Определение № 1307 от 21.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 409/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. №19483/28.08.2023г. на Е. Г. К., чрез адв. Е. Я. срещу Решение №967/11.07.2023г., постановено по в. гр. дело №2802/2022г. по описа на Апелативен съд – София. Касаторката счита, че решението е постановено в нарушение на материалния закон и е очевидно неправилно, тъй като въззивният съд превратно е тълкувал и приложил института на давността, като изобщо не е обсъдил възражението ѝ за придобивна давност в посочения още с отговора на исковата молба период от 9.05.2003г. до м.юли 2019г., когато е извършена публичната продан на имота. Счита за неправилни и съображенията на съда досежно прекратяването и спирането на придобивната давност във връзка с образуваното дело за делба. Твърди, че изводът, че тя не е придобила процесния имот по давност е направен в нарушение на материалния закон. Счита за незаконосъобразен и извода досежно нищожността на договорната ипотека, тъй като при нейното учредяване не е нарушена законова разпоредба. Излага също, че са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, тъй като в нарушение на разпоредбата на чл. 236, ал. 2 от ГПК решението не съдържа мотиви, а освен това, съдът не е обсъдил пълно и всестранно събраните по делото доказателства и в частност писмените такива. В изложението по чл. 284, ал.1, т. 3 ГПК посочва, че е налице основание за допустимост на касационната жалба по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Тъй като решаващите си изводи съдът е направил в противоречие със задължителната практика на Върховен касационен съд, то счита, че е налице необходимост от отговор на следните въпроси: „ Налице ли са основания за зачитане на периода, през който срока за давностно владение върху недвижим имот е бил спрян по смисъла на чл. 115, ал. 1, б.“ж“ от ЗЗД в хипотеза, при която владеещото имота трето неправоимащо лице е конституирано като съделител в делбеното производство и искът за делба е отхвърлен срещу последното като неоснователен, или е налице прекъсване на давностния срок по смисъла на чл. 116, б. “6“ от ЗЗД?“ Твърди, че изводът на съда за наличие на предпоставките за прекъсване на придобивната давност по чл.116, б.”б” ЗЗД по време на делбеното дело е в противоречие с решение № 401/11г. по гр. дело № 895/2010г. на ВКС и решение №631/26.09.2009г. по гр.д. №1525/2008г. на ВКС, в които се приема, че давността се прекъсва с предявяване на иска- установителен или ревандикационен иск от собственика срещу владелеца, и последният се позове на придобивна давност, но ако искът не бъде уважен давността не се смята прекъсната. Твърди, че конституираната като съделител в делбеното дело Е. К. не е противопоставила възражение, че е придобила имота по давност, а само, че е несъпричастна към правния спор. Тъй като не се е позовала на придобивна давност, то не може да се приеме, че същата е прекъсната. Вторият въпрос: „В хипотезата, при която искът, който е прекъснал давността, бъде отхвърлен, зачита ли се за давността периода, през който тя е била спряна на основание чл. 115, ал. 1, б. “ж“ от ЗЗД или отпада периода на спиране с обратна сила и давността се счита, че не е спирана?“ се поставя във връзка с извода на съда, че независимо, че искът за делба спрямо нея е бил отхвърлен, то едва от датата на неговото влизане в сила, за нея е започнал да тече нов давностен срок, без значение изтеклия до датата на прекъсването и в периода на спирането давност. Счита, че този извод е в противоречие с решение №554 от 02.09.2011г. по гр. д. №1019/2010г. на ВКС, съгласно което давността не се счита прекъсната ако искът или възражението бъдат отхвърлени, тъй като с прекратяване на съдебното производство в по-голяма степен от неговото отхвърляне отпада с обратна сила ефекта на прекъсването на придобивната давност- т.е. придобивната давност не се счита за прекъсната. Третият въпрос “В хипотезата, когато срокът на придобивната давност е започнал да тече преди предявяване на иска, прекъсващ давността, следва ли при отхвърляне на иска периода през който давността е била спряна на основание чл. 115, ал. 1, б.“ж“ от ЗЗД да се зачете и да се присъедини към вече изтеклия давностен срок с обратна сила?“ се поставя тъй като съдът не е зачел срокът на давността, започнал да тече от 09.05.2003 година и изтекъл до 17.06.2008 година, при положение, че искът за делба спрямо касаторката е бил отхвърлен. Счита, че това становище на въззивния съд противоречи на съдебната практика, изразена в Решение №401/11 година постановено по гр. дело №895/2010, в което е посочено, че ако искът не бъде уважен давността не се смята прекъсната, а след влизане в сила на решението за отхвърляне на иска давността продължава да тече, като спирането се заличава с обратна сила“. Следващият въпрос „Каква е материалната доказателствена сила на нотариален акт за собственост, издаден на основание обстоятелствена проверка при хипотеза, че признатото с него право е оспорено от страна в процеса?“ се поставя тъй като представеният от нея К., с който се легитимира като собственик, не е приет от съда като годно доказателство за собственост, поради това, че издаването му е в противоречие със закона. Счита, че този извод е в противоречие със задължителните указания на ТР №3/2012г. по т.д. №3/2012г. ОСГК на ВКС, както и на ТР №178/30.06.1986г. гр.д. №150/1985г. на ОСГК. Последният пети въпрос “Налице ли е нищожност на сделката /договорна ипотека/по смисъла на чл. 26 от ЗЗД в хипотезата на нарушение на закона, при липса на нарушение на разпоредбата на чл. 167, ал. 3 от ЗЗД?“ е по повод приетото от въззивния съд, че тъй като не е била собственик на ипотекирания имот, то ипотеката е била учредена в нарушение на разпоредбата на чл. 167, ал. 3 от ЗЗД, което води до нейната нищожност поради нарушение на закона по смисъла на чл. 26 от ЗЗД, който извод според касатора противоречи на Решение №553 от 20.12.2011г. по гр. д. №1166/2011г. На следващо място касаторката излага, че е налице основанието за допустимост на касационната жалба по смисъла на чл. 280, ал. 2 от ГПК, тъй като решението страда от очевидна неправилност. Счита, че от цялостния му прочит се установява незаконосъобразност вследствие нарушаване на основни процесуални правила /чл. 235, ал. 2, чл. 236, ал. 2, чл. 202 от ГПК/ и нарушение на основните логически правила при интепретиране на релевантните за производството факти и доказателствата за тях, като не са преценени в цялост събраните по делото доказателства и факти. Установява се и смесване на правните последници на „спирането на давността“ и на „прекъсването на давността“. Ответникът по касационната жалба – Л. Ал. К., чрез депозирания писмен отговор оспорва наличието на основанията за допускане до касационно обжалване. Счита, че част от повдигнатите въпроси са неотносими към предмета на спора, а по други въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с цитираната практика. Счита, че липсва и сочената очевидна неправилност. В заключение моли решението да не бъде допускано до касационно обжалване. Постъпила е касационна жалба и от „П. Г.“Е., ЕИК[ЕИК], представлявано от управителя Б. Б. П. с изложени твърдения, че решението е недопустимо, тъй като е постановено по нередовна искова молба - несъответстваща на изискванията на чл. 127, чл. 1, т. 4 и т. 5 ГПК. Излага, че от въззивното решение не става ясно дали искът с правно основание чл. 170 ЗЗД е основателен или не, респ. не се ли дължи произнасяне по него и след това досежно иска с правно основание чл.26 във вр чл.167 ал.З ЗЗД, тъй като мотиви и аргументи в тази насока липсват. Счита, че касационното обжалване на въззивното решение следва да бъде допуснато при условията на чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК. На следващо място според касатора, въззивното решение е и неправилно, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необосновано. Поддържа аргументите на другия касатор, че решението е постановено в нарушение на чл. 281, т.3 ГПК, тъй като в него липсват фактически и правни изводи по съществото на спора, не е налице и препращане към тези на първоинстанционния съд, а в мотивите му е даден единствено отговор на част от направените във въззивната жалба оплаквания. По този начин съдът е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила — чл. 236, ал. 2 и чл. 12 ГПК. На последно място, касаторът счита, че въззивното решение е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал.2, пр. 3 ГПК. Твърди, че е налице и очевидна необоснованост на акта, тъй като изводите на въззивния съд не съответстват на събраните доказателства и противоречат на правилата на формалната логика. По изложените съображения моли въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване, след което бъде обезсилено като недопустимо, и делото върнато на ОС Благоевград за ново разглеждане от друг състав, алтернативно - решение №967/11.07.2023 да бъде отменено като неправилно, и вместо него постановено друго, с което предявените искове бъдат отхвърлени изцяло. Чрез депозирания писмен отговор, Л. Ал. К., оспорва наличието на основанията за допускане до касационно обжалване. Моли касационната жалба да не бъде допусната до обжалване, като независимо от горното излага и становище за нейната неоснователност, тъй като въззивното решение е допустимо, правилно и обосновано. Моли за присъждане на разноски. Касационните жалби са подадени срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и са процесуално допустими. Във връзка с предпоставките за допускане на касационно обжалване, съдът съобрази следното: Първоинстанционното производство е образувано по положителен установителен иск с правно осн. чл.124, ал. 1 ГПК, предявен от Л. А. К. срещу Е. Г. К. и „П. гарден” Е., за признаване за установено, че Л. А. К. ЕГН [ЕГН] е собственик на 5/6 ид.ч. от недвижим имот, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор 04279.606.16.1.1, както и за прогласяване на основание чл.26 ЗЗД вр. с чл.167, ал.3 ЗЗД нищожност на учредена от Е. Г. К. ЕГН [ЕГН] в полза на „П. гарден“ Е. с ЕИК[ЕИК] ипотека с НА № 74, том IV, рег.№ 8993, дело № 598/2016г. за 5/6 ид.ч. от процесния имот. Ищцата К. твърди, че по силата на договор за дарение от нейните родители, обективиран в НА за дарение на недвижим имот №37, том VI, дело № 1780/1997г., е собственик на недвижим имот, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор [№] по КККР, находящ се на адрес на имота: [населено място], [улица], ет.1, aп.1, разположена в поземлен имот с идентификатор [№] с площ 120 кв.м, прилежащи части-15,22 % идеални части от общите части, на сградата и от правото на строеж върху мястото, ведно със зимнично помещение №1 и мазе №10, както и таванско помещение №2, заедно с 15,22% ид. ч. от общите части на сградата, построена върху държавна земя, съставляваща п. XX, пл. № 826 и част от п. IV, пл. № 825 в кв. 269 по плана на Б., както и 15,23 % ид. ч. от правото на строеж върху държавното място. С решение №2105/6.06.2006г, постановено по гр.д. №1376/2004г по описа на РС-Благоевград, влязло в законна сила на 28.02.2014г, е допусната делба на процесния имот, между ищцата и Л. М. Ц., при следните квоти: за Л. А. К. -5/6 ид.ч и 1/6 ид. част за Л. М. Ц.. В производството е участвала като страна и ответницата К., като по отношение на нея съдът е приел, че не е собственик на имота, не притежава дял от него, поради което искът по отношение на нея е бил отхвърлен. С решение №3788/26.05.2014г., влязло в законна сила на 2.10.2014г., съдът е постановил делбата да се извърши чрез изнасяне на имота на публична продан. На 1.09.2016г. ответницата К. е учредила в полза на втория ответник „П. гарден” Е. ипотека върху процесния имот за обезпечаване на вземането му към нея. Пред ЧСИ е било образувано изпълнително дело с взискател „П. гарден” Е., по което е била извършена публична продан на ипотекирания имот, с цел удовлетворяване на вземането, обезпечено с ипотека. Ищцата излага, че имотът, предмет на проданта, не е бил собственост на ответницата К., поради което извършената публична продан не може да легитимира като собственик взискателя-приобретател по проданта. Твърди, че договорът за учредяване на ипотека е бил сключен след влизане в сила на съдебното решение за делбата, с което е установено, че К. не е собственик на имота, поради което тя е учредила ипотека за имот, на който не е собственик. Следователно договорът за учредяване на ипотека е нищожен, поради сключването му в нарушение на чл.167, ал.3 ЗЗД, а учредяването на договорна ипотека е недействително на основание чл.170 във вр. с чл.26 ЗЗД. Излага, че има правен интерес от обявяване на нищожност на цялата ипотека, тъй като ако се установи само за собствените ѝ 5/6 ид.ч., то няма да може да се изпълни решението по делбеното дело, с което е установено, че собственик на 1/6 ид.ч. е Л. Ц.. Ответницата Е. Г. К. оспорва исковете, като твърди, че за ищцата липсва правен интерес от предявяване на установителен иск за собственост, тъй като не е във владение на имота и следва да предяви осъдителен такъв. Не е налице правен интерес и тъй като с извършването на публичната продан на ипотекирания имот и влизане в сила на постановлението за възлагането му, учредените ипотеки съгласно чл.175, ал.1 ЗЗД се погасяват по силата на закона. Действителността на продажбата може да се оспори по исков ред само при нарушаване на чл.490 ГПК и при невнасяне на цената. Възразява и срещу твърденията, че е участвала в делбеното производство, както и, че исковата молба и влязлото в сила съдебно решение за делба не са били вписани и отбелязани. Оспорва, че ищцата е собственик на 5/6 ид.ч., а Л. М. Ц.- на 1/6 ид.ч. от процесния имот. Твърди, че е придобила имота по давност, считано от 9.05.2003г до м.юли 2019г. като се е снабдила с НА от 24.07.2012г. по обстоятелствена проверка по нот. дело №203/2012г. и е била призната за собственик. Посочва, че исковата молба по настоящето дело е вписана на 24.07.2019г., т.е. след постановлението на ЧСИ за възлагане на имота на взискателя на 1.07.2019г. По изложените съображения моли за отхвърляне на исковите претенции. Ответникът „П. гарден“ Е., представлявано от адв.П.С. оспорва исковете. Оспорва правният интерес на ищцата от предявяване на исковата претенция за ипотеката, тъй като имотът е бил продаден на публична продан на 10.05.2019г., и с влизането на постановлението за възлагане в сила, учредените ипотеки се погасяват по силата на закона съгл. чл.175, ал.1 ЗЗД. Твърди, че на 1.09.2016г. с ответницата Е. Г. К. бил сключен договор за заем за сумата от 80 000 лв. с падеж 2.01.2017г., обезпечен с ипотека върху процесния недвижим имот, обективирана в НА №74, том IV, рег.№ 8993, дело № 598 от 2016г. Към датата на учредяването на ипотеката по партида на имота не е имало вписани други вещни тежести, не е имало вписани нито искови молби, нито влезли в сила решения или възбрани. Тъй като в уговорения срок заемната сума не била върната, дружеството се снабдило с изпълнителен лист срещу длъжника Е. К., въз основа на който е било образувано изпълнително дело № 8 по описа на ДСИ към РС-Разлог, като е била наложена възбрана. С Постановление за възлагане, влязло в законна сила на 28.06.2019г, вписано в СлВп, процесният имот е бил възложен на „П. Г.“ Е.. Моли предявените искове да се отхвърлят като неоснователни. От фактическа страна, въззивният съд е приел, че с договор за дарение, обективиран в Нотариален акт №37, том VI, дело №1780/1997год. Л. Ал. К. е придобила собствеността на недвижим имот, представляващ: самостоятелен обект с идентификатор [№] по КККР на [населено място], в сграда № I, разположена в ПИ с идентификатор [№], с предназначение апартамент, с 120 кв.м, ведно със зимнично помещение №1, мазе №10 и таванско помещение №2 заедно с 15,22 % ид. ч. от общите части на сградата, построена върху държавна земя, съставляваща п. XX, пл. №826 и част от п. IV, пл. № 825 в кв. 269 по плана на Б., както и 15,23 % ид. ч. от правото на строеж върху държавното място. С решение №2104/06.06.2006г., постановено по гр. д. №1376/2004г. по описа на PC-Б., влязло в сила на 28.02.2014г., е допусната съдебна делба на гореописания недвижим имот при квоти- 5/6 ид.ч. за ищцата Л. А. К. и 1/6 ид. части за Л. М. Ц., като искът за делба е отхвърлен срещу И. В. К.. По в.гр. дело №80/2007г. по описа на ОС-Благоевград, на 17.06.2008г., като страна в делбеното производство по допускането е била конституирана ответницата по настоящето дело- Е. Г. К., като с решение №3117/29.07.2013г на Б. е оставено в сила решението на РС-Благоевград, като предявеният иск за делба срещу Е. Г. К. е отхвърлен. С определение от 28.02.2014г. ВКС не е допуснал до касационно обжалване решението на Б. и същото е влязло в сила на посочената дата. С решение №3788/26.05.2014г., постановено по гр. д. №1376/2004г. по описа на Бл.PC, влязло в сила на 02.10.2014г., съдът е постановил делбата да се извърши чрез изнасянето на имота на публична продан. С констативен НА от 24.07.2012г. за собственост на недвижим имот, придобит по давност №29, том II, рег. № 5325, дело №203/2012г. Е. Г. К. е призната за собственик на основание давностно владение на процесния имот. От Нотариален акт №74, том IV, рег. №8993, дело №598/2016г. е видно, че на 1.09.2016г. „П. гарден“ Е. е предоставило на Е. Г. К. заем в размер на 80 000лв., като за обезпечение на вземането е учредена ипотека върху процесния имот. С постановление за възлагане на недвижим имот от 20.06.2018г. по изп. дело №497/2017г., вписано с вх. №2685/1.07.2019г. процесният имот е възложен на „П. гарден“ Е. за сумата от 96 000 лева. От показанията на свидетеля Т. се установява, че Е. К. живее от 2000г или 1999г. в блока на първия етаж, на бившата [улица]. Преди я виждал често, но две-три години, не са се виждали, нямал представа сега къде е. От показанията на свидетеля Д. се установява, че Е. К., след като се омъжила М. Ц., се настанили да живеят в жилището на родителите на М. на [улица], а свидетелят живее на №9. Родителите живеели до смъртта си в това жилище, като първо починал В. – бащата- около 1989 година, М. починал през 1993 година, а майка му починала 2003 година. Между 1993 и 2003 година Е. живеела в това жилище. Грижела се изцяло за майката на М.. Майката на М. – Л. живеела в жилището до смъртта си, а след това останала само Е.. Свидетелят оказвал помощ на ответницата К. за жилището, като след 2003 година е правил ремонти в жилището и е боядисвал. Никога не е виждал И., Л. и Е. заедно. Е. обитавала жилището до преди пандемията, взела кредит, имала здравословни проблеми и после заявила, че не е могла да се справи и е загубила жилището. До преди пандемията я виждал за последно. Казала, че съдебен изпълнител й е взел жилището. Дъщерята на ответницата живяла в жилището до смъртта на баба си, а впоследствие поради несъгласие на майка й с поддържана от нея връзка с възрастен чужденец, се изнесла и се скарали. Желанието на В. било жилището да е на М. и Е., тъй като С. и И. имали друго и лек автомобил-Москвич. От показанията на свидетелката Л. Ц.-дъщеря на ответницата и починалия М. В. Ц., се установява, че тя е израснала на [улица]. В процесното жилище освен майка й и баща й, до тяхната смърт живеели баба й и дядо й. Тя живяла там до към 2003 година- когато завършила училище. Майка й полагала грижи за нейната баба, и издръжката на жилището се поемала от майка й. После свидетелката се скарала с майка си, и напуснала жилището през 2003г. и от тогава не поддържат никакви отношения. И. била скарана с бабата на свидетелката от 1997г. И. и братовчедите на свидетелката нямали ключ от апартамента, живеели си в техен апартамент в Еленово. Знае, че след 2003г. майка й живее в апартамента. От показанията на свидетеля С. /син на ищцата/, се установява, че е имало спорове над двадесет години с Е. и дъщеря й Л.. Не ги е виждал отдавна. До 2011г е ходил няколко пъти с майка си до апартамента, но никого не намирали. Не знае кой е живял в жилището след 2003г. Свидетелката В. също е ходила два пъти с Л. до апартамента й на [улица], имало една жена – Е., която не я пускала. Станало скандал, Л. искала по някакъв начин да се свърже с някого, да се разберат, но госпожата отказвала. Л. нямала ключ и не успяла да влезе в жилището. Е. твърдяла, че е с разрешението на дъщеря си в жилището и докато тя е там, ще го ползва. От показанията на свидетеля И. се установява, че познава Л. К. от 2009г., като живеел в жилище до бившия хотел В. и заплащал наем на Л. Ц. през 2008г и 2009г. През есента на 2009г. напуснал квартирата и се запознал с Л.. Преди това я бил засякъл и тя говорела за разделяне, следващ път станал скандал между Л. и Л.. Заявил е, че живее с Л. от близо година и започнали да работят заедно. Между 2010 и 2019г е бил в чужбина. При така установената фактическа обстановка, въззивният съд е приел, че ищцата е собственик на 5/6 ид.ч. от процесния имот по силата на договор за дарение от 1997г., като с влязло в сила решение на 28.02.2014г. е допусната делба на същия имот при квоги-5/6 ид.ч. за ищцата и 1/6 ид.ч. за Л. М. Ц.. Ответницата Е. К. противопоставя възражение за придобивна давност на имота, осъществявана в периода 2003г. до 2019г. / когато имотът бил придобит с Постановление за възлагане от 1.07.2019г от „П. гарден“ Е./, за което бил издаден НА по обстоятелствена проверка на 24.07.2012г. С оглед ангажираните гласни доказателства, съдът е приел, че ответницата е живяла в имота първоначално със съпруга си М., а впоследствие със свекърва си Л.. На 17.06.2008г. е била конституирана като страна по делбеното дело, като с влязло в сила решение на 28.02.2014г. е прието, че тя няма права в съсобствеността на процесния имот, поради което възраженията й, че не е участвала в делбеното производство за неоснователни. Въззивният съд е счел, че липсата на вписване на исковата молба за делба и постановеното по нея съдебно решение са ирелевантни за настоящето производство, тъй като с влязло в сила съдебно решение е било прието, че ответницата Е. К. не е собственик на процесния имот, а такива са ищцата Л. К. за 5/6 ид.ч. и дъщерята на ответницата- Л. М. Ц.. Приел е, че за периода от 2007г. до 2014г. придобивна давност в полза на ответницата Е. К. не следва да се отчита, тъй като по време на висящия процес давността е спряла да тече съгласно чл.115, б“ж“ ЗЗД вр. с чл.84, ЗС. Въззивният съд е счел, че решението, с което се допуска делбата между ищцата и трето за настоящето дело лице, е влязло в сила на 28.02.2014г., поради което ответницата може да установява изтекла в нейна полза давност, считано от тази дата до датата на исковата молба по настоящето дело-1.06.2019г. Доколкото този период от време е по-кратък от 10 години, то възражението ѝ за придобиване по давност на процесния имот се явява неоснователно, като в тази връзка е оборена и силата на издадения констативен НА за собственост въз основа на обстоятелствена проверка. Съдът е приел за неоснователно твърдението на втория ответник, че е придобил процесния имот въз основа на възлагателното постановление от 1.07.2019г., тъй като проданта на недвижим имот е деривативен/производен/ способ за придобиване направо на собственост. Съобразил е, че ако длъжникът е нямал права, то и купувачът по публичната продан няма да има права върху имота, дори и действията на съдебния изпълнител да не са обжалвани и да са влезли в сила. Претенцията по чл.26 ЗЗД вр. с чл.167, ал.3 ЗЗД въззивният съд е приел за допустима само за 5/6 ид.ч. от имота, тъй като за останалата 1/6 ид.ч. ищцата не може да предявява чужди права, притежавани от трето неучастващо в делото лице-Л. М. Ц., поради което е счел, че първоинстанционното решение в тази му част следва да се обезсили като недопустимо. Въззивният съд се е позовал на разпоредбата на чл. 167, ал.3 ЗЗД, според която ипотека може да се учреди само върху имоти, които при сключването на договора принадлежат на лицето, което я учредява. Доколкото съдът е приел, че към момента на учредяване на ипотеката-1.09.2016г. Е. К. не е била собственик на имота, то е счел исковата претенция по чл.26 ЗЗД вр. с чл.167, ал.3 ЗЗД за основателна като е признал нищожност на ипотеката, учредена с НА №74, том IV, рег.№ 8993, дело № 598 от 2016г. от Е. Г. К. в полза на „П. гарден“ Е. за 5/6 ид.ч. от имота. При така изложените мотиви на въззивната инстанция, се обосновава извод, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване. Допускането до такова на въззивното решение е обусловено от посочването от касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК / ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни, като основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. По първия формулиран въпрос в изложението на касаторката Е. К.: Налице ли са основания за зачитане на периода, през който срока за давностно владение върху недвижим имот е бил спрян по смисъла на чл. 115, ал. 1, б.“ж“ от ЗЗД в хипотеза, при която владеещото имота трето неправоимащо лице е конституирано като съделител в делбеното производство и искът за делба е отхвърлен срещу последното като неоснователен, или е налице прекъсване на давностния срок по смисъла на чл. 116, б. “6“ от ЗЗД? не се констатира произнасяне на въззивния съд в противоречие с практика на ВКС. В цитираните от касатора решение №401/11г. по гр. дело №895/2010г. и решение №631 от 26.09.2009г. по гр.д.№1525/2008г. на ВКС, е посочено, че за да се приеме, че давността се прекъсва с предявяване на иска, както посочва чл. 116, б. "б" ЗЗД във вр. с чл. 84 ЗС, е необходимо собственикът да е предявил установителен или ревандикационен иск срещу владелеца, а последният да се позове на придобивна давност. Ако искът не бъде уважен давността не се смята прекъсната. Тъй като докато трае процесът давността е спряла да тече съгласно чл. 115, б. "ж" ЗЗД във вр. с чл. 84 ЗС, след влизане в сила на решението за отхвърляне на иска давността продължава да тече, като спирането се заличава с обратна сила. Ако искът се уважи, след влизане в сила на решението може да започне да тече нова придобивна давност, а изтеклата губи своето значение. Тези решения са неотносими към настоящия казус доколкото касаят отхвърлянето на ревандикационен или установителен иск, предявени срещу владелеца. По настоящото дело, ответницата е била конституирана в производството за делбата, като с решението по допускането искът за делба по отношение на нея е отхвърлен защото не се установява да е съсобственик в делбения имот. С оглед особения характер на производството по делба не може да се прави аналогия с ревандикационния или установителения иск, тъй като предметът на спора е различен. Ревандикационният или положителният иск за собственост ще бъдат неоснователни ако ищецът не установи принадлежността на правото си на собственост с оглед твърдяното от него придобивно основание, поради което и доколкото липсват доказани противопоставими права срещу ответника, давността няма да се счита за прекъсната за последния. Докато в настоящия случай ответницата е изключена от делбата, тъй като не се установява наличието на нейни права в съсобствеността. Няма колебание в съдебната практика, че когато искът за делба е отхвърлен само по отношение на някой от ответниците, защото той не е участник в съсобствеността, правилото на чл. 116, б. "б", пр. 2 ЗЗД не се прилага, тъй като в този случай правото на собственост на ищеца е потвърдено с решението по допускане на делбата – т. е. не е налице същинско отхвърляне на предявения иск поради липса на права на ищеца, каквото има предвид посочената разпоредба. Решението по допускане на делбата се ползва със сила на присъдено нещо по отношение на кои лица, за кои имоти и при какви квоти следва да се извърши делбата. Страните следва да съобразяват процесуалното си поведение с приетото за установено от съда по тези въпроси. Обстоятелството, че искът за делба е отхвърлен, тъй като е съсобствен само между останалите участвали в производството лица обосновава извод че констатациите на съда за принадлежността на правото на собственост обвързва и онези съделители, по отношение на които е прието, че нямат права в съсобствеността. Затова в настоящия случай ответницата не би могла успешно да се позове на изтекла придобивна давност в периода от 2003г. до завеждане на делото за делба през 2004г. или до конституирането ѝ на 17.06.2008г. След формиране силата на пресъдено нещо на решението за делба в отхвърлителната му част, новата придобивна давност, на която би могла да се позове е по чл. 79, ал. 1 ЗС, и съответно срокът не е изтекъл към датата на предявяване на настоящия иск. Отделно от това, възникват въпросите защо, след като ответницата твърди, че е придобила имота по давност, считано от 9.05.2003г., не е предявила възражението си в делбеното производство, и по какъв точно начин „явно“ е демонстрирала намерението си за своене спрямо собствениците и е отблъсквала техните права, след като в това производство не е заявила своите собственически претенции, а напротив –единствено е посочила, че няма отношение към съсобствеността, поради което не следва да участва в делбата. При липса на обективирани такива твърдения, владението при всички положения е останало скрито. По отношение на следващите два въпроса най-общо касаещи спирането и прекъсването на давностния срок при предявен иск и по време на висящото производство, следва да се отбележи, че посочените решения касаят хипотеза, при която предявените срещу лицето, позоваващо се на давността искове са отхвърлени като неоснователни. Тук следва да се има предвид изложеното по горния въпрос досежно особения характер на производството за делба, както и, че според разпоредбата на чл. 344 ГПК, в решението си по допускане на делбата /което се ползва със сила на присъдено нещо/, съдът се произнася по въпросите между кои лица и за кои имоти ще се извърши тя, както и каква е частта на всеки сънаследник. Предвид което напълно в съответствие с практиката на ВКС е изводът на въззивния съд, че евентуална придобивна давност в полза на ответницата би могла да тече от влизането в сила на решението на допускането –28.02.2014г., като до датата на подаване на исковата молба по настоящето дело-1.06.2019г., 10 годишният срок не е изтекъл. По поставения въпрос досежно материалната доказателствена сила на нотариален акт за собственост, издаден на основание обстоятелствена проверка при хипотеза, че признатото с него право е оспорено от страна в процеса, не се констатира произнасяне на въззивния съд в противоречие с Тълкувателно решение № 11 от 21.03.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 11/2012 г., ОСГК. Според дадените в него разяснения, тъй като нотариалното производство е едностранно и не разрешава правен спор, то нотариалният акт по чл. 587 ГПК, удостоверяващ принадлежността на правото на собственост, може да бъде оспорван от всяко лице, което има правен интерес да твърди, че титулярът на акта не е собственик. Оспорването може да се изразява както в доказване на свои права, противопоставими на тези на титуляра на акта, така и в опровергаване на фактите, обуславящи посоченото в акта придобивно основание или доказване, че признатото право се е погасило или е било прехвърлено другиму след издаване на акта. В настоящия случай, ищцата е установила своето право на собственост на твърдяното от нея придобивно основание – дарение и делба, докато ответницата не е доказала, че е придобила имотът по давност. Следователно, ищцата успешно е оспорила К. като е доказала, че ответницата не е била титуляр на правото към датата на издаването му, поради което легитимиращото действие на акта е отпаднало. По петия формулиран въпрос: Налице ли е нищожност на сделката /договорна ипотека/по смисъла на чл. 26 от ЗЗД в хипотезата на нарушение на закона, при липса на нарушение на разпоредбата на чл. 167, ал. 3 от ЗЗД?“ не се констатира въззивният съда да се произнесъл в противоречие с практика на ВКС. В цитраното от касатора Решение №553 от 20.12.2011г. на ВКС по гр. д. №1166/2011г., е прието, че учредяването на ипотеката е недействително при наличие на някои от посочените в чл. 170 от ЗЗД основания. Договорните ипотеки могат да са недействителни (нищожни) и на основанията по чл. 26 от ЗЗД. От естеството и предназначението на законната и договорната ипотека следва, че тя, съобразно разпоредбата на чл. 167, ал. 3 ЗЗД може да се учреди само върху имот, който принадлежи на лицето, в чиято тежест тя се учредява. Поради това, въпросът относно собствеността е преюдициален относно действителността на законната ипотека. Ако последната е учредена върху имот, който към момента на вписването й не принадлежи на лицето, в чиято тежест тя се учредява, респ. чийто дълг се обезпечава с нея, тя е недействителна по аргумент и на основание чл. 170, ал.3 ЗЗД. Именно в съответствие с тази практика, въззивният съд е приел, че след като към момента на учредяване на ипотеката-1.09.2016г. Е. К. не е била собственик на имота, то учредената от нея с НА № 74, том IV, рег.№ 8993, дело № 598 от 2016г. ипотека в полза на „П. гарден“ Е. с ЕИК[ЕИК] за 5/6 ид.ч. от имота е нищожна на осн. чл.26 вр. с чл.167, ал.3 ЗЗД. По изложените съображения, настоящият състав счита, че не се установява наличието на касационните основания по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Не се установява решението да е очевидно неправилно- посочено от касатора като основание по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Освен, че липсват конкретно изложени твърдения, следва да се отбележи, че очевидната неправилност е такъв порок на решението, който може да бъде констатиран без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само при допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Въззивният съд е изложил мотиви, в които подробно е обсъдил доказателствата, по отделно и в тяхната цялост, без да нарушава правилата на логическото мислене, и изводите за установените по делото факти се явяват обосновани. Изложените от касатора съображения представляват субективни оплаквания за допусната необоснованост на постановеното решение поради неправилно според него приложение на разпоредби, касаещи придобивна давност, и нейното спиране и прекъсване, които според личното им виждания имат значение за изхода на делото и съдът е следвало да вземе предвид при постановяване на акта си. В тази връзка наведените съображения не обосновават очевидна неправилност на въззивното решение. Във връзка с изложението, съдържащо се в касационната жалба на касатора „П. Г.“Е., ЕИК[ЕИК], представлявано от управителя Б. Б. П. също не се установява наличието на основания за допускане до касационно обжалване: Въззивното решение не е недопустимо. Не може да бъде споделено твърдението на касатора, че не ставало ясно дали искът с правно основание чл. 170 ЗЗД е основателен или не, респ. дали се дължи произнасяне по него и след това досежно иска с правно основание чл.26 във вр чл.167 ал.З ЗЗД. Въззивният съд е развил подробни и мотивирани съображения за основателност на предявения иск, като е приел, че исковата претенция по чл.26 ЗЗД вр. с чл.167, ал.3 ЗЗД да се признае нищожност на учредената ипотека с НА №74, том IV, рег.№ 8993, дело № 598 от 2016г. от Е. Г. К. в полза на „П. гарден“ Е. с ЕИК[ЕИК] за 5/6 ид.ч. от имота е основателна. Посочената от страната нормативна разпоредба не обвърза съда, тъй като последният е длъжен сам да извърши правна квалификация на предявени иск с оглед изложените от ищеца твърдения и петитум, като се произнесе съобразно приетата от него правна квалификация. Предвид което съдът счита, че касационното обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато при условията на чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК. Не е допуснато и съществено нарушение на съдопроизводствените правила — чл. 236, ал. 2 и чл. 12 ГПК, тъй като в съответствие с многобройната съдебна практика съдът е извършил самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал, и след обсъждане на доводите и възраженията на страните, е изложил собствени мотиви по съществото на спора. Въззивният съд съобразно изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК се е произнесъл по спорния предмет на делото, очертан от въззивната жалба, след като е преценил всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право; обсъдил е в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и въведените от страните доводи и възражения. При осъществяването на тази своя решаваща дейност съдът е спазил правилата на формалната и правната логика, като е изложил обосновани фактическите констатации и правните изводи. Съдът се е произнесъл като въззивна инстанция, като сам е установил фактите по делото и е изградил свои правни заключения. Развил е съображения в рамките на надлежното му сезиране с въззивната жалба, като е обсъдил всички събрани доказателства в рамките на спорната пред него фактическа обстановка. Решението не е и очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал.2, пр. 3 ГПК, като по отношение на това основание следва да се има предвид изложеното по предходната касационна жалба. Не са налице допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма или на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, нито е налице грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти. Не се установява и наличието на друго от основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване. Няма вероятност решението да е нищожно - да е постановено от незаконен състав, извън общата компетентност на гражданския съд, или отразената в акта правораздавателна воля на съда да е неразбираема; същото е в изискуемата писмена форма и е подписано. Не е налице и вероятност същото да е недопустимо, тъй като е постановено от функционално компетентен съд, по редовна, подадена в срок, жалба, от страна с правен интерес, срещу подлежащ на инстанционен контрол акт съдебен акт. В обобщение - не са налице основания за допускане на касационното обжалване. С оглед изхода на спора, касаторите следва да бъдат осъдени да заплатят на ответника по жалбата разноски за адвокатско възнаграждение в производството във Върховния касационен съд в размер съответно на 6000 лв. и 2000лв. съобразно направеното искане и представените доказателства. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о.