Определение № 4007 от 23.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 897/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 168/15.10.2025 г. по гр.д. № 374/2025 г. в частта, с която Апелативен съд – Пловдив, изменяйки решение № 120/23.04.2025 г. по гр.д. № 820/2023 г. на Окръжен съд – Стара Загора, е отхвърлил иска на Т. Е. П. срещу Държавна психиатрична болница „Д-р Георги Кисьов“ по чл. 49 ЗЗД за сумата над 500.00 лв. до 30 000.00 лв. – обезщетение за неимуществени вреди. Решението се обжалва от Т. П. с искане да бъде допуснато до касационен контрол по материалноправни и процесуалноправни въпроси за необходимото съдействие, което лечебното заведение дължи при даване на информираното съгласие по чл. 87 ЗЗ за обстоятелствата по чл. 88 ЗЗ; има ли особености, когато пациентът постъпва в психиатрична болница след полово-базирано насилие; при иск за ангажиране на гаранционно-обезпечителната отговорност на психиатрично лечебно заведение за вреди от нарушенията по чл. 87 и чл. 88 ЗЗ на кого е доказателствената тежест в установяване на дадено информирано съгласие и за необходимото доказване за успешното провеждане на тази тежест, дали само медицинските стандарти са от значение за лечението (чл. 6, ал. 1 ЗЛЗ и утвърдените наредби от министъра на здравеопазването) или дължимото поведение нормират и добрите медицински практики; дали в преценката за възникване на тази отговорност на психиатрично лечебно заведение е от значение особената закрила, която държавата дължи на лица с психически увреждания (чл. 57, ал. 3 КРБ и чл. 14 КЗПЧОС). Касаторът повдига и въпроси за задължението на въззивния съд да анализира доказателствата за спорните релевантни факти и за необходимите мотиви, с които съдът е длъжен да обоснове обществения критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Счита, че повдигнатите въпроси обуславят решението – общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол, и твърди, че въззивният съд ги е решил в противоречие с практиката на Върховния касационен съд и са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото – допълнителните по чл. 280, ал. 1 т. 1 и 3 ГПК. Претендира разноските по делото. Ответната болница, ответник и по касация, възразява, че въпросите нямат претендираното значение, а решението е правилно. В него въззивният съд е приел, че обезщетението се претендира за няколко деяния (действия и бездействия) на лица в състава на ответната болница, които ищцата Т. П. счита противоправни и твърди, че са й причинили неимуществени вреди. Съдът е поставил твърденията за нарушенията в обстоятелствената част на исковата молба (все нормативно определени), в три групи, разграничавайки заявените основания на иска: 1) незаконно настаняване при постъпването на ищцата в психиатричната болницата за един ден в отделение от затворен тип; 2) лоши битови и хигиенни условия в болницата; 3) липса на информация за съществени обстоятелства на лечението и несъобразяването му със заболяването. При така заявените основания въззивният съд е намерил, че на 24.04.2019 г. ищцата постъпва доброволно за лечение в психиатричната болница. Престоят е с прекъсвания и обхваща следните периоди: 24.04. – 17.06.2019 г.; 03.07. – 20.08.2019 г.; 03.09. – 23.10.2019 г.; 11.11. – 27.11.2019 г. и 04.08. – 02.09.2020 г. Първоначално е настанена в женско отделение от затворен тип за един ден. След това е преместена в женско рехабилитационно отделение с лек режим. Съдът е приел иска доказан по основание само за първата група нарушения. Чл. 148, т. 1 ЗЗ изисква минимално ограничаване на личната свобода и зачитане на правата на пациентите с психични разстройства. Чл. 2.3.1.1, б “в“ от Наредба № 24/07.07.2004 г. за утвърждаване на медицински стандарт „Психиатрия“ - отменена с § 4 ПЗР Наредба № Н-8/05.12.2025 г. за утвърждаване на медицински стандарт „Психиатрия“, но действаща към зададените с иска периоди, изисква хоспитализираните да се третират по начин, водещ до снижаване на тревожността и да се постави начало на терапевтична връзка. Приел е, че изискванията са нарушени с противоправното поведение на приемащия лекар – психиатър, взел решението да настани ищцата в отделението от затворен тип. Решението е незаконно, в нарушение на т. 2.2 и т. 2.3.3 от Наредбата, които предвиждат, че в психиатрично отделение от затворен тип (определените в т. 3.2.1) се настаняват пациенти, страдащи от остри психози, и пациенти, за които при първоначалната оценка на състоянието им приемащият лекар – психиатър установи риск от самоубийство. Ищцата е постъпила доброволно със съзнанието, че страда от психиатрично заболяване и с желанието да се лекува. Тя или майка й, която при постъпването я придружава, не са съобщили да мисли за самоубийство. В медицинска документация от следващия ден е отразено, че ищцата отрича актуални суицидни мисли и намерения, а заболяването й позволява лечението да се проведе в рехабилитационното отделение. Въпреки това в първия ден тя е настанена при най-тежко болните в отделението от затворен тип. Тя не е била съгласна, разплакала се, искала да се върне. Въззивният съд е заключил, че тези нарушения на нормативните изисквания са ограничили правото на свободно придвижване на ищцата (чл. 35, ал. 1 КРБ) и през първия ден на престоя си тя изпитала унижение, безпомощност и безизходица. Приел е за доказано това основание на иска и в ангажиране отговорността на психиатричната болница е определил обезщетението за сумата 500 лв. Въззивният съд не е намерил, че следва да ангажира отговорността на психиатричната болница по чл. 49 ЗЗД за втората група твърдяни нарушения. Обсъдил е извънсъдебни признания на неизгодни за ищцата факти в медицинската документация. Цитирал е нейни изявления пред лекуващ лекар, че взела решението да постъпи на лечение в болницата, тъй като живее с баба си, за която „просто не ми се говори“. У дома се чувства „просто ужасно“, а „тук се чувствам добре“. Обсъдил ги е във връзка с доказателствата, събрани от разпита на свидетелката П.И. – майката на ищцата, която дала показания, че дъщеря й няма сериозни оплаквания от престоя в болницата, макар да е споделила, че само няколко пъти в седмицата по 2-3 часа дневно има топла вода. При посещенията си свидетелката видяла, че болничните стаи са чисти, с нощни шкафчета, че има фоайе, обособено за почивка, където пациентите се събирали и гледали телевизия. Основният аргумент за това, че битовите и хигиенни условия са били поносими и с тях ищцата се е съгласила, съдът е намерил в това, че тя доброволно е постъпила в психиатричната болница, във всеки момент е можела да поиска изписване и многократно е била изписвана по нейно желание, но отново доброволно се е връщала за лечение. Намерил е за неверни твърденията й, че била убедена да е пускана в домашен отпуск. Първо, съставената документация го отрича – засвидетелства многократните изписвания по желание на ищцата, а доказателства в подкрепа на твърденията за създадена невярна представа не са събрани. Второ, зададеният с иска период включва 8-месечен промеждутък, за който не може да се приеме да е вярвала, че е в домашен отпуск. Съдът се е основал и на заключение на повторна СПЕ, че продължителните преживявания на унижения, страх, стрес и други подобни блокират действената активност и емоционалната реактивност на личността, а при ищцата не се наблюдават такива процеси. Напротив, тя активно търси съдействие, отстоява собствени позиции, макар да ги аргументира стенично, тенденциозно и субективно. Добавил е, че всяко постъпване в болнично заведение е свързано с определени лишения, които ищцата е приела да търпи, за да постигне целта си – адекватно лечение на психичното заболяване. С тези мотиви е заключил, че не е доказано битовите и хигиенни условия в болницата да са били толкова лоши, та да са причинили неимуществени вреди на ищцата. Те са покрили онзи неин стандарт, при който тя е предпочела (при това многократно – при всяко завръщане) да остане и да се лекува в психиатричната болница. Въззивният съд е приел, че за да ангажира отговорността на психиатричната болница по чл. 49 ЗЗД за третата група нарушения, е необходимо не само да се докаже, че при лечението на ищцата са допуснати пропуски/неизпълнение на нормативни задължения, но и да бъде доказано, че по причина на нарушенията е влошено здравословното състояние или е възпрепятствано лечението на ищцата, т.е. че нарушенията са причинили вреди. В съставяната медицинска документация при всяко изписване е отчетено подобрение в здравословното й състояние. Този факт не опровергават останалите доказателства – събраните гласните (обяснения и разпит на трима свидетели) и чрез приетите заключения на съдебно фармакологичната, ендокринологичната, психологичната и психиатричната експертизи. Съдът е заключил, че медикаментозното лечение и проведената психосоциална терапия през болничния престой са били адекватни и с положително въздействие в лечението на заболяването. Настоящият състав намира, че основната група повдигнати въпроси са свързани със заявено основание на предявения иск, което въззивният съд е приел за неосъществено – понесени неимуществени вреди по причина на липса на информация относно съществени обстоятелства на лечението (по чл. 88 ЗЗ), включително при даденото информирано съгласие по чл. 87 ЗЗ (въззивният съд е приел, че ищцата е подписала съответните декларации), и несъобразяването му с особеностите на заболяването. В практиката си ВКС пояснява кога следва да се приеме, че чл. 87 и чл. 88 ЗЗ са нарушени, изяснява съдържанието на информираното съгласие на пациента, необходимото съдействие на приемащия лекар при даването му и разпределението на доказателствената тежест по предявен иск по чл. 49 ЗЗД, основан на твърдения за нарушения на тези нормативно възложени задължения на лекари в състава на лечебно заведение. Също така ВКС еднозначно приема, че допускането на тези нарушения не е достатъчно в установяване на предпоставките на гаранционно-обезпечителната отговорност на лечебно заведение. Необходимо е противоправните действия или бездействия да са вредоносни, т.е. да са причинили влошаване на здравословното състояние или да са попречили на лечението на пациента (напр. решение № 77/30.05.2017 г. по гр.д. № 2956/2016 г. и решение № 255/18.03.2021 г. по гр.д. № 985/2020 г. IV-то ГО). Решенията, на които касаторът се позовава, провеждат тази практика. Точно така е приел и въззивния съд, като е намерил за недоказано това заявено основание на иска с мотивите, че на ищцата не са причинени вреди – при всяко изписване здравословното й състояние е подобрено. Следователно за да обуславят решението тази група въпроси, е необходимо и въпрос, по който следва да се приеме, че този извод на въззивния съд противоречи на събраните доказателства. Касаторът го свързва с процесуалноправния за задължението на въззивния съд да обсъди събраните доказателства – според оплакванията в първоначалната жалба от ответника и в насрещната жалба от ищцата срещу първоинстанционното решение, с което искът е уважен също частично, но в размера от 15 000 лв., предметът на първоинстанционното и на въззивното производство съвпадат – спор между страните за релевантните факти за нормативните нарушения и вредоносен резултат. При въведеното касационно оплакване за избирателно обсъждане на писмените доказателства, събрани чрез давана от ищцата информация за начина, по който й се отразява медикаментозното лечение (така записките от консултациите й с лекари в психиатричната болница и при провежданата индивидуална терапия) и чрез заключенията на съдебно фармакологичната, ендокринологичната, психологичната и психиатричната експертизи, не следва еднозначен извод, че от документ, свидетелски показания или прието заключение е установимо влошено здравословно състояние по време на престоя й в болницата или че лечението е неадекватно, включително несъобразено със състояние „след полово-базирано насилие“. Такова състояние на ищцата в решението не е установено, нито обсъждано. Процесуалноправния въпрос, свързан с практиката на Върховния касационен съд по чл. 236, ал. 2 ГПК, касаторът свързва и с оплакването за необоснованост на решението по другото заявено основание на иска – неимуществени вреди от лоши битови и хигиенни условия в болницата. Въззивният съд не бил обсъдил показанията на майката на ищцата, че в тоалетните на психиатричната болница нямало течаща вода. Дори такива показания да има, респ. въззивният съд да е пропуснал да ги обсъди, те са без значение за тази група мотиви на въззивния съд. Генералната линия на разсъждения в тях е, че при доброволното постъпване и многократното завръщане на ищцата в психиатричната болница в противоречие с опитните правила/нелогично е да се приеме, че битовите и хигиенни условия в психиатричната болница са били толкова лоши, че не са покрили личните стандарти на ищцата, според които тя е предпочела да понесе известни битови неудобства, за да постигне целта си – адекватно лечение в рехабилитационна среда. Допълнително, въззивният съд не е приемал в решението, че битовите условия са били непоносими. Такъв извод не е възможен и по представени по делото и необсъдени с решението доклади на европейски и национални институции, съответно от октомври 2017 г. и от 2023 г. - обратно оплакванията на касатора в обосноваване на процесуалноправния въпрос по чл. 236, ал. 2 ГПК. Повдигнатият въпрос по чл. 52 ЗЗД касаторът свързва, от една страна, с установяването на всички заявени основания на предявения иск, при които обезщетението следва да се определи глобално при деликт, проявен в множество противоправни актове (действия и бездействия) и в по-висок размер (такава практика на ВКС има и е цитирана в обжалваното решение), а от друга, с оплаквания за липса на мотивите, които поясняват, че понятието справедливост не е абстрактно, а свързано с конкретно проявени обективно съществуващи обстоятелства от деликта (ППлВС № 4/1968 г.). В решението обезщетението за сумата 500.00 лв. е определено само за незаконното настаняване на ищцата при постъпването й в психиатричната болницата в отделение от затворен тип за един ден, причинило ограничаване на основно нейно право (чл. 35 КРБ) и негативни психически изживявания, а не за останалите заявени основания на иска. Също така при развитите в решението мотиви не може да се приеме, че е неадекватно на понесените от това неимуществени вреди, включително да е несъобразено с конкретните икономически условия в страната към 24.04.2019 г. Липсват мотиви за трайни, остатъчни негативни отражения върху психиката на ищцата по причина на незаконното решение на приемащия лекар, нито такива са установими от начина, по който касаторът интерпретира събраните доказателства. В обобщение, по повдигнатите въпроси са изключени общата и допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК. Особената закрила на държавата и обществото, с която се ползват хората с психични увреждания (чл. 51, ал. 3 КРБ), не извежда възможност при предявени от тези лица искове по чл. 49 ЗЗД те да бъдат уважени при облекчени, различни условия/материалноправни предпоставки от онези, при които се поражда гаранционно-обезпечителната отговорност за психиатричната болница, в която са постъпили. При този изход и по аргумент от обратното на чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на касатора остават направените разноски по делото.