Определение № 928 от 02.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4028/2022 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Р. Ц. Т. чрез адв. В. против решение № 1129 от 04.08.2022 г. по гр. д. № 732/2022 г. (допусната е техническа грешка в титулната част на жалбата относно вида, номера и годината на делото, съдът, по чийто опис е, както и съставът му) на Апелативен съд - София, 12 - ти граждански състав.

Ответната страна „София Комерс Кредит Груп" АД с ЕИК[ЕИК] и седалище [населено място] чрез адв. П. е подало отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който по същество се ангажира становище за липсата на основания за допускане на касационен контрол (налице е смесване на понятията за процесуално недопустима жалба - когато тя се оставя без разглеждане, в какъвто смисъл е искането на страната в титулната страница на отговора с предпоставките за допустимост на касационното обжалване) и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение, с което е потвърдено решение № 19 от 07.01.2022 г., постановено по гр. д. № 9854/2021 г. на Софийски градски съд (СГС) за отхвърляне на предявените от Р. Ц. Т. срещу „София Комерс Кредит Груп" АД,[ЕИК] установителни искове за обявяване на нищожен, на основание чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143, ал. 1 от Закона за защита на потребителите (ЗЗП), на договор за кредит от 04.12.2019 г., поради неравноправност на съществени клаузи от това съглашение - чл. 1. 1, 3. 1 и 6. 5, както и на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за нищожност на договора поради противоречието на клаузата за възнаградителна лихва и годишен процент на разходите с добрите нрави, поради нееквивалентност на престациите, както и осъдителния иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за връщане на платената без основание сума в размер на 13 187. 79 лв. и са присъдени разноски.

Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е установил, че страните са обвързани от облигационна връзка по договор за кредит от 04.12.2019 г., по силата на който търговското дружество се задължило да предостави потребителски кредит на ищцата в размер на 47 038. 85 евро, като задължението е следвало да се обезпечи чрез учредяване на ипотека. Кредитът е бил усвоен по посочения в т. 2 от договора начин. Страните са уговорили, че срокът на кредита е 120 месеца, който ще се обслужва с изплащане на равни месечни вноски в размер на 1 037. 12 евро всяка. За договорената сума по кредита кредитополучателят поел задължение да заплаща фиксирана лихва за целия период на действие на договора от 2% месечно. В т. 6. 5 е посочено, че годишният процент на разходите по кредита е в размер на 26. 8242%. В изпълнение на задължението си за обезпечаване на договора за кредит кредитополучателят е учредил в полза на кредитора си договорна ипотека върху собствен недвижим имот в [населено място]. При тези факти инстанцията по същество е приела, че между страните по делото е сключен договор за кредит, който се регулира от правилата, които са уредени в Закона за кредитите за недвижими имоти на потребители (ЗКНИП) и ЗЗП. Същият е валиден и съобразен изцяло с изискванията на закона: договорът е сключен в писмена форма, на хартиен носител - по един за всяка от страните; посочен е срока на действие - от 120 месеца; посочен е общият размер на отпуснатия кредит, както и това, че предпоставка за неговото усвояване е учредяване от страна на кредитополучателя на реално обезпечение - ипотека върху недвижим имот; към договора е бил изготвен погасителен план, в който е посочено, че задължението ще се погасява с равни месечни вноски; лихвеният процент по договора е фиксиран и определен на месечна база - 2%, което означава, че е в размер на 26. 8242 % на годишна база; в т. 6. 6 е посочена общата дължима сума по кредита. Изложени са съображения, че разпоредбата на чл. 29, ал. 1 ЗКНИП предвижда, че „годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент, изчислен на годишна база от общия размер на предоставения кредит". В процесния случай при изчисляване на годишния процент на разходите е включен единствено разходът за възнаградителна лихва, тъй като други такси, комисионни и възнаграждения не се дължат. Прието е, че така определен, ГПР се явява съобразен с чл. 29, ал. 9 ЗКИНП, според която „годишният процент на разходите по кредита не може да бъде по - висок от 5 пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и в чуждестранна валута, определена с постановление на Министерския съвет", тъй като е по - малък от 50% (към момента на сключване на договора за кредит законната лихва по просрочени парични задължения е била в размер на 10% годишно). Изразено е разбиране, че според данните в представения по делото погасителен план кредитът е следвало да се погасява чрез равни месечни вноски, а не чрез равни вноски по главницата, което сочи, че с първоначалните плащания се е погасявало преимуществено задължението за възнаградителна лихва. Посочено е, че това не е забранено с оглед свободата на договаряне, при която страните могат да уредят начина, по който ще погасява задължението. Поради неоснователност на иск за нищожност на договора за кредит за такъв е приет е и обусловения иск за връщане на сумата, която кредитополучателят е платил в изпълнение на задължението си по договора.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поставя правни въпроси, които твърди да са обуславящи изхода по делото и разрешени в противоречие с практиката на ВКС, респ. са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото -основания за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Въпросите имат следното съдържание:

1. „Допустимо ли е условията по договора, в частност начина на погасяване на кредита да се уговоря в погасителния план като тези уговорки не фигурират в сключения между страните договор за банков кредит?";

2. „Допустимо и правилно ли е с погасителния план да се установява видът и размерът на месечната погасителна вноска, начина на погасяване на кредита, съотношението на главница - лихва по месечната погасителна вноска?";

3. „Подлежи ли на изследване дали една клауза противоречи на добрите нрави, когато с нея е уговорен лихвен процент в размер, който не надвишава 5 пъти размера на законната лихва, определена с постановление на Министерски съвет или по силата на закона се приема, че такава клауза не противоречи при никакви обстоятелства на добрите нрави?".

Настоящият съдебен състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато, тъй като по отношение на поставените от касатора въпроси не е осъществена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно задължителните указания по т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС материалноправният и/или процесуалноправният въпрос, с който се аргументира допускането на касационно обжалване, трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В тълкувателното решение е разяснено, че основанията за допускане на касационно обжалване са различни от основанията за неправилност на въззивното решение (чл. 281, т. 3 ГПК). Изтъкнато е, че в стадия по селекцията на касационните жалби, касационният съд не може да се произнася относно правилността на обжалваното въззивно решение, тъй като тази проверка се извършва едва след допускане на съдебния акт до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба (чл. 290 ГПК). Поставените от касатора въпроси съставляват оплаквания за допуснати нарушения на материалния закон и на съдопроизводствените правила, които са извън предмет на производството по чл. 288 ГПК. Третото питане пък е свързано и с оценка, и анализ на доказателства, за да се отговори дали е налице соченото от страната превишение на лихвения процент по кредита спрямо законната лихва. Ето защо, не би могло да се приеме, че повдигнатите въпроси изпълняват общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК. Непоставянето на правен въпрос, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това - така мотивите в съобразителната част към постановките по т. 1 от цитирания по - горе тълкувателен акт.

Същевременно следва да се посочи, че в случая не са обосновани и допълнителни предпоставки за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, каквито основания формално касаторът поддържа.

Селекцията на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК изисква обуславящият правната воля на въззивния съд въпрос да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК пък предпоставя (съгласно т. 4 на ТР 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС) правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалвания въззивен съдебен акт, да е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В задължение на касационния жалбоподател е да обоснове наличието на специалната предпоставка от основанието, на което се позовава - като се позове на конкретна съдебна практика, в отклонение с която е постановено обжалваното решение (по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК), респ. да изложи мотивирани твърдения за наличие на очертаните по - горе предпоставки (по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК). Това, в разглеждания случай не е сторено и по двете заявени основания.

В заключение, не е обосновано приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, което има за правна последица недопускане до касационен контрол на въззивното решение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, III г. о.