Определение № 2940 от 12.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4164/2023 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото Сдружение „Български хелзинкски комитет“ (БХК) срещу решение № 2446/12.05.2023 г., постановено по възз. гр. дело № 932/2023 г. на Софийския градски съд (СГС). С обжалваното въззивно решение е обезсилено първоинстанционното решение № 12361/07.11.2022 г. по гр. дело № 74315/2021 г. на Софийския районен съд (СРС) и делото е изпратено по подсъдност на Административния съд – София-град (АССГ). Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за недопустимост и за неправилност на решението, поради нарушение на материалния и процесуалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на касатора-ищец БХК (което е инкорпорирано в касационната му жалба) се сочат основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 2 и предл. 3 от ГПК. Поддържа се, че относно подсъдността на предявените по делото искове по чл. 71, ал. 3, във вр. с ал. 1, т. 1 и т. 2 от ЗЗДискр, въззивният съд в противоречие с практиката на ВКС и очевидно неправилно се е позовал на т. 4 от тълкувателно постановление (ТП) № 2/2014 от 19.05.2015 г. на ОСС от ГК на ВКС и I-ва и II-ра колегия на ВАС, която е обявена за изгубила актуалност с ТП № 1/2016 от 16.01.2019 г. на ОСС от ГК на ВКС и I-ва и II-ра колегия на ВАС. Касаторът поддържа и че въззивният съд дължи произнасяне по същество по предявените искове, но неправилно е отказал да стори това, поради което обжалваното решение, освен очевидно неправилно, се явявало и недопустимо. Ответникът Министерски съвет (МС) в отговора си на касационната жалба подкрепя становището на жалбоподателя, че касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – поради противоречие на обжалваното въззивно решение със соченото от касатора тълкувателно постановление, както и в хипотезата на вероятна недопустимост по смисъла на чл. 280, ал. ал. 2, предл. 2 от ГПК, но не и поради очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. ал. 2, предл. 3 от ГПК. Другият ответник по делото К. Г. А. не е подал отговор на касационната жалба. За да постанови обжалваното въззивно решение, СГС е приел, че първоинстанционният СРС е сезиран с искове с правно основание чл. 71, ал. 3, във вр. с ал. 1, т. 1 и т. 2 от ЗЗДискр, както следва: иск за признаване за установено по отношение на ответника МС, че приемането на Националния план за ваксиниране срещу covid-19 в Република България (НПВ) на 07.12.2020 г. с РМС № 896/07.12.2020 г., в който възрастните хора на и над 65-годишна възраст и лицата с придружаващи хронични заболявания са поставени като група с нисък приоритет, съставлява нарушение на забраната за пряка дискриминация по отношение на тях по признаците „възраст“ и „увреждане“; иск за признаване за установено по отношение на ответника К. А., че с действията си по предлагане на НПВ и издаване на заповед № РД-01-726/23.12.2020 г. за организацията на имунизационната кампания срещу covid-19, е извършил пряка дискриминация по признаци „възраст“ и „увреждане“, като не е приоритизирал възрастните хора на и над 65- годишна възраст и лицата с придружаващи хронични заболявания; иск за признаване за установено, че ответниците МС и К. А. с действията си по организация на ваксинационния процес чрез т. нар. „зелени коридори“, при наличие на ограничен здравен ресурс, включително, но не само чрез последващи изменения в първоначално приетия НПВ, са извършили нарушение на забраната за непряка дискриминация на основата на признаците „възраст“ и „увреждане“ по отношение на възрастните хора на и над 65- годишна възраст и лицата с придружаващи хронични заболявания; иск за признаване за установено, че ответникът К. А. с действията си, които практически приоритизират ваксинационните центрове вместо общопрактикуващите лекари в процеса на ваксинация в първите месеци на ваксинационната кампания, включително след отварянето на т. нар. „зелени коридори“, е извършил непряка дискриминация спрямо възрастните хора на и над 65-годишна възраст и хората с придружаващи хронични заболявания, които са били непропорционално затруднени да бъдат ваксинирани във ваксинационни центрове; иск за осъждане на ответника МС да преустанови нарушението, като измени НПВ, приоритизирайки възрастните хора на и над 65- годишна възраст и лицата с придружаващи хронични заболявания, както и да се въздържа от по-нататъшни нарушения. СГС е приел, че с така предявените искове жалбоподетелят-ищец БХК цели ангажирането на отговорността на ответниците за осъществена дискриминация по повод упражняване на властнически правомощия, свързани с приемането на НПВ и прилагането на същия, като съдът е намерил, че това следва и от самите актове на твърдяна дискриминация, които по същество представляват властнически актове, постановени в сферата на държавно управление, а именно – НПВ от 07.12.2020 г., приет от ответника МС с РМС № 896/07.12.2020 г., и заповед № РД-01-726/23.12.2020 г. за организацията на имунизационната кампания срещу covid-19, издадена от ответника К. А. в качеството на министър на здравеопазването. Въззивният съд е приел, че несъмнено твърдяната дискриминация касае органи на държавно управление – МС и министърът на здравеопазването, по повод на техни властнически правомощия, свързани с приемане на мерки за защита на населението от covid-19. Цитирайки и позовавайки се на разясненията, дадени с т. 4 и мотивите към нея от ТП № 2/2014 от 19.05.2015 г. на ОСС от ГК на ВКС и I-ва и II-ра колегия на ВАС, въззивният съд е приел, че разграничителният критерий относно това от кой съд (граждански или административен) следва да се разглеждат исковете по чл. 71, ал. 1 от ЗЗДискр, е обстоятелството от чии действия, според твърдението на ищеца, е причинено дискриминационно третиране, съответно произтичат вредите, както и че в случаите, когато дискриминационните действия или бездействия са на органи, осъществяващи държавна власт, исковете по чл. 71, ал. 1 от ЗЗДискр са от компетентността на съответния административен съд. По тези съображения и позовавайки се и на практика на ВКС, формирана през периода 2014-2017 г., въззивният съд е приел, че гражданският съд, респ. – СРС не е компетентен да разгледа по същество предявените по делото искове, поради което е намерил първоинстанционното решение за процесуално недопустимо и го е обезсилил, като е постановил изпращане на делото за разглеждане от АССГ. По наведените от жалбоподателя БХК основания за допускане на касационното обжалване, настоящият състав на ВКС намира следното: От страна на касатора не е формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, поради което касационното обжалване на въззивното решение не може да се допусне в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – в този смисъл са и разясненията, дадени с т. 1 и мотивите към нея от тълкувателно решение (ТР) № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Не е налице и вероятна недопустимост на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. ал. 2, предл. 2 от ГПК, тъй като съгласно разпоредбите на чл. 269, изр. 1, предл. 2 и чл. 270, ал. 3 от ГПК въззивният съд служебно се произнася по допустимостта на първоинстанционното решение, а касационната проверка на въззивното решение, с което е обезсилено първоинстанционното решение като недопустимо, е съсредоточена върху това дали въззивният съд е допуснал нарушение на съществени процесуални норми, които обезпечават постановяване на допустим съдебен акт, т.е. тази касационна проверка (макар и да включва и служебната такава за процесуална допустимост) е съсредоточена върху правилността на такова въззивно решение – в този смисъл са и разясненията, дадени в мотивите към т. 3 от ТР № 1/2001 от 17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС, както и трайно установената практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК в подобни случаи (напр. решение № 94/03.10.2023 г. по гр. д. № 4748/2022 г. на IV-то гр. отд.). С ТП № 1/2016 от 16.01.2019 г. на ОСС от ГК на ВКС и I-ва и II-ра колегия на ВАС е прието, че исковете с правна квалификация чл. 71, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ЗЗДискр са подсъдни на районния съд, като е обявена за изгубила актуалност т. 4 от ТП № 2/2014 от 19.05.2015 г. на ОСС от ГК на ВКС и I-ва и II-ра колегия на ВАС. Настоящият съдебен състав намира, че като не се е съобразил с относимата към предмета на делото и задължителна за съдилищата практика, обективирана в ТП № 1/2016 от 16.01.2019 г. на ОСС от ГК на ВКС и I-ва и II-ра колегия на ВАС – относно родовата подсъдност на исковете по чл. 71, ал. 3, във вр. с ал. 1, т. 1 и т. 2 от ЗЗДискр, а се е позовал в решаващите си мотиви на изрично обявената за изгубила актуалност практика, обективирана в т. 4 от ТП № 2/2014 от 19.05.2015 г. на ОСС от ГК на ВКС и I-ва и II-ра колегия на ВАС, въззивният съд е постановил очевидно неправилно решение, поради което е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на същото. Жалбоподателят не дължи внасянето на държавна такса по делото, съгласно чл. 75, ал. 2 от ЗЗДискр. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение