Определение № 557 от 04.10.2019 г. на ВКС по т. д. № 1678/2017 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по съвместна касационна жалба на: „Идна-48“ЕООД, ЕИК[ЕИК] и Н. А. Д., чрез процесуалния им пълномощник, срещу решение № 28 от 13.02.2017 г. по в.т.д. № 502/2016 г. на Апелативен съд – Варна, Търговско отделение, с което е потвърдено решение № 366 от 19.05.2016 г. по т.д. № 1609/2015 г. на Окръжен съд – Варна. С първоинстанционното решение е обявен за недействителен, на основание чл.135 ЗЗД, по отношение на „Братя Беневи“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], сключения между „Идна-48“ЕООД, ЕИК[ЕИК] и Н. А. Д. договор, обективиран в нотариален акт № 115, том Х, рег. № 7070 от 27.12.2013 г. на нотариус В. М., по силата на който първият ответник е дарил на втория правото на собственост върху поземлен имот № 000005 в [населено място] дол заедно с построения в имота производствен обект „Бетонов център“/подробно индивидуализиран/. В касационната жалба и в уточнението към нея се поддържат оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Касаторите считат, че за ищеца не е налице правен интерес от самостоятелно предявяване на иска по чл.135 ЗЗД, предвид последващо възмездно разпореждане с имота,извършено преди вписване на исковата молба по чл.135 ЗЗД, по силата на което собствеността върху имота е придобита от трето добросъвестно лице - Н. В. Й.. Изразява се несъгласие със становището на съда за приложимост на чл.57, ал.2 ЗЗД, тъй като срещу Н. Д. не е предявен осъдителен иск за връщане на получената продажна цена. В изпълнение на дадените указания от администриращия жалбата съд, с молба вх.№ 3173/26.05.2017 г. касаторите са основали искането за достъп до касация по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по правния въпрос: За наличието на правен интерес от самостоятелно предявяване на иск по чл.135 ЗЗД в хипотеза, в която приобретателят на имота – втори ответник по иска, е прехвърлил имота в полза на трето добросъвестно лице преди завеждането на иска и преди вписването на исковата молба, без същият да е съединен с иск по чл.57, ал.2 ЗЗД за осъждане на втория ответник да върне получената при продажбата цена. Ответникът по касация – „Братя Беневи“ ЕООД, чрез пълномощника си, оспорва искането за допускането на касационно обжалване. Изложени са и доводи за неоснователност на жалбата, с искане за присъждане на разноски. С определение № 221 от 16.07.2019 г. настоящият съдебен състав е възобновил производството по т.д. № 1678/2017 г. на ВКС, II т.о., спряно на основание чл.292 ГПК с определение № 271/20.11.2017 г. до приемане на решение по тълк.дело № 2/2017 г. на ОСГТК на ВКС. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния едномесечен срок. За да постанови атакуваното решение, съдебният състав на Апелативен съд - Варна е приел за установено, че качеството на кредитор на ищеца по отношение на дружеството – ответник е доказано с влязло в сила решение на ОС-Добрич, с което по реда на чл.422 ГПК е установено вземането на „ Братя Беневи“ ООД по издадена по ч.гр.д. № 3332/2012 г. на РС-Добрич заповед за изпълнение, а атакуваната дарствена разпоредителна сделка на длъжника „Идна-48“ ЕООД уврежда кредитора, като длъжникът е знаел за увреждането. Въззивният съдебен състав е счел за неоснователно възражението за липса на правен интерес от водене на иск по чл.135 от ЗЗД, предвид последваща продажба на имота на трето лице – Н. В. Й., придобил право на собственост преди вписване на исковата молба по чл.135 от ЗЗД. Изводът в тази насока е подробно мотивиран, вкл. и с приложимата, според съда, хипотеза на чл.57, ал.2 ЗЗД. Апелативен съд – Варна е отхвърлил доводите на първия ответник, основани на наличието и на друг, собствен на дружеството недвижим имот, от който кредиторът ищец би могъл да се удовлетвори. Изложено е, че правото на кредитора за провеждане на иска по чл.135 от ЗЗД не е обусловено от липсата на друго имущество на неговия длъжник. Настоящият съдебен състав счита, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по формулирания от касаторите правен въпрос /в неговата първа част/. Възприетото от въззивния съд становище за наличие на правен интерес от предявения иск не противоречи на разрешението, дадено в т.3 от Тълкувателно решение № 2/2017 г. на ОСГТК на ВКС. В посочения акт на нормативно тълкуване /в мотивите към т.3/ принципно не е отречено наличието на правен интерес от защита на кредитора с иск по чл.135 ЗЗД срещу длъжника и неговия съконтрахент в хипотеза, когато кредиторът е узнал за сключена преди вписване на исковата молба, респ. преди предявяване на този иск, последваща разпоредителна сделка от първия приобретател. Такъв самостоятелен иск в случая е предявен и уважен, при установеност на предпоставките по чл.135, ал.1, вр. с ал.2 ЗЗД, като конкретният правен интерес от тази защита не би могъл да се извежда от възможността за предявяване на отделен иск по чл.135 ЗЗД по отношение на извършената преди вписване на исковата молба последваща сделка. Поставеният в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпрос в частта му, с която правният интерес от предявяване на отделен иск по чл.135 от ЗЗД /при последваща разпоредителна сделка/ е обвързан с наличието на предявен обективно съединен иск по чл.57, ал.2 ЗЗД, е пряко релевантен към правилността на част от мотивите към въззивното решение. Съгласно задължителните постановки в т.1 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС преценката за материална и процесуална законосъобразност, както и за обоснованост на атакувания съдебен акт, не попада в обхвата на селективното производство. Поради това не би могло в настоящото производство да се проверява доколко АС-Варна законосъобразно се е позовал на хипотезата на чл.57, ал.2 ЗЗД. Видно от представеното по делото изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК е, че касаторите не са формулирали правен въпрос във връзка с предмета на доказване по предявения Павлов иск в хипотеза на последваща прехвърлителна сделка, извършена от съконтрахента на длъжника преди вписване на исковата молба по чл.135 ЗЗД. Поради това не следва да се преценяват мотивите към посоченото ТР № 2/2017 г. на ОСГТК на ВКС в тази им част. Независимо от изхода на делото, искането на дружеството – ответник по касация за присъждане на разноски не следва да се уважава, тъй като в приложения към отговора на касационната жалба договор за правна защита и съдействие не е отразен начин на заплащане на договореното адвокатско възнаграждение в размер на 1980 лв. Липсва конкретизация за осъществено плащане на възнаграждението в брой, в какъвто случай договорът би имал значение и на разписка, а при плащане по сметка следва да бъдат представени и банкови документи, удостоверяващи паричния превод, каквито в случая не са приложени. Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение