Определение № 258 от 21.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1120/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. И. Я. [населено място] срещу въззивно решение № 366 от 19.11.2024 г. по в. гр. д. № 418/2024 г. на Пернишкия окръжен съд, с оплаквания за недопустимост и неправилност поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 144 от 14.02.2024 г. по гр. д. 1217/2022 г. на Пернишкия районен съд, с което признато за установено по отношение на касаторката, че Ц. И. Я., В. З. Я. и В. З. М. са собственици на основание наследствено правоприемство, давност и дворищна регулация общо на 1/6 ид. част, а всяка от тях на по 1/18 ид. част, от УПИ с площ от 1350 кв. м, за който по регулационния план на [населено място], утвърден със заповед № 2242 от 04.11.1993 г. на кмета на [община], е отреден парцел *-* в кв. 23, заедно с построените в него жилищна сграда със застроена площ от 71,60 кв. м и паянтова постройка, и на основание чл. 108 ЗС ответницата е осъдена да предаде на ищците владението на посочените идеални части от имота, като на основание чл. 537, ал. 2 ГПК е отменен нот. акт № 120/17.03.2016 г. до размера на 1/6 ид. част от него. Със същото решение на основание чл. 75, ал. 2 ЗН е прогласена нищожността на извършената между М. И. Я.-К. и Б. К. К. делба на посочения имот, одобрена със съдебна спогодба, обективирана в определение от 18.01.2016 г. по гр. д. № 7159/2014 г. на Пернишкия районен съд. Въззивният съд е приел за установено, че ищците в първоинстанционното производство Ц. Я., В. Я. и В. М. са наследници по закон /преживяла съпруга и деца/ на З. Я., [дата на раждане], като негови биологични родители са Л. Т. М. и К. Я. М.. Съгласно определение № 222 от 02.03.1946 г. по ч. гр. д. № 254/1946 г. на Софийския областен съд, обнародвано в неофициалния раздел на ДВ, бр. 89 от 18.04.1946 г., З. Я. е осиновен на основание чл. 43 от Закона за извънбрачните деца и осиновяванията /отм./ от неговия чичо А. Я. М. и съпругата му П. А. Я.. А. Я. М. е починал на 17.09.1958 г., като негови наследници по закон са преживялата му съпруга П. Я., починала на 27.07.1982 г., и З. А. Я. - син, починал на 24.09.2014 г. И. К. Я. и З. А. Я. са синове на К. Я. М., а Б. К. К. е негова дъщеря. Л. Т. М. е починала на 06.11.2006 г., а К. Я. М. е починал на 20.03.2007 г., като в представените по делото удостоверения за наследници е посочено, че техни наследници по закон са трите им деца - Б. К. К., И. К. Я. и З. Я.. К. М. и Л. М. са придобили по давност и по силата на дворищна регулация правото на собственост върху процесния урегулиран поземлен имот, за което са се легитимирали с нот. акт № 10/12.06.1971г., издаден на основание обстоятелствена проверка, нот. акт № 53/29.06.1971 г. и нот. акт № 121/18.10.1994 г. за собственост върху недвижим имот, придобит по регулация. С договор за дарение, вписан в Службата по вписванията като акт № 129/16.05.2005 г., К. Я. М. е прехвърлил на ответницата М. И. Я.-К. своята 1/2 ид. част от процесния УПИ, заедно с построената в имота жилищна сграда, застроена на площ от 71,60 кв. м, и паянтова постройка. С договор за покупко-продажба, вписан в Служба по вписванията като акт № 114/01.03.2011 г., И. К. Я. е прехвърлил на М. И. Я. - К. 1/4 ид. част от процесния имот. С решение от 28.05.2015 г. по гр. д. № 7159/2014 г. на Пернишкия районен съд е допуснато извършването на делба на процесния имот между Б. К. К. /с квота 1/4 ид. част/ и М. И. Я. – К. /с квота 3/4 ид. части/. С определение от 18.01.2016 г. по същото дело е одобрена постигнатата между Б. К. и М. Я. спогодба за делба на имота, като същият е поставен в дял на М. Я., която се е задължила да заплати на Б. К. в срок от 20 дни сумата от 10 000 лв. за уравнение на дяловете. Въз основа на тази спогодба М. Я. се е снабдила с нотариален акт за собственост на целия недвижим имот, вписан в Служба по вписванията – Перник под № 169/17.03.2016 г. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че към момента на осиновяването на З. Я. от А. Я. М. и съпругата му П. А. Я. през 1946 г. е било единствено възможно непълното осиновяване, при което осиновеният е запазил правата и задълженията си спрямо семейството, към което е принадлежал. След изменението на чл. 81 ЗЛС през 1961 г. се предоставя правна възможност правата и задълженията с роднините по произход да бъдат прекратени, като непълното осиновяване се трансформира в пълно. В случая осиновяването на З. Я. не се е трансформирало в пълно с изменението на чл. 81 ЗЛС през 1961 г. и с приемането на чл. 105 СК от 1968 г., тъй като посочените разпоредби касаят заварените непълни осиновявания, които се трансформират в пълни. Осиновяването на З. Я. не е било заварено към 1961 г., тъй като към тази дата осиновителят А. М. е починал - през 1958 г. Такава трансформация не е настъпила, въпреки че осиновителката П. Я. е починала през 1982 г., тъй като осиновителното правоотношение е едно и последиците от него настъпват след смъртта на единия от осиновителите, а не след смъртта и на двамата осиновители, като не е допустимо по отношение на единия осиновител осиновяването да е непълно, а по отношение на другия - пълно. С оглед на това наследодателят на ищците е наследник на биологичните си родители Л. Т. М. и К. Я. М. заедно с другите техни две деца – Б. К. К. и И. К. К., като всеки от тримата е придобил въз основа на наследствено правоприемство по 1/6 ид. част от процесния имот, заедно с изградените в него сгради. Ищците от своя страна са придобили по наследство притежаваната от техния наследодател З. Я. 1/6 ид. част от имота, като всеки от тях е собственик на по 1/18 ид. част. Тъй като по делото не имало спор, че ответницата М. Я. владее сама процесния имот и не допуска до него останалите съсобственици, предявеният иск по чл.108 ЗС е приет за основателен по отношение на спорната 1/6 ид. част от имота. Наред с това съдът е приел, че делбата на имота е извършена без участието на всички съсобственици, поради което е нищожна съгласно чл. 75, ал. 2 ЗН. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Осиновяване, извършено от две лица при действието на Закона за извънбрачните деца и за осиновяването /отм./, в редакцията му, обнародвана в ДВ, бр. 197 от 1944 г., в сила от 09.09.1944 г., в случай на смърт на единия от двамата осиновители прекратява ли се и с преживелия осиновител, респ. преурежда ли се това осиновяване като пълно, ако единият от двамата осиновители е бил жив при влизането в сила на изменението на чл. 81 от Закона за лицата и семейството (ДВ, бр. 50 от 1961 г.); Единно ли е правоотношението, породено от осиновяване, извършено от две лица, и прекратява ли се това осиновяване в случай на смърт на единия от двамата осиновители и с преживелия такъв, при липсата на изрична правна норма в такъв смисъл; 2. Задължен ли е съдът да обсъди в решението си всички събрани по делото доказателства, твърдения и възражения на страните от значение за изхода на спора в тяхната съвкупност и да изложи в мотивите си изводи по отношение на тези доказателства, твърдения и възражения; 3. Длъжен ли е ищецът да посочи цена на оценяемите искове, които е предявил, и удовлетворено ли е това изискване, ако е посочен единствено начинът на формиране на цената на иска, но не и конкретна сума; 4. Налице ли е основание за връщане на исковата молба съгласно чл. 129, ал. 3 ГПК, когато ищецът не отстрани в срока нередовностите, констатирани по реда на чл. 129, ал. 2 ГПК; 5. Длъжен ли е съдът, след констатиране на нередовности на исковата молба, включително и при пропуск да бъде конституиран задължителен необходим другар, да извърши ново връчване на исковата молба с възможност за отговор по чл. 131 ГПК; 6. Към кой момент настъпва преклузията за представяне на доказателства в първоинстанционното производство. Поддържа се, че първият въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а останалите пет са решени в противоречие с практиката на ВКС. Релевира се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК – вероятна недопустимост на въззивното решение. Ответниците по жалбата Ц. И. Я., В. З. Я. и В. З. М. са подали писмен отговор, в който са изразили становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендират разноски. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставена от разрешаването на материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно диспозитивното начало в гражданския процес с посочването от касатора на правния въпрос като общо основание за допускането на въззивното решение до касационен контрол се определят обективните рамки, в които ВКС следва да селектира касационната жалба. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Обжалваното решение не страда от пороци, водещи до неговата недопустимост. Недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, като например липса на право на иск, което се свързва с липсата на абсолютните процесуални предпоставки или наличието на процесуални пречки за неговото предявяване, ненадлежното му упражняване. Съдебният акт е недопустим и когато съдът се е произнесъл извън пределите на диспозитивното начало и исканата защита, ако не е разгледал иска на предявеното основание, а е разгледал такъв, който не е предявен. В случая, с оглед посочените критерии съдебният акт не може да бъде оценен като вероятно недопустим в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. По отношение на първия поставен въпрос е формирана съдебна практика - решение № 19 от 16.01.1992 г. по гр. д. № 1134/1991 г., на ВС, I г. о., решение № 690 от 25.03.1963 г. по гр. д. № 71/1963 г. на ВС, II г. о., решение № 1154/22.01.2009 г. по гр. д. № 4755/2007 г. на ВКС, I г. о. и решение № 481/06.12.2012 г. по гр. д. № 1108/2011 г. на ВКС, I г. о. Според нея до 1961 г. единствен законов режим на осиновяването е непълното осиновяване по ЗЛС. С изменението на ЗЛС през 1961 г. осиновеният е изцяло приравнен към родно дете. Установено е пълно осиновяване като единствен законов режим, приложим и към заварените случаи. Заварено от изменението на чл. 81 ЗЛС по смисъла на преходното правило е това осиновяване, при което осиновителите и осиновеният са живи към датата на влизане в действие на закона от 1961 г., но не и тогава, когато било осиновеният, било някой от осиновителите не е вече жив. Независимо от факта, че осиновители са две лица, осиновителното правоотношение е едно и последиците от него настъпват след смъртта на единия от осиновителите, а не след смъртта и на двамата осиновители. В настоящия случай осиновяването на З. Я. не се е трансформирало от непълно в пълно с изменението на чл. 81 ЗЛС с ДВ, бр. 50 от 23.06.1961 г. и с приемането на чл. 105 СК от 1968 г., тъй като към тази дата осиновителят А. Я. вече е бил починал. Съгласно чл. 49 от Закона за извънбрачните деца и за осиновяването от 1940 г., респ. чл. 81 ЗЛС в редакцията си до 1961 г. З. Я. е запазил всичките си права и задължения спрямо семейството, към което принадлежи по рождение, респ. същият е наследил и рождените си родители. Разрешаването на поставения правен въпрос в съответствие с практиката на ВКС, която не се налага да бъде променяна, изключва приложението на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По отношение на следващия поставен въпрос е налице задължителна за съобразяване от съдилищата практика на ВКС, на която обжалваното решение не противоречи, нито е налице противоречие с посочената от касаторката казуална практика на ВКС. Съгласно приетото по т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС след обсъждане на правнорелевантните факти, доводите и възраженията на страните, въззивният съд трябва да направи заключение за основателността или неоснователността на исковата претенция и въз основа на него да сравни крайния резултат по спора с този на първостепенния съд, като съответно остави в сила, отмени или измени първоинстанционното решение. В случая мотивите на въззивната инстанция са формирани в резултат на собствената й дейност по оценка и анализ на събраните по делото доказателства и обсъждане на доводите и възраженията на страните. Събраните по делото писмени доказателства и свидетелските показания са обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност и въз основа на установените от тях факти въззивният съд е приел, че по делото не е установено наследодателят на страните да е придобил собствеността на процесните имоти на основание осъществено от него давностно владение. Визираното в чл. 12 ГПК задължение на съда да прецени всички доказателства по делото не означава задължение за тяхното поименно посочване и изброяване, респ. за изрично изразяване на мотиви по всяко от тях, а необсъждането на конкретни аргументи и доводи на страната може да обоснове наличие на основание за допускане на касационно обжалване, само ако това би имало значение за крайния извод на съда за основателността на предявения иск. Обстоятелството, че касаторката не е съгласна с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излага аргументи за неправилност на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в настоящото производство по селектиране на касационното жалба. Следващите два свързани въпроса също не могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване, тъй като същите нямат характеристиките на правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, предполагащи даването на принципни отговори, а са свързани с конкретна преценка на данните по делто. В случая с молба вх. № 8219/21.4.2022 г. ищците са посочили, че цената на всеки от предявените искове е в размер на 1/6 от данъчната оценка на поземления имот и къщата /удостоверението за същата е изпратено от данъчната администрация и постъпило в съда на 28.04.2022 г./, с което първоинстанционният съд е приел, че нередовностите на исковата молба са отстранени, респ. дължимата държавна такса е внесена и основания за връщане на исковата молба не са налице. В случая ищците не са могли да посочат цената на исковете като конкретна сума към момента на подаване на молбата от 21.4.2022 г. и според установената съдебна практика в тази хипотеза липсва основание за приемане на исковата молба за нередовна и за нейното връщане. Относно доводът на касаторката, че изпратеното от данъчната служба удостоверение не се отнася за процесния имот следва да се отбележи, че въпрос за цената на иска може да се повдигне от ответника или служебно от съда най-късно в първото заседание за разглеждане на делото – чл. 70, ал. 1, изр. 2 ГПК. Липсва противоречие със сочената от касаторите практика на ВКС по тези въпроси, отнасяща се до различни от настоящата хипотези. Петият поставен въпрос няма обуславящо изхода на спора значение, тъй като е свързан с предявения иск по чл. 26, ал. 4, вр. с чл. 167, ал. 3 ЗЗД, производството по който е прекратено на основание чл. 233 ГПК с влязло в сила определение № 2566/10.08.2023 г. по гр. д. № 1217/2022 г. на Пернишкия районен съд, респ. сочената във връзка с него практика на ВКС е неотносима към настоящия случай. Последният поставен въпрос не кореспондира на решаващите мотиви на съда за уважаване на предявените искове, посочени по-горе, поради което същият не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване на въззивното решение. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторката следва да заплати на ответниците по касация направените от тях разноски за адвокатско възнаграждение в настоящото производство, които съгласно представения договор за процесуално представителство и защита са в размер на 2500 лв. С оглед разпоредбите на чл. 5, чл. 12, ал. 1 и чл. 13 от Закона за въвеждане на еврото в Република България сумата следва да се превалутира, като се присъдят 1278,23 евро. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,