Определение № 30 от 23.01.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2685/2017 г.

Производството е по чл. 288 ГПК, вр. пар. 74 ПЗР ЗИДГПК (ДВ, бр. 86/2017 г.). Образувано е по подадени от ищцата К. С. Д., чрез адв. К. А. и адв. З. О., и третото лице – помагач на ищцата [фирма], чрез адв. Р. К., касационни жалби против решение № 234 от 25. 01. 2017 г. по гр. д. № 2457/2016 г. на Софийския апелативен съд, ГО, 2 с-в, с което е обезсилено решение № 17922 от 31. 10. 2014 г. по гр. д. № 11715/2012 г. на Софийски градски съд, ГО, 3 с-в, с което са уважени предявените от К. С. Д. против [фирма] искове с правни основания чл. 108 ЗС и чл. 109 ЗС. В приложените от касаторите изложения по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа наличие на основания по чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответната страна по касационните жалби [фирма], чрез адв. Д. К., изразява становище за липса на основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното: За да обезсили обжалваното въззивно решение, с което са уважени предявените от К. С. Д. против [фирма] искове с правни основания чл. 108 ЗС и чл. 109 ЗС, съставът на апелативния съд е приел, че същото е постановено по нередовна искова молба, която не е била приведена в съответствие с изискванията на ГПК дори и след предоставена пред въззивната инстанция възможност за това, като нередовността се изразява в неиндивидуализация на недвижимия имот предмет на иска по чл. 108 ЗС и за защита на правото на собственост върху който е предявен искът по чл. 109 ЗС. Прието е, че с исковата молба, с уточняваща молба вх. № 10119/8. 07. 2016 г., с приложените към исковата молба скици (копие от кадастрална карта от 07. 02. 2012 г., скица № 39049/14. 05. 2012 г. на поземлен имот с идентификатор 68124.1932.730), както и с приложената към заключението на техническата експертиза на вещото лице инж. Д. П. вх. № 110403/26. 09. 2014 г. скица – неразделна част от първоинстанционното решение (л. 576 от том 2 от делото на СГС), спорният имот е индивидуализиран по следния начин: реална част от 2394 кв.м. от недвижим имот с идентификатор 68124.1932.730 по КККР на [населено място],[жк], одобрена със заповед № РД-18-68/2. 12. 2010 г., целият с площ от 4930 кв.м., която реална част от 2394 кв. м. е обозначена по буквите АБВГДЕЖЗА на скица - приложение към заключението на техническата експертиза на вещото лице инж. Д. П. вх. № 110403/26. 09. 2014 г., приподписана от съда и съставляваща неразделна част от първоинстанционното решение (л. 576 от том втори на делото на СГС), при граници на тази реална част: от изток – останалата част от имот с идентификатор 68124.1932.730, от запад – улица (поземлен имот с идентификатор 68134.1932.2059), от север – поземлени имоти с идентификатори 68134.1932.2164 и 68134.1932.2110, от юг – поземлени имоти с идентификатори 68134.1932.1472 и 68134.1932.2056 (част от [улица]). В исковата молба имотът е индивидуализиран и по отменен кадастрален план емисия 1956 г. – като южната част от имот пл. № 1, в кв. 258в, м. „Красно село – Боянско“, по регулационен план, одобрен със заповед № 247/29. 06. 1979 г. – като попадащ в УПИ I „За административни сгради“, по ЗРКП на м. „Манастирски ливади – Запад“ одобрен с решение № 56/6. 08. 2003 г. – като част от имот пл. № 730, в кв. 3. Прието е, че тази индивидуализация е неточна, тъй като от писмените доказателства по делото (скица № 39049/14. 06. 2012 г., л. 145 от делото на СГС, 1 том) се установявало, че част от процесния имот и сгради, предмет на предявените искове, попадат в съседен имот № 1472, а според заключението на съдебно-техническата експертиза и заповед № РД-09-50-156 от 11. 03. 2004 г. по одобрения с влязла в сила заповед № РС-09-50-156/11. 03. 2004 г. застроителен и регулационен план (л. 545 и 546 от делото на СГС, 2 том) от УПИ I „За административни сгради“, III – 731 и VI „За озеленяване“ са създадени УПИ I „За административни сгради“, УПИ III-731, ХV-731б и ХVI-731за озеленяване и не е ясно в кои урегулирани поземлени имоти попада спорният. Прието е, че е недопустимо произнасяне по иск с правно основание чл. 108 ЗС за имот, неиндивидуализиран съобразно действащия регулационен план, както и че неизпълнението на указанията на въззивния съд за допълнителна индивидуализация на спорния имот е основание за обезсилване на първоинстанционното решение и прекратяване на производството по делото с оглед приетото в ТР № 1/17. 07. 2001 г. В изложението към касационната жалба на ищцата К. Д. се поставя въпрос, засягащ проблема с индивидуализацията на спорния имот, когато същият е реална част от поземлен имот или парцел. Твърди се разрешаването му в противоречие с решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК (решение № 11 от 01. 02. 2012 г. по гр. д. № 166/2011 г.,1 г.о. и решение № 254 от 21. 05. 2010 г. по гр. д. № 4/2009 г., 1 г.о.) – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Така твърдяното противоречие е налице. В цитираните решения е прието, че когато предмет на спора за собственост е недвижим имот, който не е нанесен като самостоятелен в действащата кадастрална карта или кадастрален план, към исковата молба следва да бъде приложена комбинирана скица, илюстрираща местоположението на възстановения имот спрямо действащия план, или скица по предходен план, която може да бъде съпоставена с действащия и да се определят границите на спорния имот в действащия план. Когато предмет на спора за собственост е реална част от урегулиран поземлен имот е допустимо границите и точното й местоположение да се индивидуализират чрез изготвяне на скица от вещо лице в хода на разглеждане на спора. В случая, недвижимият имот, предмет на спора за собственост, е описан като реална част от 2394 кв.м. от поземлен имот с идентификатор 68124.1932.730 по КККР на [населено място],[жк], одобрена със заповед № РД-18-68/2. 12. 2010 г., целият от 4930 кв.м., описани са границите на реалната част от 2394 кв.м. Уточнено е, че тази част съставлява и реална част от УПИ I „За административни сгради“. Разяснено е, че тази реална част е обозначена графично по буквите АБВГДЕЖЗА на скица - приложение към заключението на техническата експертиза на вещото лице инж. Д. П. вх. № 110403/26. 09. 2014 г., съставляваща част от първоинстанционното решение. При тази индивидуализация съдът е приел неяснота относно обекта, предмет на спора за собственост. В изложенията към касационните жалби на ищцата К. Д. и на третото лице – помагач на ищцата [фирма] се поставя въпрос относно правомощията на съда да приложи чл. 129, ал. 3 ГПК за нередовности на исковата молба, за отстраняването на които не са дадени указания по реда на чл. 129, ал. 2 ГПК или дадените указания са неясни, непрецизни и неизчерпателни. Твърди се разрешаването му в противоречие с решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК (решение № 438 от 12. 01. 2012 г. по гр. д. № 76/2011 г., 3 г.о. и решение № 280 от 5. 07. 2012 г. по гр. д. № 298/2011 г., 1 г.о., решение 434/13. 05. 2010 г. по гр. д. № 700/2009 г., 1 г.о., решение № 247 от 18. 06. 2012 г. по гр. д. № 449/2011 г., 1 г.о., решение № 280 от 5. 07. 2012 г. по гр. д. № 298/2011 г., 1 г.о.). Така твърдяното противоречие е налице. В цитираните решения се приема, че определението по чл. 129, ал. 3 ГПК следва да се разглежда във функционална връзка и обусловеност с акта по чл. 129, ал. 2 ГПК – неизпълнението на неясни, неточни, непълни указания, както и неотстраняване нередовности на исковата молба, за които не са дадени указания, не би могло да има за последица връщане на исковата молба, съотв. прекратяване на производството по делото. В настоящия случай указанията на въззивния съд, дадени с разпореждане от 17. 06. 2017 г. в частта им, касаеща индивидуализация на спорния имот, са следните: „…имотите по обективно съединените искове да се индивидуализират съобразно актуалната им поземлена регистрация, като същите се опишат като местонахождение, площ, граници, идентификатор № ...“. С уточняваща молба вх. № 10119/8. 07. 2016 г. спорният имот е описан по местонахождение – [населено място],[жк], площ – реална част от 2394 кв.м. от нанесения в кадастралната карта имот от 4930 кв.м., граници на спорната реална част, идентификатор. При тази конкретизация съставът на въззивния съд е приел неизпълнение на дадените с разпореждането по чл. 129, ал. 2 ГПК указания. По останалите въпроси, поставени с изложенията по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не са налице основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационен контрол на обжалваното решение. По изложените по-горе съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение