Определение № 686 от 09.12.2020 г. на ВКС по т. д. № 520/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Национална здравноосигурителна каса /НЗОК/, чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 357 от 28.11.2019 г. по в.т.д. № 569/2019 г. на Апелативен съд – Пловдив, с което е потвърдено решение № 422 от 15.07.2019 г. по т.д. № 955/2018 г. на Окръжен съд – Пловдив за осъждане на касатора да заплати на „Многопрофилна болница за активно лечение – Медицински комплекс Свети Иван Рилски” ЕООД, сумата 123 977 лв. /по дебитно известие към фактура № 1725/07.12.2015 г./ за извършена през м. ноември 2015 г. болнична помощ по клинични пътеки по договор № 162313/19.02.2015 г., ведно със законната лихва от 01.12.2018 г. и мораторна лихва върху главницата за периода 01.01.2016 г. – 30.11.2018 г. в размер на 36 682 лв. Касаторът релевира всички основания за неправилност на решението по чл.281, т.3 ГПК. По подробно изложени съображения моли въззивното решение да бъде отменено и да бъде постановено ново, с което предявеният против него иск да бъде отхвърлен. Искането за допускане на касационно обжалване се предявява в хипотезите на чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК. Формулирани са следните въпроси, като такива от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото: 1. Неограничено ли е задължението за заплащане на оказана болнична медицинска помощ, когато става дума за разходване на лимитирани бюджетни средства; 2. Каква е правната природа на индивидуалните договори за оказване на болнична медицинска помощ и как следва да се тълкува постигнатото между страните съгласие по всички основни права и задължения, в това число и по отношение на стойностите, разпределени на отделните изпълнители; 3. Действителни ли са уговорките в сключения договор, с които задължението на НЗОК да заплаща осъществената от лечебното заведение медицинска помощ е ограничено до уговорения в Приложение № 2 към договора обем. Поддържа се, че посочените въпроси се разрешават противоречиво от съдилищата, като по тях се предлага тълкуване, изхождащо от разбирането за непряката приложимост на разпоредбата на чл.52, ал.1 КРБ. Твърди се и противоречие на обжалваното решение с решение № 2/22.02.2007 г. по к.д.№ 12/2006 г. и решение № 3 от 08.03.2016 г. по к.д.№ 6/2015 г. на Конституционния съд на РБ по въпроса, дали уговорките за месечни лимитни парични стойности освобождават НЗОК от задължението за плащане на болнична помощ, оказана и отчетена над тези стойностни лимити. В постъпил по реда на чл.287, ал.1 ГПК отговор, приподписан от процесуален пълномощник, „Многопрофилна болница за активно лечение – Медицински комплекс Свети И. Рилски” ЕООД заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество – за правилност на атакуваното решение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, при спазване на преклузивния срок по чл.283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да достигне до обжалвания резултат, съставът на въззивния съд се е основал на следното: В договора между страните /чл.40, изменен с § 2, т.13 от допълнителното споразумение № 3/19.02.2015 г./ е предвидено, че изпълнителят /лечебното заведение/ не може да отчита с финансово-отчетни документи дейности / лекарствени продукти / медицински изделия на стойности, надвишаващи стойностите за съответния месец в приложение № 2, както и при достигане на съответните месечни стойности, водещи до липса на капацитет на изпълнителя за хоспитализация, с изключение на случаите на спешна диагностика и лечение, същият формира листа на чакащите съгласно чл.22 от Наредбата за осъществяване на правото на достъп до медицинска помощ. Съдът е посочил, че на основание чл.52 КРБ гражданите имат право на здравно осигуряване, гарантиращо им достъпна медицинска помощ и безплатно ползване на медицинско обслужване при условия и по ред, определени със закон. Здравеопазването на гражданите се финансира от държавния бюджет, работодателите, лични и колективни осигурителни вноски и от други източници при условия и ред, определени със закон. На задължително здравноосигурените лица /които не са страна по договорите между НЗОК и съответното лечебно заведение/ е предоставен не само пакет от здравни дейности, гарантиран от бюджета на НЗОК, но и свободен избор на изпълнител на тези дейности – чл.2, чл.4, чл.33 ЗЗО; НЗОК е длъжна да заплаща всички дейности в обхвата на този пакет на избрания от здравноосигуреното лице изпълнител; в бюджета на НЗОК за съответната година е задължително да има резерв за непредвидени и неотложни разходи, средствата от който служат за заплащане на разходи в случай на значителни отклонения от равномерното разходване на бюджетните средства – чл.25 и чл.26 ЗЗО, в който смисъл е и ЗБ на НЗОК за 2015 г. Решенията за корекция на стойностите са изцяло и единствено в компетенциите на НЗОК и се вземат от Надзорния съвет, съобразно приетите от него правила. Съдът е формирал извод, че посочените разпоредби са императивни, но от друга страна изпълнителите на болнична медицинска помощ както по закон, така и според договорите с НЗОК, нямат право да откажат предоставянето на тази помощ на нуждаещите се в рамките на гарантирания пакет на избралите ги здравноосигурени лица на каквото и да било основание, вкл. поради изчерпване на средствата по разпределените им лимитирани бюджети. Изчерпването на предвидените бюджетни средства в по-ранен момент не лишава тези лица от правото им да ползват гарантирания им пакет болнична медицинска дейност и не освобождава изпълнителя от задължението да оказва болнична медицинска помощ. В резултат на изложеното въззивния съд е заключил, че няма неизпълнение на индивидуалния договор от страна на ищеца с оглед оказаната медицинска помощ в превишение на установените месечни, респ. тримесечни цени и изобщо на бюджетната рамка за съответната година. С превишаването на тези стойности болницата не е надхвърлила обема на възложената й работа, тъй като не НЗОК, а здравноосигуреното лице определя нейната натовареност, с оглед безусловно признатото му право на свободен избор на изпълнител. Следователно, превишените стойности на надлежно оказаната от изпълнителя болнична медицинска помощ не могат да останат и не е предвидено да останат неразплатени. Напротив, за заплащането им са били предвидени средства общо в размер на сумата 301 898 000 лв. от резерва по бюджета на НЗОК, вкл. за непредвидени и неотложни разходи, като при доказана невъзможност е нямало пречка това да стане в рамките на бюджета на НЗОК и за следващи години. Оказаната медицинска дейност е била от категорията на гарантираните и за нея задължително е следвало да има бюджетно предвиждане за плащане. Затова нарушението на чл.21 т.4 от Методиката – невключването на пациентите в листата на чакащите – не обосновава извод за недължимост на плащането въобще. Съдът също е посочил, че в договора между страните не е предвидено при изчерпване на предварително определените стойности на лечебните дейности, финансирани от НЗОК, болницата да прекрати работа или да откаже извършването на възложените й дейности. Напротив, изрично е въведено изискване изпълнителят и всеки лекар, който работи в лечебното заведение, постоянно да осигурява договорената болнична медицинска помощ за здравноосигурени лица. Затова изводът е, че стойността на всяка доказано извършена лечебна дейност по приложение 2 на договора следва да бъде заплатена от възложителя. При така изложените в обжалваното решение мотиви, искането за допускане на касационното му обжалване е неоснователно. Съгласно указанията по приложение на процесуалния закон, дадени в ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, от значение за изхода на спора, по отношение на който е налице и някоя от визираните в т.1 – т.3 на чл.280, ал.1 ГПК допълнителни селективни предпоставки. В мотивите към т.1 на цитираното тълкувателно решение са разграничени основанията за достъп до касация от предвидените в чл.281, т.3 ГПК основания за неправилност на въззивното решение, като последните са извън предметните предели на производството по чл.288, ал.1 ГПК и не могат да обусловят достъп до касация, освен в изключението по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. С оглед изложеното по-горе следва да се приеме, че въпроси №№ 1 и 3 са пряко релевантни към материалната законосъобразност и обоснованост на изведените от Апелативен съд – Пловдив изводи по спорното материално право. Отговорът на тези въпроси изисква извършване на същински касационен контрол на въззивното решение, което е недопустимо в настоящата фаза на касационното производство. Горното важи и за въпроса, формулиран в хипотезата на чл.280, ал.1 т.2 ГПК, дали уговорките за месечни лимити освобождават НЗОК от задължението за плащане на болнична помощ, оказана и отчетена извън тях. Във въззивното решение липсва произнасяне по формулирания въпрос № 2 и съответно въззивният съд не е извел решаваща за изхода на спора правна воля по него, поради което той не би могъл да се квалифицира като обуславящ. Поради неустановяване на общото основание за достъп до касация, ВКС не дължи произнасяне по въведените допълнителни селективни критерии на чл.280, ал.1 т.2 и т.3 ГПК. Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение