Определение № 52 от 20.01.2014 г. на ВКС по т. д. № 104/2014 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на В. К. М. от [населено място] срещу определение № 3780 от 26.02.2013 г. по ч. гр. д. № 1400/2013 г. на Софийски градски съд, І-ви въззивен брачен състав, с което е потвърдено постановеното от Софийски районен съд, 68 състав разпореждане от 03.12.2012 г. по ч. гр. д. № 57778/2011г. С първоинстанционния акт е върната подадената от същото лице жалба (възражение) вх. № 3121260 от 22.05.2012 г. срещу издадената по заявление на [фирма], [населено място] заповед за незабавно изпълнение за сумите: 3 000 лв. – главница; 914.03 лв. – договорна лихва и 115 лв. – заемни такси по договор за кредит от 22.11.2007 г. По съображения, подробно развити в частната касационна жалба, се иска отмяна на атакуваното определение като неправилно. Към същата е приложено и изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280 ГПК. Ответникът – [фирма], [населено място] – не заявява становище по частната касационна жалба. Върховен касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение, като прецени данните по делото, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално недопустима. Съобразно императивната разпоредба на чл. 274, ал. 4 ГПК, не подлежат на обжалване определенията по дела, решенията по които не подлежат на касационно обжалване, а съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК по отношение на търговските дела, каквото е и настоящото, това са решенията по въззивни дела с цена на иска до 10 000 лв. Именно тази хипотеза е налице в конкретния случай, тъй като процесното заявление по чл. 417, т. 2 ГПК касае издаване на заповед за изпълнение за суми, които са под 10 000 лв. Оттук и изводът за недопустимост на касационния контрол върху постановеното въззивно определение. Мотивиран от изложеното, на основание чл. 274, ал. 4 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение