Определение № 278 от 05.05.2021 г. на ВКС по т. д. № 1561/2020 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на В. В. Г. и „ЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ ЛЕВ ИНС“ АД срещу решение № 375/11.02.2020 г. по в. гр. д. № 4252/2019 г. на Апелативен съд София, с което е отменено решение № 85/13.06.2019 г. по т. д. № 175/2018 г. на Софийски окръжен съд в частта за осъждане на застрахователното дружество да заплати на В. В. Г. сума в размер над 50 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, причинени в резултат на настъпилата при ПТП, реализирано на 12.09.2014 г. в района на [населено място], Софийска област, смърт на неговия брат В. В. Г., ведно със законната лихва, а в останалата осъдителна част решението на Окръжен съд София е потвърдено.

От В. В. Г. е подадена касационна жалба срещу въззивното решение в частта, с която е отхвърлена претенцията му за заплащане на обезщетение в размер над 50 000 лв. до присъдения от първоинстанционния съд размер от 80 000 лв.

В подадената касационна жалба се излагат твърдения, че са налице касационни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Релевират се доводи, че въззивният съд неправилно е приложил принципа за справедливост и оттам чл. 52 ЗЗД, тъй като присъденото обезщетение е несправедливо. Адекватното обезщетение е в търсения от касатора размер от 160 000 лв. преди редукцията поради приетия процент съпричиняване /50 % - бел. ВКС/. Навежда се и оплакване за необоснованост на постановеното от Апелативен съд София решение.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че въззивното решение е постановено в противоречие със задължителна практика на ВКС, обективирана в ППВС № 4/1968 г., както и с казуална практика, намерила израз в решение № 83/06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на II ТО, решение № 1/26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. на II ТО, решение № 192/29.01.2018 г. по т. д. № 44/2017 г. на I ТО, решение № 13/19.04.2017 г. по гр. д. № 50 074/2016 г. на I ГО, решение № 149/02.05.2011 г. по гр. д. № 574/2010 г. на III ГО, решение № 121/09.07.2012 г. по т. д. № 60/2012 г. на II ТО – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Формулирани се следните въпроси, които според касатора са обусловили изводите на въззивния съд и са значими за изхода на спора. Въпросите са следните:

1. „Следва ли при определяне на справедливото обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите и конкретната икономическа обстановка и инфлационни процеси?“

2. „Следва ли въззивният съд да мотивира решението си и да обоснове защо постановява отмяна на първоинстанционния акт, на какво основава този свой правен извод? Или е достатъчно само да бъде споменато, че решаващият състав не споделя изводите на първоинстанционното решение?“

3. „При формиране на изводи относно размера на обезщетението следва ли съдът да се съобрази с възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение, интензитета на търпените душевни болки и страдания и констатираното влошено психично здраве?“

От касатора е формулирано искане за постановяване на акт, с който въззивното решение да бъде допуснато до касационен контрол и отменено съобразно правомощията на ВКС, регламентирани в чл. 293, ал. 1 ГПК. Претендира се присъждане на разноски.

От ответника по касация „ЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ ЛЕВ ИНС“ АД е депозиран отговор. В него се излагат твърдения, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касация по искането на В. В. Г.. Формулираните въпроси не съставляват касационни основания, предвид разрешенията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Въззивното решение е законосъобразно постановено в обжалваната от Г. част. С отговора се претендира присъждане на разноски.

От ответника по касация А. Г. Л. /трето лице помагач/ не е ангажиран отговор.

„ЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ ЛЕВ ИНС“ АД атакува въззивното решение с частта, с която е потвърдено постановеното от Окръжен съд София решение за присъждане на обезщетение в размер на 50 000 лв. Заявява се наличие на трите касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК – противоречие с материалния закон, съдопроизводствените правила и необоснованост. Изразено е становище, че присъдената с въззивното решение сума е недължима поради недоказаност на основанието, въз основа на което е заведен искът. При евентуалност се сочи, че решението е постановено в колизия с разпоредбата на § 96, ал. 1 от Преходните и заключителни разпоредби на Закона за изменение на Кодекса за застраховане /обн. ДВ, бр. 101/2018 г./ /ПЗР на ЗИДКЗ/. Отделно от това се прави възражение срещу определения в отклонение от чл. 52 ЗЗД размер на обезщетението за неимуществени вреди на В. В. Г..

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа основанието за директен достъп до касация, регламентирано в чл. 280, ал. 1, предл. III ГПК. Наред с това се сочи наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, обуславящи достъп до факултативен касационен контрол. Формулират се следните въпроси, за които се твърди, че са обусловили правните изводи на въззивната инстанция. Въпросите са следните:

1. „Следва ли решаващият съд при формиране на изводите си за наличие на особени обстоятелства, които да определят връзката между ищец и пострадал като сравнима на връзката между лица от най – близък родствен кръг да извърши съпоставяне между установените по делото факти и обичайните характеристики на житейските и емоционални връзки между близки, роднини и членове на семейството въз основа на който анализ да определи кои са тези житейски обстоятелства, които са различни за връзката между ищец и пострадал, но еднакви с такива от връзка между лица от най – близък родствен кръг, въз основа на които да се формира извод за притезание?“

2. „Следва ли решаващият съд при определяне на елементите за обезвреда от значение за приложение на чл. 52 ЗЗД да заяви мотиви относно обществено възприеманото разбиране за понятието „обичайни характеристики на житейските и емоционални връзки между роднини“, съответно да извърши съпоставка спрямо съдържанието, вложено от решаващия съд в разбирането за понятието „особени“ обстоятелства и кои се определят като такива като задължителна предпоставка за формиране на определящия извод относно наличие на право на обезвреда?“

3. „Следва ли дадената оценка да се основава само на установени конкретни факти и обстоятелства, обсъдени при преценка на строго въведени от нормата критерии за това, и допустимо ли е даденото обсъждане да се основава на общи оценъчни понятия, с оглед определяне на съдържанието, вложено, за да се приеме наличие на право на обезвреда и спрямо отделните критерии за приложение на чл. 52 ЗЗД?“

4. „Дали с оглед правилното приложение на материалния закон е допустимо при формиране на правните изводи относно изхода на спора и относно обема на спорното право, съдът може да обоснове определянето на елементите на обезвреда, съответно – конкретното им съдържание с оглед прилагане на принципа на чл. 52 ЗЗД върху разбирането за фактите по допускане?“

Относно първите три въпроса се релевира основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с аргументация, че произнасянето на касационната инстанция ще допринесе за точно прилагане на закона и по – специално на чл. 52 ЗЗД. Относно четвъртия въпрос се сочи отклонение от задължителна практика, обективирана в ППВС № 4/1969 г. и ТР № 1/21.06.2018 г. по т. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС.

От А. Г. Л. не е заявено становище във връзка с касационната жалба, подадена от главната страна, на която помага.

От ответника по касация В. В. Г. е ангажиран отговор. С него се оспорва наличието на основания въззивното решение да бъде допуснато до касация с оглед наведените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания. Счита, че въззивната инстанция не се е отклонила от разрешенията, дадени в ТР № 1/21.06.2018 г. по т. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС относно наличието на активна материалноправна легитимация в негова полза. Счита, че Апелативен съд София обосновано и мотивирано не е приложил разпоредбата на § 96 от ПЗР на ЗИДКЗ, тъй като тази разпоредба противоречи на приетото с чл. 1, § 2 от Втора директива 84/5, кодифицирана с Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. относно застраховката „Гражданска отговорност“, чиито член 9, ал. 1 предвижда следните минимални суми за телесно увреждане – 1 000 000 евро или 5 000 000 евро за събитие независимо от броя на пострадалите, а в случай на имуществени вреди – 1 000 000 евро за застрахователно събитие независимо от броя на пострадалите. Направено е позоваване на решение С – 277/12 г., постановено от Съда на Европейския съюз, с което е прието, че не се допуска национална правна уредба, съгласно която задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ при ползване на моторни превозни средства да покрива обезщетение за неимуществени вреди, дължими на близки членове на семейството поради смърт от ПТП, само до определена максимална сума, която е по – ниска от посочената в Директивата. С отговора се претендира присъждане на разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Касационните жалби отговарят на изискванията за редовност, подадени са от легитимирани да обжалват страни в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт, поради което се явяват процесуално допустими.

За да постанови своя съдебен акт, въззивният съд е възприел очертаната в първоинстнационното решение фактическа обстановка. Отделил е като безспорни обстоятелствата, че ищецът и починалият В. В. Г. са братя близнаци, че гражданската отговорност при управление на автомобил марка „Опел“ с рег. [рег.номер на МПС] е застрахована при ответното дружество, както и, че са извършени действия, с които загиналият при процесното ПТП равноценно с делинквента е допринесъл за настъпване на общия вредоносен резултат. Зачел е пределите на постановената по НОХД № 606/2016 г. на Окръжен съд София и влязла в сила присъда, с оглед разпоредбата на чл. 300 ГПК, и е приел, че виновен за реализираното на 12.09.2014 г. ПТП е А. Г. Л. поради нарушаване на правилата за движение. Противоправното деяние е извършено под въздействие на употребен алкохол - в кръвта е установена концентрация в размер на 1, 2 промила.

Определен от въззивния съд като спорен е въпросът за наличие на активна материалноправна легитимация в полза на ищеца. За да отговори положително на този въпрос, съдът се е позовал на разрешенията, дадени с ТР № 1/21.06.2018 г. по т. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС. Отчитайки възрастта на починалия към датата на инцидента /27 год./, респективно възрастта на увредения негов брат, както и тяхната силна емоционална връзка, илюстрирана от факта, че двамата са живели дълго време заедно, включително след като В. е създал свое семейство, работили са заедно, полагали са грижи един за друг, както и от обстоятелството, че загубата е предизвикала силен стрес у ищеца, дълбоко страдание и социална изолация поради невъзможността да се справи с емоционалната си травма, въззивният съд е счел, че отношенията между двамата братя попълват връзката на близост, дискутирана в тълкувателното решение на ОСНГТК на ВКС. Като е анализирал сочените обстоятелства, съдът е достигнал до извод, че обезщетение в размер на 100 000 лв. би обезщетило причинените на ищеца морални вреди. При отчетено съпричиняване в размер на 50 % съдът е постановил, че дължимата от ответника парична сума за удовлетворяване на заявеното в исковата молба притезание е в размер на 50 000 лв. Като неоснователен съдът е преценил доводът на застрахователното дружество, че при определяне размера на обезщетението приложение следва да намери разпоредбата на § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ /неточно посочена в мотивите като чл. 493а, ал. 2 КЗ/, тъй като вредоносното събитие е настъпило преди тя да бъде приета и да стане част от обективното ни право.

Изложените и от двете страни основания за достъп по касация не са налице.

Предвид тежестта на релевирания порок, регламентиран в чл. 280, ал. 1, предл. III ГПК, и необходимостта от директен достъп до касация, следва да бъде първо обсъдено твърдението на застрахователното дружество за наличие на очевидна неправилност. С новосъздадената през 2017 /ДВ бр. 86/2017 г./ алинея 2 на чл. 280 ГПК се предвижда, че независимо от предпоставките за допускане на касационно обжалване, регулирани в алинея 1 на чл. 280 ГПК, въззивното решение се допуска до касация при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Касационната инстанция е имала многократно възможност да се произнесе кога е налице този порок. Консолидирано е становището на съставите, че този порок не се покрива от основанията за незаконосъобразност, регламентирани в чл. 281, т. 3 ГПК. „Очевидната неправилност“ е квалифицирана форма на неправилност, установима пряко от мотивите на решението без необходимост от извършване на присъщата за същинския касационен контрол проверка за правилност на акта /съответствие с материалния или процесуалния закон, както и обоснованост/, изискваща оценка на събрания доказателствен материал и възприетите от въззивния съд за реализирани факти. Такава неправилност е налице, когато въззивното решение е постановено при приложение на отменен или несъществуващ закон, при приложение на закона в неговия обратен смисъл, при драстично нарушение на основни правни принципи, както и при явстващо от мотивите грубо нарушение на правилата на формалната логика. В противовес на изложеното, касаторът „ЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ ЛЕВ ИНС“ АД обосновава директен достъп до касация с твърдения за обикновена неправилност на въззивното решение, проверката за наличието на която изисква произнасяне на настоящата инстанция по същество на спора, което е недопустимо във фазата на селекция. Отделно, настоящата инстанция при запознаване с текста на въззивното решение не установява то да страда от сочения порок, регламентиран в чл. 280, ал. 2, предл. III ГПК.

Формулираните под номер едно и три от изложението на касатора В. В. Г. въпроси удовлетворява общия селективен критерий, закрепен в чл. 280, ал. 1 ГПК и разяснен с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС - да са от значение за изхода на делото. Те касаят критериите, от които решаващият съд следва да се води при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, за да се удовлетвори изискването, въведено в чл. 52 ЗЗД – то да бъде справедливо. В същото време не е изпълнено изискването да е удовлетворен допълнителният селективен критерий, уреден в чл. 280, ал. 1, т. 1, предл. I ГПК, на който се позовава касаторът – въззивният съд да се е отклонил от задължителната практика на касационната инстанция, обективирана в ППВС № 4/1968 г. В цитираното постановление е дадено разрешението, че понятието „справедливост“ следва да бъде свързано с преценка на обективно съществуващи обстоятелства – действителният размер на моралните вреди, интензитетът и продължителността на болките и страданията, както и икономическата ситуация в страната към момента на увреждането. Това разбиране е последователно застъпвано и в създадената по реда на чл. 290 ГПК казуална практика на ВКС. Основните разрешения, дадени в цитираното постановление, са съобразени от Апелативен съд София. Макар в мотивите да не е изрично упоменато, от размера на определеното обезщетението се налага извод, че решаващият състав е взел в предвид и разбирането за справедливост на обществото към датата на ПТП, детерминирано от икономическите условия в страната, израз на което са и нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“. Следва да бъде посочено и обстоятелството, че с решение № 51/10.09.2019 г. по т. д. № 1101/2018 г. на I ТО беше възприета за изгубила значението си постановката на т. 11 от Раздел II на ППВС № 4/1968 г., че „общественото положение“ следва да бъде критерий при определяне на обезщетението по реда на чл. 52 ЗЗД. Обратно на твърдяното от касатора, във въззивното решение са обсъдени релевантните за определяне размера на дължимото се обезщетение обстоятелства – младата му възраст, интензитетът на страданието, което смъртта на брат му е предизвикала, силната привързаност, съществувала между двамата близнаци и т. н. Недостатъчно основание за позитивна селекция на касационната жалба се явява обстоятелството, че въззивният съд е намалил определеното от първа инстанция обезщетение.

Вторият въпрос се отнася до правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото. Макар обуславящ изхода на спора, той не удовлетворява сочения от касатора допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд е обсъдил събраните по делото гласни доказателства и след преценка на установените чрез тях факти е стигнал до автономен извод, който припокрива този на първоинстанционния съд, за наличие на материалноправна легитимация в полза на касатора ищец, но не и относно размера на дължимото се обезщетение. Както беше посочено по – горе, единствено фактът, че изводите на двете инстанции се разминават, не е достатъчен да обоснове достъп до касация и необходимост от извършване на проверка за законосъобразност по отношение на въззивното решение. Той не е от естество да обуслови извод за неглижиране на задължението, вменено от процесуалния закон в тежест на въззивната инстанция, да разреши повдигнатия пред нея материалноправен спор като обсъди всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и изложи мотиви защо приема за осъществени определени факти.

Първите три въпроса, формулирани от касатора „ЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ ЛЕВ ИНС“ АД, следва да се приемат за удовлетворяващи общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, но не и допълнителния такъв по т. 3 на същата разпоредба. Задължителната практика на касационната инстанция по въпроса за кръга лица, които имат право на обезщетение от смърт на техен близък, е еволюирала и според дадените в Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС разрешения легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди са не само лицата, посочени в ППВС № 4/25.05.1961 г. и ППВС № 5/24.11.1969 г., но и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. С решението е обявено за изгубило сила ППВС № 2/30.11.1984 г., с което е извършено последващо стеснително тълкуване на ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 5/1969 г. Въззивната инстанция се е съобразила изцяло с даденото ново разрешение, отчитайки установената силна връзка между братята близнаци. Ноторно известно е, че според медицински и други научни изследвания между близнаците съществува по – силна от биологичната връзка родител – дете. Те се раждат едновременно и прекарват заедно повече време от другите братя/сестри. ВКС е имал възможност да разгледа и преди подобен казус – решение № 181/30.11.2012 г. по т. д. № 958/2011 г. В решението не е отречена тезата, че между близнаците съществува специална връзка, и загубата на близнак носи тежки страдания, но, с оглед обвързващата задължителна сила на ППВС № 2/1984 г., съставът на ВКС е отказал да присъди обезщетение на ищеца близнак поради извод за липса на активна материалноправна легитимация, тъй като той не попада в очертания от постановлението кръг лица. Предвид преодоляване на постановките, дадени с ППВС № 2/1984 г., в настоящия случай въззивният съд съвсем адекватно е приложил новите разрешения на ТР № 1 от 21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, които следва да уредят последиците от реализираното преди приемането му ПТП. Наличието на осъвременена задължителна практика на ВКС по поставените въпроси, с която въззивнното решение е съобразено, изключва приложението на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Четвъртият въпрос е зададен по начин, който не позволява извличане на неговия смисъл. В случай, че се отнася до приложение на чл. 52 ЗЗД, то важимо е изложеното по – горе относно липсата на сочения от касатора селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за достъп до касация, доколкото въззивната инстанция е постановила решението си в съгласие със задължителната и казуална практика на ВКС по приложение на чл. 52 ЗЗД.

Настоящият състав намира, че не са изпълнени изискванията на чл. 280, ал. 2, предл. III ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на атакуваното въззивно решение на Апелативен съд София.

При изхода на производството пред настоящата инстанция всяка от страните следва да понесе разноските, които е направила.

С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС