Определение № 3740 от 08.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4378/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх.№ 9793 от 01.09.2025 г., подадена от Р. К. А. чрез адвокат Г. С. от АК – В. срещу въззивно Решение № 333 от 07.07.2025 г. по в.гр.д.№ 165/2025 г. на Окръжен съд - Русе, І гр.състав. Ответникът по касация С. Й. Й. е подал писмен отговор чрез адвокат П. Г. от АК – В. Т. и адвокат И. П. от АК - Р., с който оспорва да е налице основание за допускане на касационното обжалване. Оспорва и касационната жалба. Претендира разноски. По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното: С обжалваното решение, след отмяна на Решение № 5 от 09.01.2025 г. по гр.д.№ 1002/2023 г. на Районен съд - Бяла, е отхвърлен предявеният от Р. К. А. срещу С. Й. С. положителен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че Р. К. А. е собственик на поземлен имот с идентификатор ***, находящ се в [населено място], [община], [улица], с площ от 1 551 кв.м., стар номер *, квартал 41, парцел *, ведно с построената в имота сграда с идентификатор ****, при граници на мястото: улица, ПИ №№ ***, ***, ***, ***, ***, на основание наследяване и на основание изтекла придобивна давност за периода от месец февруари 2011 г. до 29.09.2023 г. От фактическа страна е прието, че бащата на ищеца Р. К. А. и негов наследодател - К. А. М., е живял в процесния имот, считано от 2002 г., когато собственикът на имота Н. И. го допуснала там, заедно със семейството му. Не е спорно и че от 23.02.2011 г., след смъртта на К. А. М., в имота останал да живее Р. К. А.. В показанията си разпитаните по делото двама свидетели на ищеца – В. С. и Г. И., са заявили, че бащата на ищеца е заживял със семейството си в процесния имот през 2002 година, като през 2011 г. починал. След неговата смърт ищецът Р. А. продължил да живее в същия имот. За този имот свидетелите сочат, че бил предоставен за живеене от собственика Н. И., майка и наследодател на ответника, и че същият бил закупен от бащата на ищеца срещу сумата от 1 500 лв. Твърдят и че от 2002 г. в имота са извършени ремонти и подобрения, тъй като къщата била негодна за живеене. Според свидетеля В. С. наследниците на Н. И. не са отправяли претенции към имота. Свидетелката Г. И. заявява, че след смъртта на съпруга на Н. И. и баща на ответника - Й., неговите наследници търсили ищеца и му казали, че имотът е техен, но ищецът отказал да ги пусне в имота, като твърдял, че е негова собственост. От показанията на свид. В. Й., брат на ответника, е установено, че ищецът и баща му заживели в процесния имот след като майката на този свидетел и на ответника го предоставила за временно ползване, без да плащат наем. Свидетелят сочи, че първоначално не е имало уговорка между майка му и бащата на ищеца за покупко-продажба на имота, както и че преди този случай майка му пускала в имота ромски семейства да живеят безвъзмездно, за 5-6 месеца, докато си стъпят на краката. Сочи, че впоследствие бащата на ищеца изявил желание да купи къщата, когато събере пари. Знае, че той дал на майка му капаро в размер на 500 лева. До продажба не се стигнало, и след като бащата на ищеца починал, никой не е изявявал желание да купува имота. Свидетелят установява, че след смъртта на баща им, той и братята му предявили претенции към ищеца да напусне имота. Преди това имало проблеми с неплатени сметки за водата в имота, сигнализирал кмета на селото за това. Не подал жалба, защото жената на ищеца го молела да не ги гони от имота, тъй като нямало къде да отидат, и щели да се разберат. Свидетелят уведомил кварталния и кмета на селото за намерението си да накара ищеца и семейството му да напуснат имота, и искал да узнае какъв е редът да стане това. Сочи, че имало заплахи от ищеца и семейството му, че по–скоро ще запалят имота, отколкото да го напуснат. Те станали достояние на съседи, които с оглед съмнения за криминално минало на ищеца, се притеснили за своите имоти. Свидетелят сочи, че данъците за имота са заплащани от баща им, а след неговата кончина лично от него. Вторият свидетел на ответника – Д. Д. сочи, че от 2015 г. е кмет на населеното място, в което е ситуиран процесният имот и знае, че той не е собственост на ищеца, а е бил на майката на ответника. На свидетеля не му е известно на какво основание Р. А. живее в имота. Сочи, че наследниците заявявали претенции към имота. Преди 2020 г. братът на ответника – свид. В. Й., го потърсил, в качеството му на кмет, с молба за съдействие относно напускането по законен начин от ищеца на процесния имот, тъй като не бил стопанисван правилно. След това му казал, че от състрадателност, заради разговор с жената на ищеца, не иска кмета и кварталния да предприемат конкретни действия. Установява и че лично виждал бащата на ответника да плаща данъците на имота. Въззивният съд е приел от правна страна следното: Относно твърденията на свидетелите на ищеца, че имотът е придобит от баща му през 2002 г. със заплащане на сумата от 1 500 лв., не са налице доказателства същият да е придобил процесния имот на правно основание – покупко-продажба. Свид. В. Й. сочи, че уговорка за купуване на къщата не е имало към момента на нанасянето в нея, впоследствие имало такава и бащата на ищеца дал на собственика капаро от 500 лв. Ако действително е платена, както твърдят двамата свидетели, цялата договорена цена от 1 500 лв., то собствеността върху недвижимия имот е следвало да бъде прехвърлена при спазване на задължителната нотариална форма. Това обаче не е сторено, въпреки, че не е налице обективна пречка за това, тъй като междувременно настъпилата смърт на собственика не препятства сключване на сделка с наследниците му. Заявеното в исковата молба основание за придобиване на собствеността - наследствено правоприемство, на ищеца от баща му, въззивният съд е приел, че не е налице, тъй като приживе бащата на ищеца не се е позовал на осъщественото от него владение - чрез снабдяване с нотариален акт по обстоятелствена проверка, чрез предявяване на иск за собственост или чрез противопоставяне на възражение по предявен срещу владелеца собственически иск. Въззивният съд е приел, че не е налице и другото твърдяно придобивно основание – давност. От ангажираните гласни и писмени доказателства по делото не се установява необезпокоявано упражняване на фактическата власт от ищеца, считано от 2011 г. до 29.09.2023 г. - сключване на договора за доброволна делба с предмет и процесния имот, която да е демонстрирана и манифестирана по начин, сочещ еднозначно, че е собственик на имота. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, но не е формулиран правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Поддържа се и наличието на основанията по чл. 280, ал. 2, предл. 2 и предл. 3 ГПК – вероятна недопустимост и очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Не е налице основание за допускане на обжалването. Доводът на касатора за допускане на обжалването на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК - поради вероятната му недопустимост, е неоснователен. Съобразно константната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001 г. на ВКС, ОСГК и Постановление на Пленума на ВС № 1 от 10.11.1985 г., едно решение е недопустимо, когато не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, т.е. когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, както и когато съдът е бил десезиран. Това са случаите, когато съдът е сезиран от страна, която няма право на иск или не го е упражнила надлежно; когато решението е било постановено въпреки отсъствието на положителна или наличието на отрицателна процесуална предпоставка, за която съдът следи служебно; когато съдът е излязъл вън от спорния предмет, като е присъдил нещо различно в сравнение с исканото от ищеца; когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран – разгледал е непредявен иск. Оплакването на касатора е, че въззивният съд се е произнесъл по непредявен иск, тъй като с обжалваното въззивно решение положителният установителен иск за собственост, основан на придобивна давност, е отхвърлен за периода от 2011 г. до 2023 г., какъвто иск не е бил предявен, тъй като претенцията на ищеца е била същият да бъде признат за собственик на имота на основание чл. 124, ал. 1 ГПК в отношенията между страните на основание чл. 79 ЗС за периода от 2002 г. до 2023 г. Това оплакване е неоснователно, тъй като не кореспондира с данните за извършените по делото процесуални действия. На първо място – в текста на исковата молба, абз. втори на л. 3 от делото на РС, изрично е заявено „ищецът твърди, че считано от 23.02.2011 г. осъществява явно, несъмнено, необезпокоявано и непрекъснато владение…“. Произнасяйки се по претенцията, районният съд изрично е постановил в диспозитива на акта си, че признава ищеца за собственик „на основание наследяване и изтекла придобивна давност в периода от м. февруари 2011 г. до 29.09.2023 г.“. Във връзка с така обективираното произнасяне ищецът не е искал допълване на първоинстанционното решение с произнасяне по предявен иск за периода от 2002 г. до 2011 г. в срока по чл. 250 ГПК, нито е депозирал насрещна въззивна жалба, съдържаща оплакване, основано на несъответствие между сезирането с исковата молба и произнасянето на първоинстанционния съд. Напротив – в отговора на въззивната жалба (абз. втори, л. 19 от делото на ОС) е поддържано, че в периода от 06.06.2002 г. владението е упражнявано от наследодателя, а това на самия ищец е от 23.02.2011 г. насетне. В този смисъл искането за признаване на ищеца за собственик се явява заявено на основание наследяване (поради придобиване правото на собственост на основание владението, упражнявано от наследодателя К. А. М. до 23.02.2011 г.) и собственото му давностно владение от 23.02.2011 г. насетне. По така заявената претенция се е произнесъл както РС – Бяла, така и ОС – Русе, видно от чиито мотиви периодът до 23.02.2011 г. е обсъден във връзка с твърдението за осъществено придобивното основание по чл. 79, ал. 1 ЗС в полза на наследодателя на ищеца, а след тази дата – във връзка с твърдението за упражнявано давностно владение лично от ищеца. Изложеното мотивира извод, че въззивният съд се е произнесъл по иска, така както е предявен с произтичащото от това отсъствие на съмнение относно допустимостта на въззивния акт. Касаторът не е формулирал конкретен правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Касационният съд може само да уточни и конкретизира, но няма право да извежда правния въпрос от твърденията и доводите на касатора в касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК, тъй като това би засилило твърде много служебното начало във вреда на ответната страна. Съобразно приетото с т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, непосочването на ясно и точно формулиран правен въпрос с характеристиките по чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчно основание за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване. Не е налице и очевидна неправилност на решението по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален или явна необоснованост. Порокът следва да е особено тежък и да бъде констатиран от касационната инстанция от текста на решението, без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само в случай на допускане до касационно обжалване на въззивния акт. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в явно несъответствие на изводите на съда със събраните доказателства и с правилата на логиката и науката. С оглед настоящото произнасяне касаторът дължи да заплати разноските, направени от ответника по касация за защита в касационното производство, които са доказани в размер на сумата 1 200 лева – адвокатско възнаграждение, договорено (л. 79-80) и заплатено по банковата сметка на с АД „Стоянова и Пазарджиев“ (л. 82) и равностойно на сумата 613,55 евро (л. 12). По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданската колегия