Определение № 1303 от 29.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 255/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Р. П. Т. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 968 от 01.07.2022 г. по гр.д.№ 2606/ 2021 г., с което /в обжалваната пред въззивния съд част/ частично е отменено и частично е потвърдено решение на Софийски градски съд по гр.д.№ 5753/ 2018 г. и като краен резултат Застрахователно дружество „Дженерали застраховане" АД, гр.София, е осъдено да заплати на касатора по иск, квалифициран по чл.432 ал.1 КЗ, сумата 20 000 лв - обезщетение за неимуществени вреди и сумата 57,22 лв - обезщетение за имуществени вреди, претърпени в резултат на ПТП, настъпило на 14.10.2016 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 21.10.2016 г. до окончателното й изплащане, като исковете са отхвърлени за разликата до пълните предявени размери и е разпределена отговорността за разноските по делото. Въззивното решение не е обжалвано от ответника, а формулираното искане в касационната жалба на ищеца е за отмяната му само в частта, в която искът за обезщетяване на неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над 20 000 лв до 40 000 лв, съответно разноските за производството. Тъй като не съществува вероятност обжалваното решение да е нищожно или недопустимо, в останалата му част то е влязло в сила. В инкорпорирано в касационната жалба изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът поставя правни въпроси, които при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС следва да бъдат уточнени в следния смисъл: при направено възражение за съпричиняване на вреди при условията на чл.51 ал.2 ЗЗД, кой носи доказателствената тежест относно фактите, обуславящи съпричиняването при условията на пълно и главно доказване и допустимо ли е съдът да обоснове изводите си за наличие на съпричиняване с вероятности или предположения; всяко нарушение на въведени с правни норми правила за поведение ли обуславя наличието на съпричиняване или само конкретно определени действия/бездействия на пострадалото лице, които са в пряка причинна връзка с настъпването на вредите; и следва ли съдът да отчете степента на участие и вината на всеки от участниците във вредоносното събитие и с оглед конкретния им принос да определи в какъв обем всеки от тях е допринесъл за вредоносния резултат. Касаторът поддържа, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. Ответната страна „Дженерали застраховане" АД оспорва жалбата. Поддържа, че формулираните от касатора правни въпроси, свързани с приложението на чл.51 ал.2 ЗЗД, са разрешени от въззивния съд в съответствие, а не в противоречие с практиката на ВКС, поради което но тях касационния контрол не може да бъде допуснат. При условията на евентуалност излага съображения за правилност на обжалваното решение. Жалбата е допустима и искането за допускане на касационно обжалване е основателно. За да уважи предявения иск отчасти, въззивният съд приел за установено че на 14.10.2016 г. ищецът претърпял пътнотранспортно произшествие /ПТП/, управлявайки мотоциклет марка „К. Z 750" с ДК [рег.номер на МПС] на път II-66, км. 64 + 200 поради сблъсък с лек автомобил марка „Рено Еспас" с ДК [рег.номер на МПС], управляван от К. Т.. Вина за настъпване на произшествието имал водачът на лек автомобил „Рено Еспас", който нарушил правилата за движение по пътищата, като предприел маневра „завой наляво" без да се съобрази с движението на мотоциклета и навлязъл в неговото платно за движение. Вина за настъпване на ПТП имал и мотоциклетистът, който имал видимост и можел да забележи своевременно маневрата на лекия автомобил и да предприеме аварийно спиране, но не е извършил това действие Към датата на процесното ПТП гражданската отговорност на виновния водач била застрахована при „Дженерали застраховане" АД. Вследствие произшествието ищецът получил скъсване на задни кръстни връзки на лява колянна става, фрактура - абрис от големия туберкул на дясна раменна кост, контузия на лява гръдна половина. Към настоящия момент здравето на ищеца било възстановено, оперираните кръстни връзки заздравели за около 45 дни, възстановителният период продължил около 2- 3 месеца, но все още ищецът изпитвал откъслечни болки при натоварване на крака и ограничен дефицит и обем на сгъване на колянната става. Тези последици били преодолими и прогнозите за пълно възстановяване били благоприятни. При тези фактически констатации съдът извел от правна страна, че отговорността на застрахователя да плати обезщетение за търпените от процесното ПТП имуществени и неимуществени вреди била ангажирана, тъй като били доказани както елементите от фактическия състав на деликт, извършен при управление на МПС, така и наличието на застрахователно правоотношение между делинквента и ответника по делото, по силата на което последният дължал обезщетение за вредите. Съдът посочил, че обезщетението на неимуществените вреди следва да се определи като се вземат предвид интензивността и продължителността на болките и страдания и възрастта на ищеца, без да се допуска това да води да неоправданото му обогатяване. Отчел, че при ищеца било налице трайно затруднение на движението на левия крак за срок от около 2 месеца, като той търпял интензивни болки за период от около 10-15 дни, една оперативна намеса и тримесечен възстановителен период. При определяне размера на обезщетението следвало да бъде съобразена и обществено-икономическата обстановка в страната към датата на ПТП, обществения критерий за справедливост и съдебната практика по отношение на размера на обезщетенията, съобразени със застрахователните лимити. При отчитане на тези обстоятелства съдът определил дължимото обезщетение в размер общо 40 000 лв. Съдът намерил за основателно възражението на ищеца, че от тази сума не бива да се приспадне сумата 3 500 лв, която К. Т. му заплатил по образуваното досъдебно производство за процесното ПТП. Посочил, че няма доказателства тази сума да е заплатена като обезщетение на претърпените неимуществени вреди. Отхвърлил обаче възражението за липса на съпричиняване, като приел, че вината за настъпване на ПТП е поравно и за двамата водачи на МПС. Очевидно било, че водачът на лекия автомобил е предприел разрешена маневра „ляв завой", очевидно било също, че мотоциклетистът е имал видимост и е можел да забележи своевременно маневрата на лекия автомобил и да предприеме аварийно спиране, но не е извършил това действие. Като не е предприел намаляване на скоростта и аварийно спиране, мотористът сам се е поставил в повишен риск от настъпване на удар с лекия автомобил. Степента на съпричиняване съдът определил на 50 %, без да изложи конкретни съображения. С оглед тези мотиви на инстанцията по същество, последният поставен от касатора и уточнен от съда правен въпрос /следва ли съдът да отчете степента на участие и вината на всеки от участниците във вредоносното събитие и с оглед конкретния им принос да определи в какъв обем всеки от тях е допринесъл за вредоносния резултат/ обуславя обжалваното решение. Основателно касаторът поддържа, че той е разрешен в противоречие с цитираната от него практика на ВКС, поради което в обжалваната част въззивното решение следва да бъде допуснато до касационен контрол на основание чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Останалите доводи на страните съдът ще обсъди при разглеждане на жалбата по същество. По тези съображения Върховният касационен съд