Определение № 14 от 07.01.2014 г. на ВКС по т. д. № 2505/2013 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Едноличен търговец П. И. К., с фирма „ П. - П. И. „, против решение № 114 / 11.01.2013 г. по т.д.№ 2802 /2012 год. на Софийски апелативен съд, ТО, 6 състав, с което потвърдено решение № 1356 / 15.12.2011 год. по т.д.№ 1347 / 2009 год. на СГС, ТО, VІ - 10 състав .С последното са отхвърлени, като погасени по давност, предявените от П. И. К., действаща като ЕТ „ П. – П. И. „ обективно кумулативно съединени искове по чл. 79 ал. 1 ЗЗД и чл. 86 ал.1 ЗЗД, против ответника Столична община. Касатората оспорва правилността на въззивното решение ,като постановено в противоречие с материалния закон – чл.115 ЗЗД. Счита, че въз основа законовата разпоредба не може да бъде обоснован извод, че предявяването на частичен иск изключва спирането на погасителната давност за цялото вземане, какъвто извод е споделил въззивният съд. Намира, че съдът неправилно се е позовал на съдебна практика относима само към прекъсването на погасителната давност за вземане, предявено по частичен иск и с оглед приложението на чл. 117 ЗЗД. В изложението по чл. 284 ал.3 вр. с чл. 280 ал.1 ГПК, касаторката формулира следния материалноправен въпрос: Предявяването на частичен иск и неговото уважаване спира ли погасителната давност и за непредявената със същия част от вземането ? Въпросът е заявен в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.3 пр.1 ГПК – отговорът на същия е от значение за точното прилагане на закона. По същество касаторът тълкува разпоредбата на чл. 115 б.”ж” ЗЗД и конкретно понятието „ вземане „ в същата, като индивидуализирано единствено по своето основание и независимо от размера, в който се предявява в конкретното исково производство .Последният предопределя цената на иска, но тя според касатора не е приложим от чл.115 б. „ж” ЗЗД критерий, за разлика от прекъсването на давността, съгласно чл. 116 ЗЗД. В обосноваване допълнителния селективен критений по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК сочи следните решения, задължителна и казуална съдебна практика: реш. № 610 / 09.12 2008 год. по т.д.№ 391 / 2008 год. на ВКС, І т.о. на ВКС / на което се е позовал и въззивния съд /, реш.№ 210 / 2010 год. по гр.д.№ 1010 / 2010 год. на ГК на ВКС, реш.№ 13 / 07.02.2009 год. по гр.д.№ 5656 / 2007 год. на ІІ г.о. на ВКС и реш.№ 22 / 14.07.2010 год. по т.д.№ 428 / 2009 год. на І т.о. на ВКС. Изрично подчертава противоречието в отговора на поставения материалноправен въпрос между първото и последното решения, макар постановени по различни от настоящия правни въпроси. Ответната страна - Столична община - не е подала отговор на касационната жалба. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт. За да се произнесе по допустимостта на касационната жалба настоящият състав съобрази следното: За да отхвърли предявените от касатора искове против Столична община, въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния, че същите са погасени по давност / както специалната по чл. 111 б.”в” ЗЗД, така и общата по чл. 110 ЗЗД /, течаща от настъпване изискуемостта на вземанията от главници / при липса на спор между страните относно момента й - периода от 30.04.1999 год. до 15.04.2001 год. / и изтекла до предявяването на исковете – 29.07.2009 г., тъй като предходното предявяване и уважаване на частични искове за същите вземания, нито спира, нито прекъсва погасителната давност за непредявената с тях останала част от вземанията - предмет на настоящото производство. Съдът е споделил приложимостта на разрешението, дадено с реш. № 610 / 09.12. 2008 год. по т.д.№ 391 / 2008 год. на ВКС, І т.о. на ВКС. С оглед погасяване исковете за главниците по давност, на основание чл. 119 ЗЗД са отхвърлени акцесорните претенции за мораторна лихва върху претендираните суми. С оглед решаващия извод на въззивния съд, формулираният от касаторката материалноправен въпрос покрива общия селективен критерий по чл. 280 ал.1 ГПК вр. с т.1 на ТР № 1 / 2010 год. по т.д.№ 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС - отговор на същия е включен в предмета на спора и обусловил изхода му. Не се явява обоснован, обаче, допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК вр. с т.4 на преждецитираното тълкувателно решение. Посочените от касатора решения не обосновават извод за неяснота на чл.116 б.”ж” ЗЗД, обусловила наличие на противоречива съдебна практика в отговор на поставения материалноправен въпрос, нито е обосновано наличието на непротиворечива, но подлежаща на преодоляване с оглед изменения на законодателството или развитието на обществените отношения съдебна практика в отговор на същия. Р.. № 610 / 09.12. 2008 год. по т.д.№ 391 / 2008 год. на ВКС, І т.о. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК, дава изричен отговор в смисъла, възприет и от въззивната инстанция. Същият е възприет и в реш.№ 63 / 28.05.2010 год. по т.д.№ 637 / 2009 год. на І т.о. на ВКС, както и в цитираното от касатора реш.№ 210 / 2010 год. по гр.д.№ 1010 / 2010 год. на ГК на ВКС. Р.. № 22 / 14.07.2010 год. по т.д.№ 428 / 2009 год. на І т.о. на ВКС е неотносимо към настоящата хипотеза и не конфронтира с преждепосочените, тъй като дава отговор на въпроса за прекъсване и спиране на погасителната давност при предявен, но не като частичен иск, последващо изменен досежно размера, с увеличение по реда на чл. 116 ГПК / отм. /. Касаторът цитира изолирано части от мотивите на решението, в несъответствие с общия контекст в който са изложени, а именно: предявен, индивидуализиран по основание и размер иск, последващо изменен, чрез увеличение на размера, в който единствено смисъл е сочена като ирелевантна, относно приложението на чл. 116 б.”ж” ЗЗД, цената на иска. В конкретната хипотеза съдът е съобразил, че ищецът е целял да предяви цялото си вземане на посоченото основание / непредявявайки иска като частичен /, но поради опущение, грешка, необходимост от допълнителни доказателства за установяване конкретния му размер, е предприел последващо увеличение по реда на чл. 116 ГПК / отм. /. От значение в случая, очевидно се явява, демонстрираната от ищеца субективна представа, че предявява иск за цялото си вземане. Изолираното разрешение в реш.№ 13 / 07.02.2009 год. по гр.д.№ 5656 / 2007 год. на ІІ г.о. на ВКС, още повече при недостатъчна яснота на мотивите относно приложението на чл. 116 б.”ж” ЗЗД, с оглед характеристиката на претендираното вземане - произхождащо от правно основание, осъществявало се в продължителен период от време и при уважено възражение за погасяване по давност, изтекла преди предявяването на иска, не дава основание за извод относно съществуващо противоречиво разрешение на материалноправния въпрос, съобразявайки преждецитираната, последваща го, еднозначна, задължителна съдебна практика: реш. № 610 / 09.12. 2008 год. по т.д.№ 391 / 2008 год. на ВКС, І т.о. на ВКС, реш.№ 63 / 28.05.2010 год. по т.д.№ 637 / 2009 год. на І т.о. на ВКС, а също реш. № 589 / 23.06.2008 год. по т.д.№ 211 / 2008 год. на ТК, ВКС. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение