Определение № 4229 от 25.08.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2372/2025 г.

Производството е реда на чл.288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от П. С. Б., Л. С. Б. и М. С. Б., всички представлявани от адвокат Д., против решение № 829 от 11.02.2025 г., постановено по гр.д. № 8869/2022 г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 20039330 от 01.06.2022 г. по гр.д. № 8602/2021 г. Софийски районен съд, 35 състав, в обжалваната част, с която по иск с правно основание чл. 108 ЗС е признато за установено по отношение на жалбоподателите, че Ю. А. К. е собственик по силата на саморъчно завещание от 28.01.1998 г., оставено от С. А. Б., на 1/8 идеална част от двуетажна масивна жилищна сграда с площ от 285 кв. м., с идентификатор [№] по КККР на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-68/02.12.2010 г. на изпълнителния директор на АГКК, с последно изменение засягащо сградата от 03.12.2014 г., находяща се в източната част на дворното място, представляващо УПИ [№] от кв. 223 по плана на [населено място], м. „Г. глава“, с административен адрес: [населено място], кв. Б., [улица], и ответниците са осъдени да предадат на ищцата владението на 1/8 идеална част от описания имот.

Касаторите поддържат, че решението е недопустимо, неправилно, необосновано и постановено в нарушение на процесуалните правила. Поддържат, че решението е постановено в нарушение на забраната за пререшаване на разрешени със сила на пресъдено нещо спорове. Твърдят, че правата на жалбоподателите са признати със съдебни решения, както и че липсват доказателства за претендираните от ищцата права.

В представеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателите поддържат, че решението следва да бъде допуснато до касация поради това, че съдът се е произнесъл по правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и по такива, за които не е дадено разрешение в закон или в практиката на ВКС. Поддържат още, че решението е очевидно неправилно, че произнасянето на съда е свръхпетитум, както и че съдът е допуснал недопустимо изменение на предявения иск. Посочват следните въпроси като правни:

1. Относно задължението на съда да даде правилна правна квалификация на предявения иск, изхождайки от наведените в исковата молба обстоятелства и формулиран петитум. Нарушава ли се правото на защита на ответника при изменение на доклада вследствие на изменение на иска в последното съдебно заседание? По тези въпроси поддържат противоречие с решение № 341 от 11.06.2024 г. по гр. д. № 5309/2023 г. на ВКС, т. 4 от ТР № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС и т. 5 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 30 от 10.02.2014 г. по гр. д. № 592/2012 г., IV г. о. на ВКС.

2. Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе с мотиви по всички въведени в процеса твърдения и възражения на страните? Поддържа се противоречие с решение № 141 от 14.10.2019 г. по т. д. № 2839/2018 г., II т. о. на ВКС, решение № 51 от 25.04.2024 г. по т. д. № 2602/2022 г., I т. о. на ВКС, решение № 50085 от 27.02.2024 г. по т. д. № 1749/2022 г., II т. о. на ВКС, решение № 91 от 05.11.2020 г. по т. д. № 1040/2019 г., II т. о. на ВКС, решение № 50123 от 31.01.2024 г. по т. д. № 2040/2022 г., I т. о. на ВКС.

3. Може ли второинстанционният съд да основе решението си върху документ, неприет като доказателство по делото?

4. Придобивната давност, като оригинерен придобивен способ, упражнен надлежно и зачетен от съда по отношение на определен имот, отрича ли възможността друг субект да бъде титуляр на същото право на собственост върху същия обект на друго, вторично основание – наследствено правоприемство?

5. Противопоставимо ли е невписано в имотния регистър завещание на законовите наследници на завещателя, неуведомени за него и легитимиращи се с констативен нотариален акт за собственост?

6. Нотариален акт за признаване правото на собственост на законови наследници, съставен и вписан след узнаване за наличието на завещание (невписано в имотния регистър) от техния наследодател в полза на трето лице, има ли силата и значението на титул за собственост до изричната му отмяна? Може ли да се приеме, че нотариални актове, предхождащи хронологично вписването на едно завещание относно същите имоти, са мълчаливо отменени с представяне на завещанието?

Последните два въпроса са поставени като такива за развитие на правото.

Отговор на касационната жалба е депозирала ищцата Ю. А. К., представлявана от адвокат Т., с който жалбата е оспорена като неоснователна. Ответникът оспорва поставените въпроси в изложението към касационната жалба да са правни. Развиват се съображение за правилност на обжалваното решение.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна- ответници по иск за защита на право на собственост, с правен интерес от обжалване, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт по смисъла на чл.280, ал.3 от ГПК.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното:

За да постанови своето решение, съставът на Софийски градски съд е приел, че предмет на въззивна проверка е първоинстанционното решение само в частта, с която искът по чл. 108 ЗС е уважен. Съдът е обосновал извод за допустимост на производството, като е приел, че с решение от 12.02.2003 г. по гр.д. № 2539/2001 г. на САС и решение № 2010/05 от 05.10.2005 г. по гр.д. № 1041/2004 г. на ВКС бил отхвърлен предявен от Ю. А. К. и Х. И. К. срещу П. С. Б., Л. С. Б. и М. С. Б. иск с правно основание чл. 97 ГПК (отм.) за признаване за установено, че ищците са собственици на 1/2 идеална част от процесната сграда по приращение – чл. 92 ЗС. По настоящото дело ищцата Ю. К. твърдяла, съобразно изложеното исковата молба и уточненията към нея от 17.11.2021 г. и 26.04.2022 г., че е собственик на 1/8 ид. част от сградата на основание универсално завещание от брат й С. А. Б., починал на 03.04.1998 г. Съдът е извел извод, че по настоящото дело правото на собственост се претендирало на различно основание, а и се твърдяло наличие на новонастъпил факт – отнемане на владението на ищцата върху собствената й 1/8 идеална част от имота от ответниците след извършения въвод на последните в 7/8 идеални части от имота на 12.10.2020 г. Поради това съдът е приел, че предявеният иск с правно основание чл. 108 ЗС е допустим.

По отношение на основателността на иска съдът е посочил, че когато между едни и същи страни има няколко спора, основани на един и същ правопораждащ фактически състав, съгласно трайно установена практика на ВКС, предметът на силата на пресъдено нещо съвпада с предмета на делото - тя обхваща спорното материално право с неговите характеристики- юридически факт, съдържание на правото и страните по спорното правоотношение, както и техните наследници и частни правоприемници. В основанието на иска се включвали всички факти, очертани в хипотезата на правната норма, въз основа на която се поражда претендираното материално право с всички негови характеризиращи белези - правопораждащ факт, съдържание, носители. Със сила на пресъдено нещо се ползвали съдебно установените общи правопораждащи факти, доколкото индивидуализирали спорното право чрез основанието и петитума на иска. Според съдебният състав забраната за пререшаемост на гражданскоправен спор, разрешен с влязло в сила решение, съгласно чл. чл. 299 ГПК била приложима за всяко отделно правоотношение, обхванато от предмета на делото. Съдът е извел извод, че когато между едни и същи страни са възникнали няколко спора, основани на едни и същи правопораждащи факти, и по някои от споровете има вече влязло в сила решение, следвало да се приеме, че относно общите правопораждащи факти съдът се е произнесъл окончателно. В отношенията между страните била формирана сила на пресъдено нещо по тези въпроси, която следвало да бъде зачетена при всеки последващ спор. Забраната по чл. 299, ал. 1 ГПК означавала преклудиране на всички факти и основаните на тях права, осъществени преди постановяване на решението, независимо дали те са били известни на страната, в полза на която пораждат изгодни правни последици. Ако в последващ процес по предявен иск на различно основание или за различно искане, но произтичащ от материално право, чието съществуване било установено с влязло в сила съдебно решение, от съдебната проверка били изключени фактите, обхванати от преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо. За тези свои изводи решаващият състав се е позовал на определение № 112 от 15.03.2021 г. по гр. д. № 2908/2020 г., ІІ г.о. на ВКС, както и на решение № 49 от 14.04.2011 г. по търг.д. № 561/2010 г. на ВКС, І т.о.; решение № 115 от 10.01.2012 г. по търг.д. № 883/2010 г. на ВКС, І т.о.; решение № 314 от 15.01.2018 г. по гр. д. № 4301/2014 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 178 от 02.01.2019 г. по гр. д. № 4579/2017 г. на ВКС, ІІІ г.о., както и определение № 257 от 21.05.2019 г. по гр. д. № 4599/2018 г., І г.о. на ВКС, определение № 4740 от 22.10.2024 г. по ч. гр. д. № 364/2024 г., ІІ г.о. на ВКС и др. При този правен анализ съдът е приел, че видно от приетото определение № 112 от 15.03.2021 г. по гр. д. № 2908/2020 г., ІІ ГО на ВКС и решение № 60082 от 10.09.2021 г., постановено по същото дело, с влязло в сила решение, постановено по в.гр.д. № 114/2019 г. на САС, ГО, 10 състав, са били частично уважени предявените от П. С. Б., Л. С. Б. и М. С. Б. срещу Ю. А. К. и Х. И. К. искове с правно основание чл. 108 ЗС относно процесната сграда, като е признато за установено, че ищците са собственици на общо 7/8 идеални части от сградата, а исковете за 1/8 идеална част са отхвърлени. По това дело съдът е приел, че следва да зачете влязлото в сила решение по гр. д. № 484/2018 г. на ВКС, І ГО (касаещо дворното място, в което е построена процесната сграда и магазин) относно установените с това решение общи факти, относими към спорното право- прието било за валидно завещанието на С. Б. от 28.01.1998 г., направено в полза на сестра му Ю. К., а също и че била накърнена запазената част на ищците. Съдът е посочил, че юридическите факти, на които били основани възникналите между страните спорове относно титулярството на правото на собственост на дворно място, магазин и жилищна сграда, са едни и същи, поради което тези общи факти се ползвали от последиците на силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение по един от споровете при разглеждане на последващите такива. Предвид това, въззивният съд е приел, че следвало да се зачетат установените по предходните водени между страните дела общи факти, вкл. че е налице валидно универсално завещание от 28.01.1998 г. на С. Б., направено в полза на сестра му Ю. К., като предвид възстановените запазени части на Б., ищцата Ю. К. се легитимира като собственик на 1/8 идеална част от процесната сграда. По делото не е било спорно, че цялата процесна сграда след въвода на 12.10.2020 г. се намирала във фактическата власт на ответниците, които признавали този факт, като поддържали, че владеели сградата на правно основание. Съдът е отхвърлил възражението на ответниците, че се легитимирали като собственици на спорната 1/8 идеална част от сградата въз основа на констативен нотариален акт № 1, д. № 1/1999 г. на нотариус с рег. № 270 на НК като преклудирано от силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение по в.гр.д. № 114/2019 г. на САС, ГО, 10 състав, с което било отречено правото им на собственост върху 1/8 идеална част от сградата, претендирано на същото основание. Направил е решаващ извод, че ответниците владеят собствената на ищцата 1/8 идеална част от сградата без основание, поради което предявеният иск с правно основание чл. 108 ЗС бил основателен. Предвид съвпадението на крайните изводи на двете инстанции, въззивният съд потвърдил първоинстанционното решение в обжалваната част.

Върховният касационен съд при преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване счита, че такива липсват.

Според произнасянето в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касационно обжалване на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК се допуска по посочен от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на делото и обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд по конкретното дело - чл. 280, ал. 1 ГПК, ако по отношение на него са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. В съобразителната част на решението е разяснено, че въпросите, които имат значение за правилността на въззивното решение, не са правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне. Проведено е ясно разграничение между основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК, в зависимост от които Върховният касационен съд селектира касационните жалби в стадия на производството по чл. 288 ГПК, и основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, които подлежат на проверка и преценка в стадия на производството по чл. 290 ГПК след допускане на касационно обжалване. Касационно обжалване на решението се допуска и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност – арг. от чл. 280, ал. 2 ГПК.

При извършената служебна проверка не се установи наличието на основания за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК, тъй като не е налице вероятност въззивното решение да е нищожно или недопустимо. Решението е постановено от компетентен съд, заседаващ в надлежен състав, същото е изготвено в писмен вид, подписано е, изразява волята на съда ясно и непротиворечиво. Не са налице и процесуални пречки за разглеждането на предявения иск.

В касационната жалба се поддържа оплакване за недопустимост на обжалваното решение поради това, че с него се пререшава гражданско правен спор между същите страни за същия имот, разрешен с предходно влязло в сила решение. Отводът за наличие на сила на пресъдено нещо е приет от въззивната инстанция за неоснователен. Изводите на въззивната инстанция са обосновани. Обжалваното въззивно решение би било недопустимо, ако е постановено при липса на положителна процесуална предпоставка или при наличието на отрицателна такава за възникване или надлежно упражняване на правото на иск. Според чл. 299, ал. 1 и ал. 2 ГПК спор, разрешен с влязло в сила решение, не може да се пререшава, като повторно заведеното дело се прекратява служебно от съда, а постановеното по него решение или решения подлежат на обезсилване. За да се приеме за налична тази пречка по съществуването на правото на иск, следва да се установи пълна идентичност между спора, разрешен с влязло в сила решение и сега разглеждания. Следва да има пълен идентитет в предмета на двете дела, т.е. в спорното материално право, с неговите индивидуализиращи белези - юридическият факт, от който е възникнало, съдържанието и субектите на правоотношението /решение №133 от 14.03.2011 г. по гр.д. № 2020/2009 г на I г.о. на ВКС и др./. По настоящото дело въззивният състав е съобразил изложеното, като е констатирал, че липсва такъв идентитет между двете дела, поради различните основания, от които ищецът извежда твърдяното за спорно право. Този извод на съда е обоснован от установеното по делото- между страните е разрешен спор за право на собственост върху същия имот, но при твърдения, че правото е придобито на основание приращение, а сега се претендира на основание завещателно разпореждане и при твърдение на нов факт- загубване на владението от страна на ищцата. Ето защо, поради липсата на обективен идентитет между настоящото и предходно воденото между страните дело за собственост върху процесния имот, липсва основание да се приеме извод за евентуална недопустимост на решението на СГС, поради налицие на сила на пресъдено нещо.

Не е налице основание да се допусне решението до касация и за проверка на неговата допустимост, като произнесено свръхпетитум. Липсва вероятност решението да е недопустимо поради посоченото нарушение на диспозитивното начало. По делото е бил предявен за разглеждане иск за собственост върху 1/8 идеална част от спорния имот- двуетажна масивна сграда- по реда на чл.108 ЗС и именно по такъв иск се е произнесъл съдът.

Първият поставен в изложението към касационната жалба въпрос/ Относно задължението на съда да даде правилна правна квалификация на предявения иск, изхождайки от наведените в исковата молба обстоятелства и формулиран петитум. Нарушава ли се правото на защита на ответника при изменение на доклада вследствие на изменение на иска в последното съдебно заседание? / не е обосновал изводи на съда. В обжалваното решение не се съдържат мотиви във връзка с правната квалификация на разглеждания иск, пълнотата на доклада по делото и правото на защита на ответника във връзка с направени уточнения на иска в последното съдебно заседание, тъй като във въззивната жалба такива оплаквания не са изложени. Тези процесуални действия са били предприети от първоинстанционния съд- тази съдебна инстанция е дала правна квалификация на предявения иск след неговото уточняване и конкретизация, изготвила е доклад по делото и след последното уточнение на исковата молба е разпределила доказателствената тежест между страните. Ако ищецът е имал възражения за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения, то е следвало да ги изложи във въззивната си жалба. Като касационен въпрос оплакванията от процесуални действия, които не са извършени от въззивната инстанция и не е следвало да бъдат извършени от нея, са неотносими и необуславящи решението, поради което не могат да послужат за допускане на решението до касация.

Вторият поставен въпрос в изложението към касационната жалба / Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе с мотиви по всички въведени в процеса твърдения и възражения на страните? / не е решен от въззивната инстанция в противоречие с практиката на ВКС. Безпротиворечиво е прието в практиката на ВКС, че въззивният съд, като инстанция по същество, е длъжен, в рамките на въззивното сезиране (чл. 269 ГПК), да обсъди всички релевантни доводи и надлежно въведени възражения на страните, както и реално да прецени относимите и допустими доказателствата заедно и поотделно. Мотивите на съда следва да обективират извършения анализ на доказателствата въз основа на вътрешното убеждение на съда и процесуалните правила и въприетото от съда тълкуване на приложимото материално право. В този смисъл Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 2, решение № 283/14.11.2014 г., постановено по гр. д. № 1609/2014 г. на ВКС, IV г. о., решение № 50026/26.06.2023 г. по т. д. № 2705/2021 г. на ІІ т. о. и много други. Изцяло съобразено с това тълкуване на правомощията на въззивната инстанция е процедирането на състава на СГС. Въззивният състав е обсъдил установените със сила на пресъдено нещо, сформирана от предходен процес между страните, факти, новонастъпилите такива, произнесъл се е по твърденията, възраженията и доводите на страните. Обосновано съдът е приел, че е установено със СПН, че ищцата е собственик на 1/8 ид.ч. от процесния имот, която идеална част се владее оответниците без основание, посочил е, че правата, на които се позозават ответниците, обективирани в нотариален акт №1 /1999 г. са отречени с решението по гр.д. № 114/2019 г. на САС, поради което това възражение на ответниците се явява преклудирано от силата на пресъдено нещо. Поради липса на противоречие между приетото от въззивния състав и практиката на ВКС, по поставения въпрос не може да бъде допуснато решението до касация.

Следващите въпроси не са обуславящи решението на СГС, поради което не могат да послужат за селекция на касационната жалба. Въззивният съд не е обосновал решението си на документ, неприет като доказателство, а както беше посочено по-горе, го е обосновал при съобразяване на установените факти по делото и приложимото право. Придобивната давност, като способ за придобиване на права, не е била предмет на делото, не се е твърдяло някоя от страните да е придобила права върху имота по давност и въззивният съд не е изложил мотиви във връзка с давностно владение, упражнявано върху процесния имот. Противопоставимостта на невписано завещание е било предмет на обсъждане по предходно воденото между страните в.гр.д. № 114/2019 г. по описа на САС и с влязло в сила решение е установено, че завещанието, оставено от С. Б. в полза на неговата сестра Ю. К., е валидно и легитимира същата като собственик на 1/8ид.ч. от процесния имот. По настоящото дело съдът е посочил, че е обвързан от силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение по в.гр.д. № 114/2019 г. по отношение на установения факт, че ищцата е правоприемник на завещателя Б. и е собственик на 1/8 ид.ч. от процесната сграда. Последица от силата на пресъдено нещо е отпадането на легитимиращия ефект на нотариален акт №1 /1999 г., като съдът изрично е посочил, че е преклудирано позоваването от страна на ответниците на този нотариален акт, поради установените по обвързващ начин права на страните в съсобствеността. Въззивният състав е изложил мотиви относно завещанието, оставено от С. Б. и действието на нотариален акт №1/1999 г., които са в смисъл, че тези въпроси са разрешени със сила на пресъдено нещо между страните. Ето защо, поставените въпроси в изложението към касацинната жалба се явяват необуславящи изводите на съда, нямат характер на правни по смисъла на Тълкувателно решение №1/2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС и следователно не могат да послужат като основание за допускане на обжалваното решение до касация.

Липсва и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на въззивното решение – значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика.

На основание горното следва да бъде отказано допускане на касационен контрол на обжалваното решение.

Воден от горното Върховният касационен съд, състав на I г.о.