Определение № 107 от 14.01.2026 г. на ВКС по т. д. № 2013/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца “КО МОРЕНИЯ” ЕООД, ЕИК[ЕИК], против решение № 46/22.07.2025 г. по в.т.д. № 86/2025 г. по описа на Апелативен съд - Бургас, потвърждаващо решение № 59/10.03.2025 г. по т.д. № 292/2024 г. на Окръжен съд – Бургас, с което са отхвърлени като погасени по давност предявените от настоящия касатор срещу ответника “РОДОПИ ИНВЕСТ КЪМПАНИ” ООД, ЕИК[ЕИК], осъдителни искове за сумата 306 631,11 лева, дължима по сключен между страните договор за търговски заем за изпълнение на инвестиционен проект, представляваща разлика между уважения размер по предявен частичен иск от 90 000 лева, предмет на т.д. № 338/2023 г. по описа на Окръжен съд – Бургас, до пълния размер на вземането от 396 631,11 лева, ведно със законната лихва върху претендираната главница, считано от датата на подаване на исковата молба - 17.09.2024 г., до окончателното й изплащане, както и сумата 108 224, 35 лева, съставляваща лихва върху главницата от 306 631,11 лева, дължима за периода от 16.09.2021 г. до датата на предявяване на иска.

С касационната жалба се въвеждат оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3, предл. 1, 2 и 3 ГПК. Оспорва се като неправилно приетото от въззивния съд, че заемните средства по процесния договор за заем са предоставени през 2010 г., тъй като те били давани периодично до 2021 г., което се установява от материалите по предходно воденото между страните т.д. № 338/2023 г. на БОС – частичен иск за вземането, произтичащо от същия договор. Изразява се несъгласие с извода на решаващия състав, че в съглашението не е уговорен падеж, като се поддържа, че такъв е посочен в чл. 3 – след въвеждане на обекта в експлоатация. Подчертава се, че в решение № 181/01.07.2023 г. по частичния иск е направен извод, че с подаването на исковата молба ищецът “КО МОРЕНИЯ” ЕООД е отправил до ответника длъжник изявление за предсрочна изискуемост на задължението, включващо и уговорената възнаградителна лихва. Поради обективния и субективен идентитет на предходното и настоящото дело, на основание чл. 298, ал. 1 и чл. 297 ГПК следва да се приеме, че е налице сила на пресъдено нещо по отношение на общия факт – възникналото заемно правоотношение по чл.240 ЗЗД, като елементите му – съгласието на страните, реалното предаване на сумата, падежа и начина на възстановяването й, са доказани по безспорен начин. При тези аргументи се твърди, че обжалваното решение е постановено в противоречие с т. 2 от Тълкувателно решение № 3/2019 по тълк. дело № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС, като неправилно е възприета волята на страните относно падежа и изискуемостта на вземането по процесния договор и е формиран извод, различен от тези във влязлото в сила решение по частичния иск. Претендира се отмяна на въззивния съдебен акт и уважаване изцяло на предявените искове.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се релевират доводи за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като са поставени следните въпроси:

1. “Кога настъпва началният момент, от който тече погасителната давност по договор за заем, когато за връщането на заемните средства е договорен падеж с условие – след въвеждане на обекта в експлоатация?”.

2. “Следва ли съдът, при формиране на вътрешното си убеждение по конкретен правен спор, да обсъди в мотивите на решението си всички релевантни за спора доказателства, както и доводите и възраженията на страните в тяхната съвкупност?”.

3. “Ползва ли се решението по уважен частичен иск със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното право, в това число установен падеж, при предявен в друг исков процес иск за горницата, произтичаща от същото право?”.

По първия въпрос се твърди наличие на основанието по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК поради противоречие на въззивното решение с казуалната практика на ВКС – решение № 123/6.11.2019 г. по т.д. № 2682/2018 г. на ВКС, I т.о., и решение № 116/03.10.2011 г. по т.д. № 868/2010 г. на ВКС, I т.о.; по втория поради отклонение от приетото в решение № 60117/01.02.2022 г. по т.д. № 667/2020 г. на ВКС, II т.о., и посочените в него съдебни актове; по третото питане поради несъответствие със задължителната практика на касационната инстанция - Тълкувателно решение № 3/2019 г. по тълк. дело № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС, както и казуалната такава - решение № 13/12.02.2021 г. по т.д. № 2896/2019 г. на ВКС, II т.о.

От ответника по касация “РОДОПИ ИНВЕСТ КЪМПАНИ” ООД, чрез особените представители адв. В. Х. и адв. С. П., е подаден отговор, в който се оспорват искането за достъп до касационна проверка и подадената жалба като неоснователни. Изразява се становище по съществото на спора.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и формално отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. Аргументите на ответника по касация за липса на точно и мотивирано изложение на касационните основания, респ. противоречиви доводи относно релевантните за спора факти, не сочат на нередовност на жалбата, а подлежат на преценка от касационния състав в производството по чл. 288 ГПК. При това положение касационната жалба се явява редовна и процесуално допустима.

В обжалваното решение апелативният съд, сезиран с въззивна жалба на ищеца, е констатирал, че по предходно съдебно производство между страните с влязло в сила решение № 181/01.07.2024 г. по т.д. № 338/2023 г. на Окръжен съд – Бургас, ответното дружество “РОДОПИ ИНВЕСТ КЪМПАНИ” ООД е осъдено да заплати на “КО МОРЕНИЯ” ЕООД сумата от 90 000 лева - частичен иск за предоставени в заем парични средства по договор за предоставяне на търговски заем за изпълнение на инвестиционен проект, ведно със законната лихва от 01.09.2020 г. до 11.08.2023 г. Първоинстанционният съд по настоящото производство е бил сезиран с иск за разликата над тази сума до пълния размер на вземането.

Въззивният състав е съобразил принципните постановки в мотивната част на Тълкувателно решение № 3/2019 по тълк. дело № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС, че в случаите, когато предмет на последващия иск за съдебна защита е разликата /остатъка/ от вземането, се касае до същото субективно материално право, но в останалия незаявен с предявения преди това частичен иск обем, не е допустимо в последващия исков процес за остатъка от вземането да се спори относно неговото основание и правната му квалификация. Формираната СПН на решението по частичния иск относно основанието преклудира правоизключващите и правоунищожаващите възражения на ответника, но правопогасяващите такива за останалата част от вземането не се преклудират, тъй като е допустимо за разликата, която не е била предявена с първоначалния иск, вземането да е погасено по давност, чрез плащане, прихващане или по друг начин.

Въз основа на тези задължителни разяснения, въззивният съд е приел, че в конкретния случай при разглеждането на иска за разликата от 306 631,11 лева до пълния размер на главното вземане от 396 631,11 лева страните са обвързани от обективните предели на решението по частичния иск, с оглед на което е приел за установени следните факти: на 10.07.2010 г. между страните е сключен договор за търговски заем за изпълнение на инвестиционен проект; през 2010 г. ищецът заемодател е предоставил реално на ответника сумата от 396 631,11 лева; заемът е предоставен, без да е уговорен падеж за връщането му.

Решаващият състав на БАС е съобразил, че в настоящия процес ответникът има право да повдига възражение за погасяване по давност на разликата до пълния размер на вземането. В случая не е уговорен падеж по договора за заем, както е прието с решението по частичния иск, и вземането става изискуемо след покана - с исковата молба. Вземането е възникнало през 2010 г., когато сумите са предадени на заемателя. Акцентирал е, че съгласно чл. 114, ал. 2 ЗЗД в такива хипотези давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало. Като е взел предвид, че по отношение на разликата от 306 631,11 лева давността е започнала да тече от 2010 г., не е била прекъсвана или спирана до предявяването на разглеждания иск на 17.09.2024 г., въззивният съд е стигнал до извода, че това вземане е погасено на основание чл. 110 ЗЗД.

По тези мотиви е приел за неоснователен иска за главницата и обусловените от него акцесорни претенции за лихви, като е потвърдил първоинстанционното решение за отхвърлянето им.

Настоящият състав намира, че не се обосновава достъп до касация.

Допускането на факултативна касационна проверка по чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивната инстанция по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и отговаря на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т.т. 1-3 ГПК.

Поставеното от касатора първо питане не покрива тези изисквания. Същото е некоректно зададено, тъй като не кореспондира с решаващите мотиви на въззивния състав, който е приел, че по договора за заем не е уговорен падеж, поради което давността тече от възникване на вземането съгласно чл. 114, ал. 2 ЗЗД. Формулировката на въпроса предпоставя да се приеме, че падеж е уговорен, което е израз на поддържаната от касатора теза. Аргументите му не могат да бъдат разглеждани в селективната фаза на касационно производство по реда на чл. 288 ГПК. При това положение така поставеният въпрос не удовлетворява общата предпоставка за достъп до касационен контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснена в т. 1 от Тълкувателно решение от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Липсата на обосноваването й изключва необходимостта от обсъждане на поддържания от страната допълнителен критерий по чл.280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Поставеното от обжалващия второ писане е процесуалноправно и е относимо към задълженията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на спора по делото, т.е. същото покрива общото селективно изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Относно правомощията на въззивния съд е налице задължителна практика на касацията - Тълкувателно решение от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 19 от Тълкувателно решение от 04.01.2001 г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, както и константна такава, намерила израз в цитираните от касатора решения и в множество служебно известни на настоящия състав съдебни актове (решение № 63/17.07.2015 г. по т.д. № 674/2014 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 173/03.01.2016 г. по т.д. № 1689/2015 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 212/01.02.2012 г. по т.д. № 1106/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 60089/02.08.2021 г. по т.д. № 934/2020 г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 83/11.07.2022 г. по т.д. № 859/2021 г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 141/28.08.2024 г. по т.д. № 2052/2023 г. на ВКС, ТК, I т.о., и др.). Приема се, че при формиране на собствените си фактически и правни изводи по спорното право въззивният съд като инстанция по същество е длъжен да обсъди и анализира поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства за правно релевантните факти, както и да разгледа доводите, възраженията и оплакванията на страните при съблюдаване на пределите на въззивното производство, очертани с жалбата и отговора на същата, като тези му действия следва да бъдат отразени в мотивите на решението съгласно изискванията на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК.

В разглеждания случай апелативният съд, в съответствие с константната практика на ВКС и съгласно правомощията си по чл. 269 ГПК, е обсъдил приетите за относими факти и доказателства, касаещи спорните във въззивното производство въпроси – относно силата на пресъдено нещо на решението по частичния иск, както и възражението за погасяване на вземането по давност. В касационната жалба не са изложени конкретни оплаквания за необсъдени доводи на страната или относими доказателства, а изразеното от касатора несъгласие с решаващите изводи на въззивния състав не е предмет на селективната фаза на касационното производство по чл. 288 ГПК. Ето защо по процесуалноправното питане не е налице въведеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за достъп до касация.

Третият въпрос, свързан със зачитане силата на пресъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното материално право при уважен иск за част от паричното вземане, има правен характер и удовлетворява общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. В задължителната практика на касацията – т. 2 от Тълкувателно решение от 22.04.2019 г. по тълк. дело № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС, както и в трайната такава – решение № 13/12.02.2021 г. по т.д. № 2896/2019 г. на ВКС, II т.о., решение № 154/15.01.2020 г. по т.д. № 1641/2016 г. на ВКС, II т.о., решение № 149/15.10.2019 г. по гр.д. № 60078/2016 г. на ВКС, I г.о., и др., се приема, че при уважаване на частичния иск обективните предели на СПН обхващат основанието на иска, индивидуализирано посредством правопораждащите факти, страните по материалното правоотношение и съдържанието му до признатия размер на спорното субективно материално право. Поради това, че общите правопораждащи юридически факти са едни и същи, както за частичния иск, така и за иска за останалата част от вземането, те се ползват от последиците на СПН при разглеждане на претенцията за останалата част от вземането. Предвид правоустановяващото и преклудиращото действие на СПН е недопустимо в последващия процес за остатъка да се спори относно основанието на вземането и правната му квалификация.

В случая въззивният състав при постановяване на съдебното решение е зачел силата на пресъдено нещо, формирана по спора между същите страни по предявения частичен иск за вземането по договора за заем. Приел е, че при разглеждането на иска за разликата до пълния размер на главното вземане съдът и страните са обвързани от обективните предели на решението по частичния иск, поради което в настоящото дело не могат да бъдат пререшавани въпросите за възникването на вземането на ищеца “КО МОРЕНИЯ” ЕООД, основанието на същото, страните и съдържанието на правоотношението до признатия по частичния иск размер (90 000 лева). При разглеждането на възражението на ответника за погасяване на процесното вземане за остатъка по давност е съобразил приетото с решението по частичния иск, че не е уговорен падеж по договора за заем и вземането става изискуемо след покана, каквато в случая е исковата молба. Като е взел предвид, че в настоящия процес ответникът може да повдига възражение за погасяване по давност на разликата до пълния размер на вземането, е разгледал същото и го е приел за основателно. При тези данни не е налице твърдяното от касатора отклонение на въззивното решение от задължителната и казуална практика на ВКС, поради което по третото питане не се обосновава наличие на поддържаната от страната допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за достъп до касация.

По изложените съображения следва да бъде отказано допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд - Бургас.

На процесуалните представители на ответника по касация следва да бъде изплатено определеното адвокатско възнаграждение.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,