Определение № 2385 от 06.08.2026 г. на ВКС по т. д. № 2508/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на страните по в. т. д. № 97/2025 г. по описа на Апелативен съд – София - БАТ СОТ ЕООД и ДЖЕЙ СИ ДЕКО ИМИДЖ АД, чрез процесуални пълномощници, срещу постановеното по делото решение № 403 от 08.07.2025 г., с което е потвърдено решение № 1589 от 18.11.2024 г. по т. д. № 2250/2023 г. на Софийския градски съд. Касаторът – ищец БАТ СОТ ЕООД обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено отхвърлянето на иска му по чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 266 ЗЗД за сумата над 17 169.49 лв. до 42 537.09 лв. - дължима част от възнаграждения за предоставени услуги по неформален договор между страните от 12.02.2019 г. с елементи на изработка за доставка, изграждане, монтиране, тестване, пускане в експлоатация и обслужване на сигнално-охранителна техника - СОТ върху управляващи табла за рекламни билбордове, разположени на обекти на територията на страната, собственост на ответника, в периода 13.02.2021 г. – м. 11.2022 г., непогасени чрез предоставяне на рекламни услуги, както и на иска за присъждане на сумата от 8 725.47 лв., представляваща дължима сума по фактури, издадени във връзка с правоотношението между страните, както следва: № [ЕГН] от 22.06.2022 г.; № [ЕГН] от 22.06.2022 г., № [ЕГН] от 22.06.2022 г., № [ЕГН] от 22.06.2022 г.; № [ЕГН] от 22.06.2022 г.; № [ЕГН] от 22.06.2022 г.; № [ЕГН] от 22.06.2022 г.; № [ЕГН] от 22.06.2022 г.; № [ЕГН] от 22.06.2022 г.; № [ЕГН] от 22.06.2022 г.; № [ЕГН] от 22.06.2022 г.; № [ЕГН] от 22.06.2022 г.; № [ЕГН] от 22.06.2022 г.; № [ЕГН] от 22.06.2022 г.; № [ЕГН] от 22.06.2022 г.; № [ЕГН] от 01.11.2022 г. и № [ЕГН] от 01.11.2022 г., на основание чл. 79, ал. 1, вр. чл. 266 ЗЗД, ведно с обезщетение за забавено плащане върху сумите по фактурите за периода 22.06.22 г. – 05.12.23 г., в общ размер на 1 445.76 лв. Касаторът – ответник ДЖЕЙ СИ ДЕКО ИМИДЖ АД обжалва решението на въззивния съд в частта, с която е потвърдено осъждането му на основание чл. 79, ал. 1, вр. чл. 266 ЗЗД да заплати сумата от 17 169,49 лв. - дължима, но незаплатена част от възнаграждение по договор между страните от 12.02.2019 г. за доставка, изграждане, монтиране, тестване, пускане в експлоатация и обслужване на сигнално-охранителна техника - СОТ върху управляващи табла за рекламни билбордове, разположени на обекти на територията на страната, описани по брой, вид, местоположение, конструкция и др. в Приложение № 1, Приложение № 2 и Приложение № 3, неразделна част от договора, за предоставени услуги в периода 12.02.2019 г. – 12.02.2021 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 05.12.2023 г. (дата на подаване на исковата молба) до окончателното й изплащане. В касационната жалба на БАТ СОТ ЕООД се излага, че въззивното решение в съответните посочени по-горе части е неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано. Правят се оплаквания за необсъждане на всички доказателства по делото в тяхната взаимна връзка и необосновано препращане към установената от първата инстанция фактическа обстановка относно броя на обектите, определящ дължимата месечна цена; за необоснованост и незаконосъобразност на извода на съда за липса на техническа грешка при издаването и осчетоводяването на фактури в периода от 01.07.2021 г. до 01.06.2022 г. на цена, по-ниска от уговорената от страните; за нарушаване на основното начало на чл. 9 ГПК за еднакво прилагане на закона. Оспорват се в тази връзка и решаващите констатации на съда, че цената по договора е била предоговорена, като се твърди, че свидетелските показания, на които съдът е основал изводите си, не съответстват на възпроизведените в решението, както и че същите са недостоверни и не следва да се кредитират, т. к. ответникът е работодател на свидетеля; освен това превратно в решението на въззивната инстанция е прието, че промяната на месечната такса се установявала от заключението на вещото лице. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на БАТ СОТ ЕООД се поставят следните въпроси, като разрешени в обжалваното решение в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, с цитирана практика на ВКС по чл. 290 ГПК: 1. Задължен ли е въззивният съд, като съд по съществото на спора, да изготви собствени мотиви, в които да даде отговор на направените пред него оплаквания; и 2. Относно доказателствената сила на фактурата. Вместо формулиран въпрос се изтъква, че въззивният съд грубо е нарушил основно начало в ГПК и без каквато и да е обосновка и в нарушение на практиката на ВКС по приложението на чл. 172 ГПК е кредитирал показанията на заинтересован свидетел. Срещу касационната жалба на ищеца в срока по чл. 287 ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна, чрез процесуален пълномощник, със становище за нейната неоснователност. В касационната жалба на ДЖЕЙ СИ ДЕКО ИМИДЖ АД също се излага, че въззивното решение в неблагоприятната за него част страда от материална и процесуална незаконосъобразност и е необосновано. Твърди се неправилно приложение на разпоредбите на чл. 272 ГПК и чл. 162 ГПК, както и на материалноправната разпоредба на чл. 65 ЗЗД, в резултат на което мотивите на въззивния съд са непълни, неясни и вътрешно противоречиви. Още се релевира неправилно приложение на чл. 20 ЗЗД – в решението е извършено недопустимо тълкуване на ясни договорни клаузи (чл. 2.2. от договора), при което съдът е дописвал същите; и игнориране на периодичния характер на престациите, в нарушение на чл. 111, б. „в“ ЗЗД. В изложението на ответника по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се формулират следните въпроси, по които се моли да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение поради противоречието му с практиката по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, съответно посочена: 1. Допустимо ли е въззивното решение да препраща към мотивите на първоинстанционното решение на основание чл. 272 ГПК при формиране на различен правен извод по същността на спора и липса на произнасяне по приетата и оспорена във въззивната жалба фактическа и правна квалификация на първоинстанционния съд; 2. Представлява ли периодично плащане уговореното в изпълнение на предмета на договор № Сф-БИЛ-01/12.02.2019 г. плащане на такса за месечна абонаментна техническа поддръжка на СОТ на един брой управляващо табло на рекламен билборд в размер на 15 лв., като се вземе предвид начинът на плащане на част от тази цена чрез предоставяне на рекламна дейност и съответно – приложима ли е погасителната давност на чл. 111, б. „в“ ЗЗД. Поставят се и въпроси в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с доводи, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а именно: 3. Кога настъпва изискуемостта на вземане, уговорено като „такса за месечна абонаментна поддръжка“, имаща парично изражение, но част от която „такса за месечна абонаментна поддръжка“ ще бъде издължавана чрез предоставяне на някаква друга дейност или услуга (в случая – рекламна дейност) – с изтичане на всеки месец, за който се дължи сумата за месечната абонаментна поддръжка, или с изтичане на срока на договора; и 4. Приложим ли е уреденият в чл. 65 ЗЗД изпълнителен способ „даване вместо изпълнение“ при изначално уговорено в договор задължение за заплащане на цена чрез предоставяне на стока или услуга (в случая рекламна дейност). Срещу тази касационна жалба в законния срок е постъпил отговор от БАТ СОТ ЕООД, чрез процесуален пълномощник, със становище за липса на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на исканото обжалване, както и за неоснователност на жалбата. За да се произнесе по реда на чл. 288 ГПК, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, съобрази следното: Касационните жалби са подадени от легитимирани лица, в срока по чл. 283 ГПК и са насочени срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт, но не се установяват основанията на закона за допускане на исканото касационно обжалване. Съобразно задължителните указания в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, допускането на касационно обжалване в хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от наличието на изрично формулиран материално - правен или процесуално - правен въпрос от значение за изхода на делото (а именно такъв, който е включен в предмета на спора и е обусловил решаващата правна воля на съда за постановения краен резултат), но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В цитирания акт на нормативно тълкуване е изяснено, че касационният съд няма правомощия сам да извежда значимия за разрешаването на спора правен въпрос от оплакванията и доводите в касационната жалба, както и е направено разграничение между основанията по чл. 281, т. 3 ГПК, касаещи съществото на касационната жалба, и основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, относими към селективната фаза на касационното производство, което следва да се съблюдава както от съда, така и от страните. Липсата на надлежно формулиран правен въпрос, който да бъде разрешен от касационния съд по реда на чл. 290 ГПК, съставлява достатъчно основание за недопускане на исканото касационно обжалване. При наличие на правен въпрос, съответстващ на общото изискване за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 ГПК, касаторът следва да докаже, че по отношение на същия са изпълнени и някои от допълнителните селективни предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК, съответно посочени и обосновани от него. С оглед горното касационният съд приема, че е сезиран с два правни въпроса от БАТ СОТ ЕООД – относно задълженията на въззивния съд при мотивиране на съдебния му акт и относно доказателственото значение на издадената и осчетоводена фактура. В останалата си част изложението на този касатор съдържа единствено оплаквания за неправилност, които не подлежат на съобразяване в първата фаза на касационното производство при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Настоящият съдебен състав намира, че по така поставените въпроси не се установява допълнителното селективно основание, на което касаторът се позовава, тъй като не се констатира противоречие между мотивите на въззивната инстанция и практиката на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и цитираните решения на ВКС – по първия въпрос, респ. практиката на ВКС по чл. 290 ГПК – по втория. Във въззивното решение съдът е посочил, че счита обжалваното първоинстанционно решение за правилно, поради което препраща към мотивите му на основание чл. 272 ГПК. Същевременно по повдигнатите пред него въпроси, с оглед оплакванията в жалбата на ищеца, въззивният съд е изложил именно своите фактически и правни съображения, като е направил собствен анализ на значимите за спорния предмет доказателства и е формирал изводи, с които първоинстанционното решение е надградено. Решаващата правна воля на съда, че след изтичане на срока на договора отношенията между страните са продължили, но месечната цена е била променена на 770 лв. без ДДС общо, независимо от броя на обектите, са основани на издаваните от самия ищец множество фактури за период, по-голям от една година, надлежно осчетоводени и заплатени от ответника. Що се отнася до свидетелските показания, те са обсъждани само в подкрепа на вече формирания от въззивния съд извод в посочения смисъл, с оглед задължението му за съвкупна преценка на доказателствата, като съдът е изложил и съответни съображения защо и в каква част кредитира показанията на свидетеля, съгласно правилото на чл. 172 ГПК. Доколкото съдържанието на фактурите, които не са били анулирани по надлежния ред съгласно чл. 116 ЗДДС с оглед твърденията за допусната в тях грешка, обективира признание за неизгодни за издателя им факти, то липсва соченото от касатора противоречие с практиката на ВКС относно доказателствената им стойност. Настоящият съдебен състав не установява съответствие с изискуемите от закона предпоставки за достъп до касационен контрол и по въпросите, формулирани от касатора ДЖЕЙ СИ ДЕКО ИМИДЖ АД. По първия въпрос относно приложението на чл. 272 ГПК не е налице твърдяното противоречие с посочената в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК практика на ВКС, доколкото съставът на въззивния съд, съобразно правилото на чл. 269, изр. второ ГПК и с оглед оплакванията в жалбата на ответника, е изложил своите собствени мотиви наред с тези в обжалваното решение по спорните между страните въпроси, при еднакъв резултат от решаващата дейност на двете съдебни инстанции. Въззивният съд ясно е посочил, в каква част и защо неговата изразена правна воля се различава от тази на първоинстанционния съд, без това да води до промяна в крайния извод за частичната основателност на един от предявените искове, поради което в тази част неговите мотиви заместват (алтернативно допълват) тези на първоинстанционния съд. Вторият въпрос е пряко и изцяло относим към правилността на формираните от съда изводи за неоснователност на възражението за погасяване на присъденото вземане по давност и по тази причина не отговаря на общото селективно изискване да има правен характер, съобразно задължителните указания в цитираното Тълкувателно решение № 1/19.10.2010 г. на ОСГТК на ВКС. По същите съображения са лишени от правен характер по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и останалите два въпроса, формулирани от този касатор. Освен това по отношение на същите допълнителното селективно основание по т. 3 на посочената разпоредба е наведено напълно бланкетно – само с цитиране на текста на закона, което препятства извършването на проверка за неговото наличие съобразно указанията в т. 4 от Тълкувателно решение № 1/19.10.2010 г. на ОСГТК на ВКС относно приложението на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Във връзка с последните три въпроса следва да бъде отбелязано, че формираните от въззивния съд изводи са на база клаузите на договора, тяхното възприемане и тълкуване, като въпрос, касаещ приложението на чл. 20 ЗЗД, не е поставен. По изложените съображения съдът намира, че не се установява приложното поле на касационното обжалване и по двете касационни жалби. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение