагане на норми на чл. 9, пар. 3 от Хартата на основните права на детето, чл. 24, пар. 3 от Хартата на основните права на ЕС и чл. 124, ал. 2 СК, гарантиращи правото на детето на лични отношения с всеки родител, и на чл. 122 и чл. 123 СК за упражняването на родителските права и задължения, и несъобразяване с продължаващото отчуждение на детето, за което роля има майката (ответник), като посочва и че тези изводи не са съобразени с решение от 01.02.2022 г. на ЕСПЧ по дело П. срещу България, жалба 72059/2016 г. Иска отмяна на обжалваното решение. Няма искане за присъждане разноски. Обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК с допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по поставения правен въпрос дължи ли се в случаите на роля на единия родител в отчуждението на детето към другия обезщетение за неимуществени вреди от родителя-отчуждител и на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК с очевидна неправилност на решението относно дадения от въззивния съд извод за недължимостта му. Ответникът по касационната жалба Л. М. С. в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК не е подала отговор. Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., след като извърши преценка на наведените предпоставки на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК за допускане до разглеждане на касационната жалба, намира следното: Касационната жалба е редовна и допустима. Подадена е от надлежна страна, чрез процесуален представител въз основа на надлежно учредена представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да потвърди първоинстанционното решение за отхвърляне на иска по чл. 45 ЗЗД за обезщетение от 30000 лева за претърпени неимуществени вреди през периода 07.03.2017 г. – 01.08.2019 г. от неизпълнение на решение за режим на лични отношения и решение за упражняване на родителски права по отношение на детето А. В. П. и от отчуждаването му поради манипулиране и внушаване на неверни представи за личността му, въззивният съд е приел неустановяване на елементите на фактическия състав на деликтния иск по чл. 45 ЗЗД. Прието е за установено, че страните са живели на съпружески начала през периода 1999 г. – 2010 г., като през време на съжителството им на 23.11.2006 г. е родено детето А. П., упражняването на родителските права по отношение на което е предоставено на майката Л. С. и е определен режим на лични отношения с бащата В. П. по одобрено споразумение по гр. дело № 13512/2011 г. на СРС, последният изменен с решение от 17.04.2014 г. по гр. дело № 18205/2013 г. на СРС и определен такъв за майката с влязло в сила на 10.06.2019 г. решение от 01.09.2017 г. по гр. дело № 2606/2015 г. на СРС, с което след осъществен инстанционен контрол упражняването на родителски права е предоставено на бащата, за които въз основа на въззивното решение е издаден изпълнителен лист на 01.11.2018 г. и спряно изпълнението на същото с определение № 23 от 14.01.2019 г. по гр. дело № 73/2019 г. на ВКС. От ангажираните по делото доказателства въззивният съд е изложил, че не се установява майката да е създала пречки за изпълнението на тези съдебни актове през процесния период, извън периодите (23.11.2018 г. - 14.01.2019 г. и 10.06.2019 г. - 3.07.2019 г.), за които е постановена влязла в сила на 10.07.2023 г. присъда за престъпление по чл. 182, ал. 2 НК по НЧХД № 2609/2022 г. по СРС, задължителна на основание чл. 300 ГПК за гражданския съд. Приет е за установен по делото отказът на детето да общува с бащата и нежеланието му да осъществява срещите с него въз основа на представените протоколи по образуваното изпълнително производство и събраните гласни доказателствени средства, чрез разпита на свидетелите Д. Д. (служител и приятел на ищеца В. П.) и В. С. (съпруг на ответника Л. С.), а и при признаване на майката за невиновна за неизпълнение на режима на лични отношения с бащата по приключилите за предходни периоди наказателни производства. Въззивният съд е приел е за неустановено ответникът Л. С. и да е създала негативно отношение на детето А. П. по отношение на бащата (ищеца В. П. и сега касатор). Изложил е съображения, че ответникът Л. С. не дължи за резултат осигуряване на пълноценно общуване на детето с бащата и на необходимите му нужди през този период, за което е установено по делото, че е отказвало да контактува с баща си и не е желаело да осъществява срещите си с него, поради което и е приел доводите на жалбоподателя в тази насока за неоснователни. Прието е също и че при установеното за част от процесния период противоправно поведение на ответника Л. С., изразяващо се в неизпълнение на съдебното решение за предоставяне упражняването на родителските права по отношение на детето от бащата, въз основа на влязлата в сила присъда, която съгласно чл. 300 ГПК е задължителна за гражданския съд, не е доказано от събраните доказателства, включително и заключението на повторната съдебно-психологическа експертиза, изводите на което са възприети поради използване при изготвянето му на различни психологически теста, това поведение на ответника да е да е довело до претърпени неимуществени вреди от ищеца В. П. и такива да са в пряка причинно-следствена връзка с него. Изложени са съображения и за установените множество съдебни производства между страните, сред които и по ЗЗДН, приключило с влязло в сила решение от 18.11.2021 г. по гр. дело № 58172/2019 г. на СРС за отхвърляне на молбата на ищеца В. П. за упражнено психическо насилие над него и детето, които именно са довели до силно напрежение в отношенията между родителите и детето и до това то да се чувства несигурно и да се страхува да не бъде отхвърлено от бащата и новото му семейство, което е довело до избягване на този контакт от детето. Направен е извод от въззивния съд, че липсата на пряка причинно-следствена връзка между поведението на майката и претърпените неимуществени вреди от ищеца от липсата на контакт се детето изключва отговорността за вреди на ответника Л. С.. При тези мотиви в обжалваното въззивно решение поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 и чл. 280, ал. 2 ГПК за допускането му до касационен контрол не се обосновават. Касационното обжалване на въззивното решение при условията по чл. 280, ал. 1 ГПК се осъществява при повдигнат от касатора правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т. е. при формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за преценката и обсъждането на събраните по делото доказателства – т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, и по него въззивният съд следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателните решения и постановления; практиката на ВКС; актовете на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен въпрос да е от значение за точното приложение на закона и развитието на правото. При така установеното задължително тълкуване се налага извод, че посоченото от касатора в изложението към касационната жалба за поставен правен въпрос не осъществява общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Това е така, тъй като въпросът не е обусловил волята на въззивния съд, респ. решаващите му правни изводи по предмета на спора, изложени в обжалваното съдебно решение. Въззивният съд не е приел, че родител, който има роля в отчуждението на детето, респ. създава предпоставки за отчуждението му към другия родител, не дължи обезщетение по чл. 45 ЗЗД за причинени неимуществени вреди, за да се приеме, че така поставен въпросът е относим към решаващите правни изводи на съда по предмета на спора и обосновава наличие на общото основание за допускане на касационното обжалване в хипотезата на по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Въззивният съд е обосновал извод за неустановяване на елементите от фактическия състав на деликтната отговорност по чл. 45 ЗЗД поради липса на установено противоправно поведение от ответника Л. С. за релевирания период извън периода, в който такова поведение, изразяващо в неизпълнение на решението за упражняване на родителски права, е установено с влязлата в сила присъда по арг. от чл. 300 ГПК, а за последния и поради отсъствие на доказани за причинени от това поведение неимуществени вреди на ищеца В. П., които да са в пряка причинно-следствена връзка помежду им. Тези изводи на въззивния съд за неустановяване на фактическия състав на деликтната отговорност по чл. 45 ЗЗД са обосновани въз основа на обсъждане и преценка на събраните по делото доказателства, поради което така поставеният въпрос в изложението е предпоставен и от установяване на такъв, което всъщност представлява довод за неправилност на извода на съда относно неосъществяването на фактическия състав на деликта, изведен от доказателствената съвкупност, каквато преценка в настоящето производство по селекция на касационната жалба не може да се прави. В изложението не е посочено и коя правна норма се нуждае от тълкуване и разясняване във връзка с точното й прилагане при поддържаното допълнително основание, регламентирано в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Доколкото предявеният иск е по чл. 45 ЗЗД, във връзка с който е постановена многобройна и непротиворечива практика, то не е налице и необходимост от тълкуване и разяснения относно точното му прилагане. Липсва и твърдяната в изложението на касатора очевидна неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК на обжалваното въззивно решение относно посочения извод за недължимост на обезщетение за неимуществени вреди на родител в случаите, при които за отчуждението на детето към този родител роля има другият. Такъв извод не е направен от въззивния съд в обжалваното решение, а и това основание за допускане до касационно обжалване е налице, когато решението страда от особено тежка степен на неправилност в една от трите му форми по чл. 281, т. 3 ГПК, която може да се установи от мотивите на решението, без да се извършва същинската касационна проверка по оплакванията в касационната жалба. Оплакванията в касационната жалба в случая, възпроизведени и в изложението към нея за обосноваване на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, са свързани с игнориране на събрани по делото доказателства и необоснованост на изводите на въззивния съд при обсъждане на останалите доказателства, направени и при неприлагане на правни норми, са твърдения за допуснати процесуални нарушения, необоснованост и нарушения на закона, които не се обхващат от хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. При извършената служебна проверка не се установи наличие и на основания-та за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 1 и 2 ГПК, тъй като не е налице вероятност въззивното решение да е нищожно или недопустимо. Затова в заключение обжалваното въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване. По изложените съображения Върховен касационен съд, състав на Второ г. о.