Определение № 193 от 13.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 477/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК. Обжалвано е определение № 11410 от 10.11.2022 г., постановено по в.ч.гр.д. № 10552/2022 г. по описа на ГС София, постановено в производство по чл. 248 ГПК, за дължимостта на разноски при условията на чл.78,ал.2 ГПК. Частните жалбоподатели - Т. Р. Ч. и А. К. И., чрез процесуалния си представител поддържат, че в обжалваното определение е разрешан процесуален въпрос в противоречие с практиката на ВКС и молят да се допусне касационно обжалване, като същото бъде отменено. Ответникът по частната жалба - „ОТП Факторинг“ ЕАД не взема становище по същата. Върховният касационен съд, тричленен състав на четвърто гражданско отделение, като прецени оплакванията в частната жалба и данните по делото, намира следното: Жалбата е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, поради което е процесуално допустима. За да постанови своето определение въззивният съд е установил, че предмет на първоинстанционното производство е иск от 17.12.2020г. по чл. 439 ГПК - да бъде установено, че ищците Т. Р. и А. К. не дължат суми по изпълнително дело №20118380404815 по описа на ЧСИ М. Б. на „ОТП Факторинг България” ЕАД. С решение от 17.12.2021 г. по гр.д. № 63570/2020 г. по описа на РС – София е признато за установено, че Т. Р. и А. К. не дължат на „ОТП Факторинг България“ ЕАД сумата 6940 лева главница и 1145,38лева лихви, за които е издаден изпълнителен лист от 09.06.2011г. по ч.гр.д.№ 22912/2011г. на РС София, тъй като процесните вземания са погасени по давност. С определение от 07.08.2022 г. по гр.д. № 63570/2020 г. по описа на РС – София е оставена без уважение молба от 27.01.2022г. на „ОТП Факторинг България“ ЕАД за изменение на решение от 17.12.2021 г. по гр.д. № 63570/2020 г. по описа на РС – София в частта му за разноските, като се приложи разпоредбата на чл.78, ал.2 ГПК. С обжалваното определение въззивният съд, за да отмени първоинстанционното определение е приел, че доказателствената тежест да установи, че не е дала повод за завеждане на делото носи ответната страна, която в хипотезата на чл. 78, ал. 2 ГПК черпи изгодни за себе си правни последици. Този факт може да бъде установен с доказване на други положителни факти, от които може да се направи извод за наличието или липсата му. Възивният съд е приел, че към датата на депозиране на исковата молба 17.12.2020 г. ответникът не е дал повод за завеждане на делото. Прието е, че в действителност ответникът е разполагал с изпълнителен титул още през 2011г., но не е предприел възоснова на него принудително изпълнение срещу длъжника в продължение на повече от десет години, което е обусловило уважаване на иска за недължимост на вземането поради погасяването му по давност. При тези данни съдът е приел, че дружеството не е дало повод за предявяване на иска, порадие което е приел, че „ОТП Факторинг България“ ЕАД не следва да бъде осъждано да заплати разноски по реда на чл. 38, ал.2 ЗАдв. В приложено към жалбата изложение по чл. 274, ал. 3, вр. чл. 284, ал. 3 ГПК жалбоподателите, чрез процесуалния си представител поддържат, че в определението е дадено разрешение на процесуален въпрос от значение за спора: за точното приложение на разпоредбата на чл.78, ал.2 ГПК. Поддържат, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното определние по поставения за разглеждане въпрос и на соченото основание. Съгласно практиката на ВКС обективирана и в определение по ч.гр.д. № 510/2018 г. на IV - г.о. е прието, че длъжникът има интерес от иск за несъществуване на вземането и когато не е заплашен непосредствено от принуда (процесуална или извънпроцесуална), тъй като може да поиска решение при признание на иска. Посочва се, че при действието на новия ГПК ответникът по предявен установителен иск не може да предизвика прекратяване на делото поради отсъствието на правен интерес у ищеца, тъй като ищецът има интерес да получи решение при признание на иска, но ответникът обаче може да удовлетвори този правен интерес на ищеца, като направи признанието. Приема се, че при такова свое поведение ответникът не дължи разноски, ако не е разполагал с изпълнителен титул, възможност за друга извънпроцесуална принуда или не е дал друг повод за предявяването на иска. Отговорността за разноските е обусловена от защитата на материалното субективно право, предмет на делото. Ето защо, тя е функция от изхода на спора относно предмета на делото – спорното материално право. Разпоредбата на чл.78, ал.2 ГПК въвежда изключение от този принцип само, ако са налице две предпоставки: с поведението си ответникът не е дал повод за завеждане на делото и същият е признал иска. В настоящия случай не е налице отклонение от посочената практика на ВКС, доколкото с отговора на исковата молба от 21.07.2021 г. ответникът по иска - „ОТП Факторинг“ ЕАД, е признал иска, а по делото не са констатирани обстоятелства, който да доведат до извод, че с поведението си е дал повод на ищците да предявят иск по чл. 439 ГПК за недължимост на вземането на дружеството поради погасяването му по давност. Предвид изложените съображения, съдът