Определение № 4418 от 17.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3720/2025 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по постъпили две касационни жалби срещу въззивно решение № 421/16.04.2025 г. по в. гр. д. № 338/2025 г. на ОС – Варна, с което, като е потвърдено първоинстанционното решение № 3988/11.11.2024 г. по гр. д. № 9433/2023 г. на РС – Варна, са осъдени поотделно всяка една от ответниците З. К. В. и Е. Р. С. да преустанови паркирането на автомобила си в незастроената част от задния вътрешен двор на поземлен имот с идентификатор № *** по КККР на [населено място], одобрени със Заповед № РД-18/92/14.10.2008 г. на Изпълнителен директор на АГКК, последно засягащо имота изменение от 04.10.2023 г., целия с площ 227 кв.м. и при посочени граници на поземления имот с административен адрес: [населено място], [улица], като осигури безпрепятствен достъп на И. П. Г. за преминаване на автомобила му от [улица]през прохода /тунел/ и от него през задния вътрешен двор на описания поземлен имот до собствения му гараж 1 с идентификатор № *****, намиращ се на етаж 0 в сграда с идентификатор № ****, разположена в същия двор, както и от гараж 1 през дворното място, през прохода /тунел/ към [улица], като действията бъдат извършени от З. К. В. и Е. Р. С.. Съответно на този резултат, всяка от ответниците е осъдена да заплати на ищеца по 1000 лв. разноски. С последващо определение № 3688/13.08.2025 г. по реда на чл. 248 ГПК, въззивният съд е остави без уважение молбата на Е. Р. С. за изменение въззивното решение в частта за разноските, които е осъдена тя да заплати на ищеца, което определение не е обжлавано самостоятелно. С касационна жалба от ответницата З. К. В., подадена чрез адв. Й. Й. от АК - В., се обжалва въззивното решение в частта, в която искът по чл. 109 ЗС е уважен срещу нея, с оплаквания, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила, и необоснованост. В изложението към жалбата по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди наличието на основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. С касационна жалба от Е. Р. С., подадена чрез адв. Г. А. от АК - В., се обжалва същото въззивно решение в частта, в която искът по чл. 109 ЗС е уважен срещу нея, с оплаквания, че решението е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост. В изложението към жалбата по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди наличието на основание за допустимост на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Насрещната страна по тези две касационни жалби – И. П. Г., поотделно оспорва като неоснователна всяка от жалбите с писмени отговори, подадени чрез адв. Т. П. от АК - В.. Върховният касационен съд, като взе предвид данните по делото, намира следното: Касационните жалби са подадени в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу съдебно решение, подлежащо на касационно обжалване, в резултат на което то се обжалва изцяло. С решението си въззивният съд е посочил какви обстоятелства са установени от събраните по делото писмени доказателства и приетата съдебно-техническа експертиза, както и дадените показания на разпитаните по делото свидетели. Ищецът се легитимира като собственик на гараж № 1, разположен на партера на жилищна сграда с идентификатор **** по КККР на [населено място], построена в поземлен имот с идентификатор *** по действаща КК, ведно със съответна ид.ч. от общите части на сградата и от правото на строеж, както и ид.ч. от дворното място. Ответницата З. К. В. притежава жилище в сградата с идентификатор **** и съответната му ид.ч. от общите части на сградата и от правото на строеж. Ответницата Е. Р. С. притежава в съсобственост с трето лице, също жилище в сградата, ведно с ид.ч. от общите части на сградата също и ид.ч. от дворното място. Въз основа на преценка на доказателствата, въззивният съд, воден и от релевираните оплаквания с въззивните жалби на ответниците и даденото тълкуване на предпоставките, при които исковата претенция по чл. 109 ЗС е основателна, вкл. и с позоваване на практика на ВКС по приложението на посочената законова норма, е изложил собствени мотиви по спора в обхвата на въззивната проверка по чл. 269 ГПК. Достъпът до притежавания от ищеца гараж се осъществява през проход с единствен вход/изход откъм [улица], след който е ситуирано процесното празно дворно място, служещо за единствен възможен подход към гаража. Прието е за безспорно, че ответницата Е. С. паркира управлявания от нея лек автомобил „Мини Купър“ в дворното място срещу гаража на ищеца, перпендикулярно на него и успоредно на оградната стена към дъното на двора. По спора дали и ответница З. В. паркира автомобила си в дворното място, съдът е кредитирал показанията на св. И. Б. и св. И. Д., според които тази ответница паркира управлявания от нея лек автомобил „Киа Рио“ в двора срещу прохода, успоредно на гаража на ищеца. Показанията на двамата свидетели въззивният съд е приел като достоверни, дадени от лица с непосредствени лични впечатления и кореспондиращи на останалия доказателствен материал по делото, и в частност с представения протокол № 1/17.01.2024 г. от ОС на ЕС и приложение № 1 към него, съдържащ извънсъдебно признание на отв. В. относно обсъжданото нейно поведение. В протокола е отразено, че ответниците С. и В. от години паркират автомобилите си във вътрешния двор, с което обстоятелство всяка от тях е изразила съгласие, полагайки подпис на приложението. Не са кредитирани показанията на св. Д. С., че ответницата В. само маневрира в дворното място и престоява там, докато свидетелката разтовари багажа, като изолирани и не потвърдени от други доказателствени източници. Така установените действия на всяка от ответниците да паркира в незастроената част от дворното място автомобила си са приети от съда като неоснователни по смисъла на чл. 109 ЗС, тъй като са лишени от правно основание. Този извод е обоснован с възприетото заключение на съдебно-техническата експертиза, според която в одобрените строителни книжа за сградата, в която е разположен гаражът на ищеца, липсва конкретно предназначение на свободното дворно пространство, респективно няма отредена площ за паркоместа. В такава хипотеза въззивният съд е приел, че ползването на дворното място се определя от неговия статут - дали същото представлява обща част по смисъла на чл. 38, ал. 1 от ЗС или не, като във втората хипотеза (при която не всеки етажен собственик притежава ид.ч. от дворното място) ползването му следва да бъде разпределено по реда на чл. 32 от ЗС, като се отчете и правото на лицето, притежаващо самостоятелен обект в сградата въз основа на реализирано право на строеж, да ползва земята, доколкото това е необходимо за използване на постройката според нейното предназначение, съгласно и посочени решения на ВКС. Тъй като ответницата З. В., видно от доказателствата, е придобила самостоятелен обект в сградата в режим на етажна собственост, ведно с идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху дворното място, но не и идеални части от правото на собственост върху последното, то решаващият съд е приел, че процесното дворното място не представлява обща част по смисъла на чл. 38, ал. 1 от ЗС и ползването му, вкл. и за възможността за обособяване на пракоместа в него, не е сред компетентността на ОС на ЕС. Затова и представеният от ответницата С. протокол № 1/17.01.2024 г. (от проведено общо събрание на етажната собственост на сграда с административен адрес: [населено място] [улица], подписано от осем лица, сочени за етажни собственици, сред които и ответниците З. В. и Е. С.) няма правна стойност, обективираното в него решение (според което „собствениците нямат претенции да се спира в двора и са съгласни“) не може да бъда квалифицирано като такова по чл. 32, ал. 1 от ЗС, тъй като не е доказано по делото, че посочените в протокола и приложението към него лица - етажни собственици са и съсобственици на дворното място, притежаващи повече от половината от него. Такъв извод е отречено да следва и от приложената извадка от кадастралния регистър и скица на ПИ, на които документи се позовава ответницата С., доколкото посочените там ид.ч. са от правото на строеж върху дворното място, а не от собствеността върху него. Евентуално е посочено, че дори да се приеме, че въпросните лица са съсобственици на дворното място и сформират необходимото мнозинство по чл. 32, ал. 1 от ЗС, решението не удовлетворява съдържателните изисквания на посочената приложима разпоредба, тъй като в представения протокол е обективирано само принципното съгласие на собствениците да се спира в двора, без да е разпределено фактически ползването на общата вещ, вкл. с посочване кой и как ще я ползва, коя конкретна реална площ се определя за това ползване и т.н. Като неоснователно е счетено възражението на ответницата В., че нейните действия кореспондират с правата й на суперфициарен собственик по чл. 64 ЗС, тъй като проходът за достъп до входа на жилищната сграда, в която тя притежава самостоятелен обект, служи само за преминаване с автомобил, но не и за паркиране, по съображение, че липсва основание за определяне на прилежаща площ към сградата по реда на чл. 64 от ЗС, доколкото това е необходимо в хипотеза, при които суперфициарен собственик търси защита на правата си срещу собственика на земята, каквато настоящата не е. Въз основа на заключението на съдебно-техническата експертиза, въззивният съд е приел за доказано по делото, че установеното неоснователно паркиране на всяка от ответниците пречи на ищеца да упражнява правото си на собственост върху процесния гараж в пълен обем. Установено е от вещото лице, че успоредното паркиране на оградната стена в двора, в дъното на парцела, където паркира ответницата Е. С., намалява ширината на маневрената площ пред гаража на ищеца под изискуемата съгласно Наредба № РД-02-20-2 от 2017 г. за планиране и проектиране на комуникационно-транспортната система на урбанизираните територии, а при перпендикулярно паркиране на оградната стена срещу прохода, каквото извършва ответницата З. В., изпълнението на десен завой за подход от прохода към гаража е невъзможно. Ако пък и двете коли едновременно са паркирани, ищецът изцяло е лишен от достъп до гаража си. Според заключението въобще липсва възможност за паркиране в дворното място, което да обезпечава изискванията на Наредба № РД-02-20-2 от 2017 г., вкл. за наличието на нормативно установената маневрена площ пред гаража на ищеца. Съдът е намерил за неоснователни възраженията на въззивниците относно приложението на посочената действаща наредба, тъй като случая не касае до строителните правила към момента на построяване на сградата, а параметрите на минимално необходима маневрена площ, нужни за преценката дали паркирането на всяка от ответниците понастоящем пречи на ищеца да ползва собствения му гараж. За тази преценка е счетено да нямат значение и конкретните габарити на управляваните от ответниците леки автомобили, доколкото защитата на ищеца е насочена към цялостно преустановяване на извършваното от тях паркиране във вътрешния двор, а не към паркирането на конкретните МПС, които биха могли да бъдат отчуждени, респ. на тяхно място да се паркират други превозни средства от същите ответници (което се е и случило през годините според показанията на св. Б.). Затова и заключението на вещото лице относно възможността за паркиране и за извършване на маневри за достъп до гаража на ищеца е базирано на параметрите на оразмерителен лек автомобил, с което експертизата отговаря възможно най-обективно на поставените задачи. В подкрепа на заключението по СТЕ съдът се е позовал и на показанията на св. Б., според които при паркирани в дворното място леки автомобили достъпът до гаража на ищеца е изключително затруднен. В този смисъл са и показанията на св. Д., който сам достъпва до гаража си, съседен на този на ищеца, само на заден ход. Евентуалната възможност и ищецът да осъществява достъп до гаража си по този начин, не е доказана по делото, а затрудненият свободен достъп за влизане и излизане от този гараж с МПС - т.е. ползване по предназначение, несъмнено създава на ищеца пречки, по-големи от обикновените, да упражнява вещното си право. Прието е за недопустимо също така собственикът на гаража да бъде принуждаван да достъпва до него само на заден ход и/или да извършва множество маневри, за да си осигури нормалното и обичайно ползване на собствената му вещ. Отчетено е още, че от показанията на св. Б. и приложените извадки от Синя Зона Варна ЦСУПП, се установява, че неоснователното паркиране на всяка от ответниците в двора пред гаража на ищеца е създало толкова големи неудобства за последния, че в крайна сметка той се е принудил да не ползва гаража си, а да паркира управлявания от него автомобил на общински паркинг срещу заплащане. Горните мотиви на въззивния съд са довели до решаващия извод, че са налице нормативно установените кумулативни предпоставки, обуславящи основателността на предявения негаторен иск срещу всяка от ответниците. По касационната жалба на З. К. В.: В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към тази жалба, в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, са формулирани са следните въпроси, по които се твърди въззивното решение да противоречие с посочена практика на ВКС и като такива от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото: 1/ При спор на собственик за прекратяване на всяко неоснователно действие, което му пречи да упражнява своето право и на иск, с правно основание чл. 109 ЗС, с предмет преустановяване паркиране/спиране/ на автомобил в незастроена част от вътрешния двор на ПИ с идентификатор **** по КККР на [населено място] и осигуряване на безпрепятствен достъп на г-н Г. за преминаване на автомобила му от [улица]през прохода на сградата, празното дворно място до собствения му гараж с сградата и обратно. 2/ Дали спирането/паркирането/ в празното дворно място или на определено разстояние пред гаража, ограничава собственика на гаража да го ползва нормално и по предназначение, когато въпреки затрудненията му може да го ползва. 3/ Следва ли несобственик на земята от празно дворно място, да ползва мястото спирайки автомобила си в него, след като не е определено ползването на същото по определен от закона начин. 4/ Следва ли несобственик на земята да преустанови действията си, затрудняващи ищеца/собственик на земята/, след като въпреки затрудненията собственикът на земята и обект в сградата да ползва обекта си /гараж – влиза и излиза от него/, а правата на ответника за ползването на земята, съобразно предназначението на постройката да се изразяват в ползване на такава част от земята около постройката за ползване на същата – по чл. 64 ЗС. 5/ Какво е съотношението между правото на собственика на земята около сграда, да иска с негаторен иск по чл. 109 ЗС отричането на императивните права по чл. 64 ЗС на собственика на обекта в сградата за ползване на прилежащата земя около сградата - По този въпрос само се твърди, че са налице основанията по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК тъй като макар въззивният съд да не се е произнесъл по него, той е обуславящ и отговорът на въпроса е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. 6/ Следва ли съдът да направи своите фактически и правни изводи по съществото на спора при самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първа инстанция фактически и доказателствен материал. Противоречие с практиката на ВКС се сочи по въпросите за процесуални нарушения с т.3 на ТР № 4 по тълк.д. № 4/2015 г. на ВКС, ОСГК, решение № 95/21.01.2020 г. по гр.д. № 3579/2018 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 69/10.05.2022 г. по гр.д. № 2530/2021 г. на ВКС, ІІІ г.о., и по въпросите за нарушения на материалния закон с т.3, предл. 3 / преди т.4/ на ТР № 1/9.12.2013 г. на ВКС (забел. - по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС), решение № 363/17.10.2011 г. по гр.д. № 663/2010 г. на ВКС, І г.о. Поставените въпроси не обуславят извод за наличие на сочените от касатора В. основания за допускане касационното обжалване. Съображенията за това са следните: Съгласно т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС рамките, в които се селектират касационните жалби, се определят от поставен от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос, който трябва да е определящ изхода на делото, правният въпрос следва да е свързан с предмета на делото и да е от значение за формиране решаващата воля на съда като обща предпоставка по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, но не и за правилността на обжалваното решение или за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства (т.нар. обща предпоставка/основание). Кумулативно с правния въпрос, касаторът трябва да обосноваве и на някоя от допълнителните предпоставки, предвидени в чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Въпрос № 1 по начина на формулирането му, е с неясна насоченост и не съдържа питане, поради което не удовлетворява изискването за въпрос по чл. 280, ал.1 ГПК. Въпроси № 2, № 3 и № 4 са израз на защитната позиция на страната и не кореспондира с мотивите на въззивния съд, който, противно на насочеността на въпросите, е приел, че паркирането (а не просто спиране и маневриране в него) от ответницата В. на нейния автомобил първо, е без правно основание, и второ, създава на ищеца значителни пречки, по-големи от обикновените, които ищецът не е длъжен да търпи, поради което са несъответни на мотивите на съда и не осъществяват общо основание за селекция съгласно разясненията, дадени в посоченото тълкувателно решение. Същественият за спора с тази ответница въпрос е дали ответницата има поведение, което пречи на ищеца да упражни правото си на собственост, което обаче е въпрос на фактическо установяване по делото, поради което и горните две питания имат отношение към основателността на предявеното нейно възражение за липса на пречещо поведение, а не към приложението на закона. Не се разкрива противоречие и с дадения отговор на въпрос по решение № 363/17.10.2011 г. по гр.д. № 663/2010 г. на ВКС, І г.о., според който правото на собственика на постройка в чужд терен се ограничава до правомощието по чл.64 ЗС - ползване на такава част от мястото, върху което е построена сградата, която му осигурява нормален достъп до сградата, вкл. до входа й, и за поддържането й в нормално и годно за ползване състояние, доколкото с обжалваното решение не е ограничен достъпа на ответницата В. до сградата или до възможността да поддържа притежаваното от нея жилище в сградата, а същата е лишена от възможността да паркира автомобила си в дворното място, на което не е собственик, като въззивният съд е вложил в понятието паркиране действителния му смисъл по чл. 93 от Закона за движение по пътищата, разграничавайки го от действията по спиране и престояване по смисъла на същия закон. Дали по делото е доказано, че ответницата В. паркира автомобила си в двора, или само спира/престоява, е въпрос, относим към фактическите констатации на въззивния съд и правилността на решението, проверката на които не може да се прави във фазата по чл. 288 ГПК съгласно ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. По въпрос № 5 не е обоснована специфичната предпоставка на соченото основание по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК – не се сочи с какво произнасянето по въпроса би имало приносно значение в правоприлагането за точното прилагане на закона при тълкуване на правните разпоредби по конкретни дела или при създаване на съдебна практика, не е посочено кои правни норми са непълни, неясни или противоречиви, нито се твърди, че по отношение на някои норми липсва съдебна практика, нито е обосновано съществуването на съдебна практика, създадена поради неточно тълкуване, нито изменения в законодателството и обществените условия, които да налагат осъвременяване на тълкуването на определени правни норми. Общо формулираното твърдение на процесуалния представител на касатора, че въпросите са от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото, не покрива изискването за обосновка на допълнителното основание за селекция по чл.280, ал.1, т.3 ГПК според мотивите по т.4 от ТР № 1/2010 г. по т.д.№ 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Мотивите на въззивното решение в обжалваната от З. В. част сочат, че въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС, вкл. и посочена от нея, по въпрос № 6. Съгласно Тълкувателно решение № 4 от 06.11.2017 г. по тълк. д. № 4/2015 г. на ОСГК на ВКС, за уважаването на иск по чл. 109 ЗС ищецът трябва да докаже, че е собственик на имота, че по отношение на този имот ответникът е осъществил неоснователно въздействие (действие или бездействие) и че това действие или бездействие на ответника създава за ищеца пречки за използването на собствения му имот по-големи от обикновените ( чл. 50 ЗС ). Преценката за това кои въздействия са недопустими от гледна точка на чл. 50 ЗС е конкретна по всяко дело, и такава преценка е извършена в настоящия случай, като фактическите констатации на въззивния съд по спора на ищеца с ответницата З. В., са основани на съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, в съответствие с указаното с цитираната от касатора практика на ВКС по приложението на процесуалния закон, касаеща задължението на въззивната инстнация да мотивира съдебния акт, като обсъди всички доказателства, доводи и възражения на страните. В обжалваната от касатора В. част не се констатират пороци на въззивното решение в кръга на тези по чл. 280, ал.2 ГПК, за които касационната инстанция следи служебно. Поради недопускане касационното обжалване, касаторът В. дължи възстановяване на насрещната на разноските в касационното производство в размер на 511,29 евро (равностойност на 1000 лв. ) за платено адвокатско възнаграждение. По касационната жалба на Е. Р. С.: В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на тази ответница се сочи основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси, по които се твърди въззивното решение да противоречие с посочена практика на ВКС: 1/ Длъжен ли е въззивният съд да допълни доклада в изпълнение на неговото служебно задължение да съдейства на страните за изясняване на фактите по делото и да им укаже кои са релевантните за спора факти, как се разпределя доказателствената тежест и за кои твърдени от страните факти не сочат доказателства, за да могат те да предприемат съответни процесуални действия, включително и да посочат нови доказателства?- противоречие с решение № 235/18.05.2011 г. по гр.д. № 1919/2010 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 549/29.10.2010 г. по гр.д.№ 56/2010 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 76.05.06.2018 г. по гр.д. № 3195/2017 г. на II г.о., 2/ Може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни? 3/ Следва ли съдът да обсъди всички доказателства по делото, доводите и възраженията на страните и по какъв начин се извършва анализ на показанията на свидетелите? 4/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност? - противоречие по въпроси № № 2 до 4 с решение № 76.05.06.2018 г. по гр.д. № 3195/2017 г. на II г.о., решение № 293/03.06.2025 г. по гр.д. № 2335/2024 г. на I г.о, решение № 208/16.05.2011 г. по гр.д. № 1814/2009 г., решение № 248/16.11.2015 г. по гр.д. № 1271/2015 г., решение № 60268/15.12.2021г. по гр.д. № 1040/2021 г., решение № 241/23.10.2013 г. 5/ При разглеждане на иск по чл. 109 ЗС от значение ли е за основателността му установеното разпределение на ползването и неговото фактическо упражняване на десетилетия – в случая от 1998 до 2024 г. 6/ Когато такова е установено и доказано, длъжен ли е съдът да се съобрази с него при преценка на основателността на иска? 7/ Осъществяването на такова ползване представлява ли правомерно действие и следва ли при положителен отговор да бъде уважен негаторен иск?- противоречие по горните три въпроса с решение № 167/14.11.2023 г. по гр.д. № 160/2023 г. на ВКС, І г.о. Твърди се и очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 1, предл. 3 ГПК. Предвид мотивите на съда в обжалваното решение относно иска срещу ответницата С., и конкретните данни по делото, съставът на ВКС намира, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение в тази част, по въпрос № 4, касаещ за задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства по делото, доводите и възраженията на страните при формиране на изводите си по предмета на спора. По въпроса се констатира противоречие с практиката на ВКС, вкл. и посочената с изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК, при формиране на решаващия извод на въззивния съд за неоснователност действията на ответницата В.. Поради допускане касационното обжалване по едни от въпросите, другите поставени въпроси с изложението на касатора В., както и соченото основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК не следва да бъдат обсъждани сега, а същите ще бъдат взети предвид като доводи за неправилност при разглеждане на спора в производството по чл. 290 ГПК. Касаторът Е. С. дължи внасяне на държавна такса в размер на 20,45 евро (равностойност на 40 лв.). Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданската колегия