Определение № 254 от 21.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3696/2022 г.

Производство по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на И. Н. Н. и Ц. Г. Н., и двамата чрез адв. Д. срещу определение № 1210 от 08.05.2022 г. по ч. гр. д. № 953/2022 г. на Апелативен съд - София. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното определение и се иска същото да бъде отменено. Ответниците по жалба са подали отговор в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК. Комисия за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобитото имущество (КПКОНПИ, Комисията) чрез представляващия я М. М. - служител с юридическа правоспособност счита, че липсват основания за допускане на касационно обжалване. На обратното становище са Н. Г. Н. и С. Г. Н., които чрез общия им пълномощник адв. Д. изтъкват, че жалбата следва да се допусне до касационен контрол и при разглеждането й по същество да се уважи. Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от надлежна страна и срещу подлежащо на касационен контрол определение на въззивен съд, поради което е допустима. За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване съставът на ВКС, Трето гражданско отделение, намира следното: С обжалваното определение въззивната инстанция е потвърдила определение от 09.02.2022 г. по гр. д. № 8043/2019 г. на Софийски градски съд, с което молбата на касаторите за допускане на основание чл. 225 ГПК главното им встъпване в производството по това дело, образувано по предявен от Комисията против Н. Г. Н. и С. Г. Н. иск с правно основание чл. 153, ал. 2 във вр. § 5, ал. 2 ПЗР на ЗПКОНПИ, е намерена за неоснователна и като резултат от това не е приет за съвместно разглеждане искът им по чл. 124, ал. 1 ГПК вр. с чл. 79, ал. 1 ЗС срещу страните по горното дело - Комисията, Н. Г. Н. и С. Г. Н. относно правата на собственост, претендирани върху апартамент № .., находящ се в [населено място], район „В.",[жк], на втори надпартерен етаж, в сградата на [улица], със застроена площ от 97. 99 кв. м., който актив е предмет на искането за отнемане в полза на държавата. Горният правен резултат е постановен по съображения, че главното встъпване се допуска при наличие на висящ правен спор между две страни и самостоятелни права, претендирани от трето лице по отношение предмета на спора. За да отрече в случая наличието на предпоставките от състава по чл. 225 ГПК апелативният съд е приел, че на установяване във висящия процес подлежи дали ответниците са в кръга на лицата, лимитативно изброени като такива, срещу които може да се води иск за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество, какъв приход се реализирани и какви са приходоизточниците им. Изтъкнато е, че включването на конкретен имот в имуществото, подлежащо на отнемане е изтекъл на 20.10.2019 г. От този момент са преклудирани всички искове с предмет права върху имущество, претендирано за отнемане и общата разпоредба на чл. 225 ГПК не намира приложение. Развити са доводи, че при стълкновение на обща - чл. 225 ГПК със специална норма (по ЗПКОНПИ) следва да се прилага последната. Според съда липсва и тъждество в предмета на спора. Предявен е осъдителен иск за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество и производството по него се намира в етап, в който е изтекъл срокът на трети лица да заявяват самостоятелни претенции върху това имущество. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят правни въпроси с твърдения, че са обуславящи изхода на делото и са разрешени в противоречие с практиката на ВКС -основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Тези въпроси са следните: „Длъжен ли е съдът да вземе предвид и фактите настъпили след предявяването на исковата молба, които имат значение за спорното право?" „Длъжен ли е съдът при постановяване на акта си по искането по чл. 225 ГПК на третото лице да вземе предвид факта на оригинерно придобиване на правото на собственост върху недвижим имот, предмет на първоначално предявения иск за отнемане по ЗПКОНПИ, настъпил след предявяване на иска и съответно след изтичане на срока по чл. 155, ал. 1 ЗПКОНПИ?" По тези две питания се сочи отклонение с практиката на ВКС, изразена в решение № 61 от 30.04.2010 г. по т. д. № 741/2009 г. на ВКС, I т. о., решение № 178 от 13.05.2011 г. по гр. д. № 984/2010 на ВКС, III г. о., решение № 99 от 23.10.2018 г. по гр. д. № 4991/2017 г. на ВКС, II г. о. Повдига се и въпроса за правното действие на ограничението по чл. 154, ал. 1 ЗПКОНПИ и кои процесуални права се преклудират с изтичане на срока, който е установен от съдията. Твърди се, че по този въпрос е налице основание за селектиране на частната касационна жалба по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, доколкото липсва съдебна практика по приложението на цитираната норма, а разглеждането му от ВКС е от значение за точното приложение на закона и в същото време е от съществен принос за развитието на правото. Предпоставките в приложно поле на това основание се обосновава с доводи, че за ролята на срока по чл. 155, ал. 1 ЗПКОНПИ, за кръга от лицата, които тя засяга и обхвата на имуществените права, попадащи в обективните предели на силата на пресъдено нещо липсва трайна и последователна съдебна практика. Сочи се още, че даденото по това питане правно разрешение от въззивния съд потвърждава тезата на касаторите, че при тълкуване на горепосочената норма съдилищата изпитват затруднения, което пък води до абсолютно неприемливи и неоправдани юридически последици. Изтъкват се и аргументи, че тълкуването на цитираната разпоредба, което ще даде ВКС по поставения въпрос ще е от значение за бъдещото развитие на института на защита правата на третите лица в производството по ЗПКОНПИ и допустимите процесуални средства за осъществяване на тази защита. Твърди се, че необходимостта от разглеждане на въпроса произтича и с оглед практиката на ЕСПЧ - решението по делото „Т. и други срещу България", според която за третите лица в процеса трябва да бъде осигурена пълна възможност за осъществяване на ефективна защита пред съд. Иска се допускане на касационен контрол и по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК с твърдения за очевидна неправилност на въззивното определение. Сочи се, че в пряко противоречие с чл. 235 ГПК съдът по същество е постановил процесуална забрана да се съобразяват новонастъпили факти в процеса, независимо от тяхното значение за предмета и възможността да имат съответно действие (правопораждащо, правопроменящо или правопрекратяващо) по отношение на субективните права и задължения на главните страни в спора. Така съдът е приложил въпросната процесуална норма в обратния смисъл и е опорочил акта си до степен на очевидно неправилен. Сочи се, че от подобен съществен порок страда и въззивното определение в частта относно констатираната липса на тъждество на спора, на основание предявен от Комисията осъдителен иск. Касационно обжалване не следва да се допуска. Първите два поставени въпроса не осъществяват общо основание за селектиране на частната касационна жалба (правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК). Те касаят процесуалната дейност на съда при постановяване на акт по съществото на материалноправния спор, предмет на делото - т.е. относими са към решението по делото, но не и към процесуалните предпоставки за допустимостта на участието на трети лица в чужд процес, в частност при главно встъпване - чл. 225, ал. 1 ГПК. Съгласно тази разпоредба и трайната съдебна практика по приложението й предпоставка за допустимост на главното встъпване е предявяване от третото лице на самостоятелни права върху предмета на спора, като встъпващият трябва да ги упражни чрез предявяване на искове срещу двете страни по първоначалния иск. Главното встъпване е допустимо, ако третото лице твърди, че е носител на право, което изключва правата на страните по спора и предполага тъждественост на предмета на първоначалния иск с този на главно встъпилото лице. Дали и кога е настъпил факт, който се сочи като правопораждащ за самото (претендирано) материално право на третото лице (както в случая с изтеклата придобивна давност в хода на процеса) е въпрос за принадлежността му в патримониума на последното - касае основателността на претенцията му, т. е. от значение е за спорното право и следва да бъде съобразен по правилото на чл. 235, ал. 3 ГПК в решението по делото, но няма отношение към предпоставките за допускане участието на третото лице като главна страна в чуждия процес. Непосочването на правен въпрос с обуславящо изхода на делото значение само по себе си е основание за недопускане на касационен контрол без да се разглеждат сочените допълнителни такива - вж. мотивите в съобразителната част към разясненията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Затова при отсъствие на обща предпоставка по поставените въпроси не може да се обоснове приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и допусне касационно обжалване. Няма основание за достъп до касация и по третото питане, поставено за разглеждане по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Както нормата на чл. 154, ал. 1 ЗПКОНПИ, така и тази по чл. 155, ал. 1 от същия закон, са ясни, точни и не се нуждаят от тълкуване. Първата очертава кръга от субекти (лицата), срещу които следва да бъде насочено искането по чл. 153 ЗПКОНПИ. Втората поставя изисквания към обявлението, с което в „Държавен вестник" се публикуват данните за номер на делото и за постъпилото искане по чл. 153 от закона; за имуществото, което е предмет на искането - индивидуализирано в изготвен опис; дадените указания за срока, в който заинтересованите лица могат да предявят своите претенции върху имуществото и датата на насроченото първо заседание. С оглед спецификата на производството по отнемане законодателят е разписал правната възможност за третите лица, които претендират да притежават самостоятелни права върху активите или вземанията (или обособена част от тях), включени в имуществото по чл. 141 ЗПКОНПИ да ги предявят за защита в срока, определен по реда на чл. 155, ал. 1 от същия закон (т. е. процесуалното им право за реализиране на претенцията е скрепено със срок). Така се осигурява яснота в имуществения комплекс, спрямо който се упражнява субективното материално субективно потестативно право на държавата по ЗПКОНПИ - т. е. да отнеме при там предвидените предпоставки имуществените права на ответниците, които се включват в незаконно придобитото имущество. Ето защо, не се обосновава приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по това питане. За пълнота на изложението следва да се изтъкне и следното. За да е допустимо главното встъпване по чл. 225 ГПК на третото лице заявените от него права и тези, предмет на първоначалните искове, следва да бъдат тъждествени -доколкото се предявяват самостоятелни права по отношение на предмета на спора - и да е налице интерес от встъпването на това лице като главна страна в чужд процес. Тези две условия в случая отсъстват. Предмет на предявения от третите лица (касаторите И. и Ц. Н.), желаещи главно встъпване, установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. с чл. 79, ал. 1 ЗС е за съществуването и принадлежността на правото на собственост върху процесния жилищен имот, претендирано на основание изтекла придобивна давност. Делото по искането по чл. 153 ЗПКОНПИ обаче няма за предмет такова право. Тук спорът не е относно съществуването и принадлежността на правото на собственост върху имота, тъй произнасянето на съда е предпоставено именно от обстоятелството, че имотът е придобит от ответника, но това придобиване е незаконно и затова от последния се претендиране отнемането му. Съществото на правния спор по настоящото дело е относно законността на придобиванията (на правото на собственост и ограничени вещни права), реализирани от ответниците и подробно посочени в искането, вкл. и въпросния апартамент, респ. относно възникването и съществуването в полза на държавата на преобразуващото право да отнеме тези вещни права, когато те са незаконно придобити, но не е относно самите вещни права (не се отнася до тяхното съществуване и принадлежност). При тези специфики на производството по ЗПКОНПИ липсва тъждественост между предмета на делото, водено от Комисията срещу ответниците Н. Г. Н. и С. Г. Н. и предмета на спора по установителния иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. с чл. 79, ал. 1 ЗС на третите лица - настоящи касатори, желаещи да встъпят като главна страна в чужд процес. В първия случай това е потестативното право на държавата за отнемане на имуществото, което е незаконно придобито и принадлежащо на ответниците, докато във втория е самото вещно право - правото на собственост върху обособена част от това имущество (апартамента), породено от изтекла придобивна давност. Освен горното, предявеният установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК срещу ответниците по главната претенция (Н. и С. Н.) е процесуално недопустим, поради липса на правен интерес, доколкото няма твърдения (и данни по делото, а напротив) за съществуващ спор между третите лица (главно встъпващите) и ответниците по искането по чл. 153, ал. 1 ЗПКОНПИ относно принадлежността на правото на собственост върху горното жилище. Неоснователно е и искането за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК -поради очевидна неправилност на въззивното определение. За да е налице очевидна неправилност на съдебния акт, като предпоставка за допускане до касационен контрол, е необходимо неправилността да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от самото съдържание на въззивния съдебен акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост. В случая обжалваното определение не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони (такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл - относно неприложимостта на чл. 235, ал. 3 ГПК в случая бяха изтъкнати подробни съображения по - горе), нито извън тези закони (въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма), нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави определението си, въззивният съд е приложил относимите към спора процесуалноправни норми на ГПК, в действащата им редакция и съобразно с техния точен смисъл. Изводите по обжалвания акт не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона -материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само в случай, че въззивният съдебен акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В обобщение, не са обосновани предпоставки в приложно поле на заявените основания за селектиране на частната касационна жалба, поради което достъп до касация не може да бъде осъществен. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, III г. о.,