Определение № 140 от 08.03.2013 г. на ВКС по т. д. № 863/2012 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на [фирма]-с. Ч., обл. П. срещу решение №51 от 02.07.2012 г. по т.д. №145/12 на АС-гр.Б., с което е потвърдено решението на ОС-Сливен по гр.д. №540/2011 за отхвърляне на иска с правно основание чл.145 ТЗ предявен от касатора срещу Б. П. Б. ЕГН: [ЕГН] за присъждане на сумата от 42 629,37 лева-обезщетение за вреди причинени от ответника в качеството му на управител на ищцовото дружество, ведно със законната лихва от 16.11.2011 г. до окончателното плащане. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на въззивното решение. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят сочи чл.280 ал.1 ГПК. От страна на ответника по касационната жалба се изпраща отговор на същата в насока липса на основания за допускане до касация. Претендира се присъждане на разноските-адвокатско възнаграждение в размер на 2000 лева, съгласно отбелязването на самото плащане в приложеното адв. пълномощно към отговора на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и цената на иска е над 10 000 лева намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок. За да постанови обжалваното решение, съдът е приел, че фактическият състав на основанието за ангажиране на отговорността на управителя на търговското дружество –Е. включва виновно неизпълнение на последния на негови задължения към дружеството, от което да са причинени вреди и причинно-следствена връзка между тяхното настъпване и самото виновно неправомерно поведение на управителя. В случая възникването и съдържанието на правоотношенията между управителя и самото дружество се базират на договор за управление, сключен на 02.03.2003 г. между [фирма], чийто универсален правоприемник се явява ищеца [фирма] и ответника Б.. В договора, в клаузата на т.9.2 е уговорено, че управителят няма право да предоставя кредити от името на дружеството на трети лица. Съдът е преценил, че сключените договори от името на дружеството-ищец за продажба на прежда със [фирма], за които единствените доказателства са приложените към исковата молба от самия ищец 10 броя данъчни фактури издадени през 2005 г. не доказват наличието на сключен стоков кредит, каквито са твърденията на ищеца в исковата молба, а от съдържанието им се установява обикновена продажба на стоки, което е изцяло в правомощията на функциите на ответника като управител на търговското дружеството. В действителност по така сключените договори липсва плащане от страна на купувача, но това не може да се вмени във вина на управителя, доколкото същият е предприел действия по обезпечаването и събирането на вземането на представляваното от него дружество по тези договори за продажба: подадена е молба за обезпечение на бъдещ иск вх.№ 602/20.03.2006 г. и е издаден запис на заповед на 37.10.2005 г. от страна на [фирма] обезпечаващ задълженията му към ищеца. Налице са и частични плащания. Отчетени са и данни за насрещно задължение на дружеството-ищец към управителя, както и висящ съдебен спор за това. Съдът е заключил, че не се доказва виновно поведение на ответника, в противоречие с неговите правомощия като управител, от което да произтичат съответните вреди за ищцовото дружество като основание за ангажиране на отговорността по чл.145 ТЗ. В изложение на основанията за допускане до касационно обжалване, от страна на жалбоподателя се сочат като обуславящи изхода на спора въпроси, които прецизирано и обобщено могат да се сведат до дължимата грижа на добър търговец на управителя на едно търговско дружество, в случая, когато продължава да доставя стоки на друг търговец, въпреки, че последният не е погасил по-старите си парични задължения основани на същото правоотношение и достатъчно ли е да предприеме в тези случаи действия по обезпечаване на бъдещ иск. Така формулираният въпрос, обаче не е по тълкуването и прилагането на правна норма, а поставя отговора изцяло в зависимост от конкретни факти по делото, при това едностранно интерпретирани, с оглед интереса на ищеца-касатор. В този контекст, в случая по-скоро става въпрос за доводи за необоснованост на решаващите изводи на съда, отколкото за правен въпрос, тъй като отговорът му зависи от конкретната съвкупна преценка на факти и доказателства, а не по тълкуване волята на законодателя в съответната правна разпоредба. ВКС е призван да преценява обосноваността на обжалваното решение, с оглед неговата правилност едва във фазата на вече допуснато касационно обжалване, а не в тази по преценка на основанията по чл.280 ал.1 т.т.1-3 ГПК за допускане на такова. Съгласно т.1 от ТР№ 1 на ВКС ОСГТК от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1 /2009 г., за да е налице основание за допускане на касация по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК следва жалбоподателят да формулира един или няколко правни въпроси, които да са от значение за изхода на спора и които да попадат в една от хипотезите по т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 ГПК. Ето защо, липсата на правен въпрос само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това, както изрично приема ОСГТК на ВКС в цитираното вече ТР. По изложените съображения, съдът счита, че не е налице основание по чл.280 ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. На ответника по касационната жалба се дължат от страна на касатора разноските пред ВКС -адвокатско възнаграждение в размер на 2000 лева, съгласно отбелязването на самото плащане в приложеното адв. пълномощно към отговора на касационната жалба Водим от изложеното, съдът