Определение № 1509 от 25.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1561/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на адв. Б. Б., като пълномощник на Е. С. Б., срещу въззивно решение № 4, постановено на 02.01.2025 г. по в. гр. д. № 633/2024 г. по описа на Окръжен съд - Перник, с което е обезсилено решение № 162/03.08.2023 г., постановено по гр. дело № 1015/2022 г. по описа на Районен съд – Радомир в частта му, с която Е. С. Б. е осъден да заплати на В. С. Б. сумата от 8 249.95 лв. (осем хиляди двеста четиридесет и девет лева и деветдесет и пет стотинки), представляваща парично уравнение на възстановената запазена част на ищцата В. С. Б. от наследството на майка й Ц. И. Г.. С въззивното решение е отменено и решение № 174/26.09.2023 г., постановено по реда на чл. 250 ГПК, като делото е върнато на Районен съд – Радомир, на същия съдебен състав, за произнасяне по предявения от В. С. Б. срещу Е. С. Б. иск с правно основание чл. 108 ЗС. В изложението към подадената касационна жалба се излагат съображения, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните процесуалноправни въпроси, формулирани от настоящата инстанция съобразно правомощията й, произтичащи от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1: 1. какви са правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото; 2. длъжен ли е въззивният съд да формира свои самостоятелни фактически и правни изводи, които да намерят отражение в мотивите към решението; 3. длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по защитните доводи и възражения на страните. Като съдебна практика, в противоречие с която е постановено обжалваното решение, се сочи ТР № 1/9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 55/03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на първо т. о., решение № 263/24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на първо т. о., решение № 111/03.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на второ т. о. Сочи се и съдебна практика на районни и окръжни съдилища, която не съставлява такава по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Поддържа се, че въпросите са и от значение за правилното прилагане на закона и за развитието на правото. Ответницата по касационна жалба В. С. Б., чрез процесуалния си представител адв. Ц. П., е депозирала писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който е изразила становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК. При проверка по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира следното: Производството е образувано по предявен иск с правно основание чл. 30, ал. 1 ЗН за възстановяване на запазената част на ищцата от наследството на Ц. И. Г. /майка на страните/, накърнена с извършено в полза на ответника завещание от 12.05.2015 г. С исковата молба е бил предявен и иск с правно основание чл. 108 ЗС за ревандикация на 1/3 ид. ч. от описани имоти: земеделски земи, притежавани от общата наследодателка, находящи се в [населено място] и [населено място], [община]. Изложени са твърдения, че ответникът се е снабдил с констативен нотариален акт от 23.05.2019 г., с който е признат за собственик на процесните имоти на основание завещателното разпореждане. В отговора на исковата молба ответникът е направил възражение за изтекла в негова полза придобивна давност, с твърдение, че е започнал да упражнява владение приживе на наследодателката - през 2000 г. С първоинстанционното решение, в частта, по предявения от ищцата В. С. Б. иск с правно основание чл. 30, ал. 1 ЗН, е намалено завещателно разпореждане по универсално саморъчно завещание от 12.05.2015 г. на Ц. И. Г., починала на 07.12.2016 г., в полза на Е. С. Б., с 1/3 ид. ч. от завещаното имущество, като е възстановена запазената част на ищцата от наследството на Ц. И. Г., в размер на 1/3 ид. ч. от завещаното имущество. В описаната част решението е влязло в сила. Районният съд е изложил съображения, че запазената част на ищцата е накърнена, като същата следва да бъде възстановена с дробна част в посочения размер от завещаното имущество. В наследството са се включвали описани имоти. С оглед нормата на чл. 36, ал. 1 ЗН остойностяването на запазената част трябва да се извърши по цени към момента на намаляването. Определена е паричната равностойност на описаната 1/3 идеална част, която възлиза на посочената сума от 8 249.95 лв. съобразно прието експертно заключение, като ответникът е осъден да заплати на ищцата същата. В решението от 03.08.2023 г. не се съдържа произнасяне по иска по чл. 108 ЗС. Ищцата е направила искане за допълване на постановеното решение с произнасяне по този иск. С решение № 174/26.09.2023 г., постановено по реда на чл. 250 ГПК, молбата за допълване е оставена без уважение. Районният съд е изложил съображения, че искът по чл. 30 ЗН е бил уважен, като е възстановена запазената част на ищцата от наследството на Ц. И. Г., в размер на 1/3 идеална част. Между страните е възникнала съсобственост. В обобщение е направил извод, че искът по чл. 108 ЗС е недопустим. С оглед на горното е преценил, че молбата за допълване на основното решение е неоснователна. Въззивното производство е образувано по жалби на ищцата срещу решението от 03.08.2023 г., в частта, с която е определено парично уравнение на възстановената й запазена част, както и срещу допълнителното решение. Въззивният съд е приел, че решението е влязло в сила, в частта, с която е намалено завещанието и е възстановена запазената част на ищцата. По отношение на присъденото парично уравнение е счел, че е налице произнасяне свръхпетитум. Правилата на чл. 36 ЗН не е следвало да намерят приложение, както и да се образува маса по чл. 31 ЗН. По жалбата срещу допълнителното решение е посочил, че в исковата молба са били изложени твърдения, че ответникът владее без правно основание процесните имоти и е формулиран петитум за предаване владението на притежаваните от ищцата идеални части от същите. Съдът е дължал произнасяне по предявения иск с правно основание чл. 108 ЗС. Посочил е, че независимо дали счита този иск за процесуално допустим, съдът дължи произнасяне по него, съответно като прекрати производството по него, или се произнесе по същество. Съставът на Второ гражданско отделение на Върховния касационен съд намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените в изложението процесуалноправни въпроси. Не съществува основание за допускане на касационно обжалване по поставения въпрос относно правомощията на въззивния съд. Същият се е произнесъл в рамките, очертани от въззивните жалби на ищцата в първоинстанционното производство. В обжалваното въззивно решение са изложени собствени мотиви, които отразяват самостоятелна преценка на събраните по делото допустими и относими доказателства. С иска по чл. 30, ал. 1 ЗН се цели възстановяване на запазената част от наследството, когато тя е накърнена с безвъзмездни разпореждания на наследодателя – дарения или завещания. Когато прецени, че този иск е основателен, съдът пристъпва към извършване на намалението на безвъзмездните разпореждания по правилата на чл. 32-чл. 36 ЗН. Общият принцип, на който са основани нормите на чл. 32 – чл. 36 ЗН, е получаването в натура на запазената част от наследството, съответно – задържане в натура на разполагаемата част. Едновременното намаление в дробна част и връщане на вещта в наследството е недопустимо, тъй като това би довело до противоречив диспозитив. Въззивният съд е обезсилил първоинстанционото решение, в частта, с която на основание чл. 36 ЗН е присъдено парично уравнение, именно след като е преценил недопустимото произнасяне в тази част. Същият не е бил сезиран с жалба от ответника срещу първоинстанционното решение в частта, с която е намалено завещателното разпореждане и е възстановена запазената част на ищцата в размер на 1/3 идеална част от завещаното имущество /касае се за универсално завещание/. Именно с оглед на това е посочил, че правилата на чл. 36 ЗН не е следвало да намерят приложение. Когато завещаното или подарено имущество изчерпва изцяло наследството и не се поддържа да е налице принос за увеличаване на наследството, нито извършено в полза на предявилото иска лице дарение или завет, следва да се приеме, че е налице накърняване на запазената част на лицето от кръга на посочените в чл. 28 ЗН и възстановяването на запазената част да бъде извършено с оглед определения в чл. 29 ЗН размер на запазената част. Остойностяването на запазената и разполагаема част, както и на разпореденото имущество се извършва по реда на чл. 31 ЗН само ако в наследството са останали и други имущества, от които претендиращото възстановяването лице може да получи съответна част, с която да допълни запазената, както и ако се извършва приспадане на направени в негова полза дарения или завети, за които също се приема, че допълват запазената му част. Въпросът, поставен като трети в изложението, е обоснован с липсата на предпоставки за допълване на решението. Производството по реда на чл. 250 ГПК има за цел отстраняване пропуска на съда да се произнесе по част от спорния предмет – когато не е формирана воля на съда по отношение на част от спорното право /в случай, че е делимо/, по някой от съединените искове, или по допълнителните искания на страната, свързани с главния спорен предмет /за присъждане на плодове, лихви и разноски/. В случая първоинстанционният съд не се е произнесъл по иска с правно основание чл. 108 ЗС, който ищцата е предявила като кумулативно съединен с иска по чл. 30, ал. 1 ЗН. Обстоятелството, че в доклада по чл. 146 ГПК е посочено само, че е предявен и „иск във връзка с чл. 108 ЗС“, като липсва посочване на обстоятелствата, от които произтичат претендираните права и възражения /касаторът е въвел възражение за изтекла в негова полза придобивна давност/, както и че липсва разпределение на доказателствената тежест във връзка с подлежащите на доказване факти, не означава, че съдът не е дължал произнасяне по този иск като част от спорния предмет. Останалите доводи в касационната жалба са такива за неправилност на обжалваното въззивно решение, които не могат да бъдат разгледани в производството по чл. 288 ГПК. Поставените въпроси не могат да обосноват и допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като по същите е формирана трайна съдебна практика, включително и задължителна такава, съобразена от въззивния съд. Не са налице предпоставки за осъвременяване на тази съдебна практика. В полза на ответницата по касация трябва да се присъдят разноски в размер на сумата 818,07 евро с левова равностойност 1 600 лв., представляваща адвокатско възнаграждение в касационното производство. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение