Определение № 5108 от 22.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2719/2026 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на Адвокатско дружество „Добрев и Люцканов“, подадена чрез процесуалните представители адв. Г.И. и адв. Г.А., против решение № 237 от 24.02.2026г., постановено по въззивно гр.дело № 2571/2025г. на Софийския апелативен съд. С това решение е потвърдено решение от 10.06.2025г. по гр.д. № 9594/2018г. на СГС, ГО за отхвърляне на предявените от адвокатското дружество искове с правно основание чл.61 ЗЗД, а в условието на евентуалност – по чл.59 ЗЗД, за осъждане на В. Д. К. и А. Н. Н. да платят съответно: първият ответник- 58 661,08 лева - разходи за управление и издръжка, 9 799,70 лева-платени разноски за сметка на клиента на този съдружник и 314,89 лева - наем за офис м.10 2013г., а вторият ответник - 41 991,64 лева-разходи за управление и издръжка, 4 930,43 лева-платени разноски за сметка на клиенти на този съдружник и 314,89 лева наем за офис за м.10 2013г. Поддържаните основания за неправилност на обжалваното решение по чл.281, т.3 ГПК са нарушения на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Излагат се подробни съображения, че въззивното решение, доколкото отказва защита на безспорно съществуващо субективно материално право на адвокатското дужество, както на договорно, така и на извъндоговорно основание, е „аксиоматичен пример за комбинирано действие на отказ от правосъдие по чл.5 ГПК, като съзнателно противозаконно действие на съда и злоупотреба с право по смисъла на чл.3 ГПК при упражняване на процесуалните действия на ответниците.“ В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът иска решението да бъде допуснато до касационно обжалване, на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, като поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на Върховния касационен съд по следните въпроси: 1. В хипотезата на предявени искове - главен за обезщетение за водене на чужда работа без пълномощие и евентуален за неоснователно обогатяване, при наличие на влязло в сила решение, постановено между същите страни, но на договорно основание, следва ли съдът да разгледа и да се произнесе по същество на исковете, с които е сезиран, ако всички други предпоставки за допустимостта им са били налице; 2. Допустимо ли е след като с влязло в сила решение искът на договорно основание е отхвърлен, поради недоказано съществуване на договор, да бъде отхвърлен искът за обезщетение за водене на чужда работа без пълномощие, евентуално за неоснователно обогатяване с мотив, че отговорността почива на договорно основание; 3. Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на всички събрани по делото доказателства заедно и поотделно, както и да се произнесе по спорния предмет, отговаряйки на всички доводи и възражения на страните; 4. В кои случаи е налице водене на чужда работа без пълномощие, кой е заинтересованият, който следва да плати на пълномощника; 5. При липса на задължение за плащане на конкретни суми в подписана спогодба между останалите в адвокатското дружество и напусналите съдружници, има ли право на обезщетение за платените разходи по издръжка на адвокатското дружество и на заплатите на екипа на напусналите за периода до фактическото отделяне. Не на последно място според касатора решението е очевидно неправилно, доколкото при постановяването му САС, в нарушение на ГПК и на ЕКЗПЧ, е отказал правосъдие, защото засегната от решението правоимаща страна остава без обезпечен от националното законодателство ефективен друг път за защита. Ответниците по касационната жалба В. Д. К. и А. Н. Н., чрез процесуалния представител адв. Н. Р., в писмен отговор изразяват становище за отсъствие на основанията за допускане на касационно обжалване на решението и за неоснователност на жалбата. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. Върховният касационен съд, състав на Пето гражданско отделение, намира по основанията за допускане на касационното обжалване следното: Предявени са осъдителни искове с правно основание чл.61, ал.1 ЗЗД, а в условието на евентуалност - по чл.59 ЗЗД. Ищецът-адвокатско дружество претендира да бъдат осъдени ответниците, които на 15.07.2013г. напуснали адвокатското дружество, да му платят направените за периода от 01.2013г. до 31.10.2013г. разходи по дейността му: за управление и за издръжка; платените разноски за сметка на клиенти на всеки от напусналите съдружници и наем за офис за м.октомври 2013г., тъй като тези разходи били заплащани от банковата сметка на адвокатското дружество и ответниците се обогатили за негова сметка. Въззивният съд на първо място е посочил, че развилото се между същите страни предходно исково производство - по търг.дело № 292/2015г. на СГС, е приключило с влязло в сила съдебно решение, с което предявените от АД „Добрев и Люцканов“ против В. К. и А. Н. искове по чл.79, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл.58, т.6 от ЗАдв са били отхвърлени и със сила на пресъдено нещо е установена неоснователността на претенциите на ищеца спрямо ответниците, почиващи на договорно основание. Доколкото между двете дела липсва обективен идентитет, въпреки наличието на пълен субективен такъв, съдът е счел предявените искове, почиващи на извъндоговорно основание за допустими. От фактическа и правна страна съдът е приел, че: В. К. и А. Н. са били съдружници в Адвокатското дружество „Добрев, Кинкин и Люцканов“; отношенията между съдружниците в адв.дружество са били уредени с дружествен договор, подписан на 30.11.2012г. от четиримата към онзи момент съдружници - адвокатите Д., К., Л. и Н.; членствените правоотношения между адвокатското дружество и К. и Н. са били прекратени с решение на Общото събрание на съдружниците от 15.07.2013г., вписано по фирменото дело на дружеството на 05.08.2013г., а в Софийски адвокатски съвет - с решение от 03.09.2013г. На същото общо събрание са били взети и решения за освобождаването на К. и Н. като управители на дружеството, както и за промяна на наименованието на дружеството на адвокатско дружество „Добрев и Люцканов“. Според САС прекратяването на членството на съдружниците К. и Н. е настъпило по силата на решението за тяхното освобождаване на ОСС от 15.07.2013г., а вписването на решението в регистъра на СГС има единствено оповестително действие. Следователно е приел, че след посочената дата К. и Н. и адвокатското дружество вече не са били обвързани от договорните отношения, основани на дружествения договор. На 05.08.2013г. е проведено друго Общо събрание на съдружниците на АД „Добрев, Кинкин и Люцканов“ - така е именован самият документ, подписан от всеки един от действащите и бившите съдружници-адвокатите Д., К., Л. и Н.. Събранието се е провело при нарочно обявен дневен ред-приемане на финансовите резултати на съдружниците в дружеството и встъпителен ликвидационен баланс и уреждане на отношенията между съдружниците във връзка с преструктурирането на дружеството; на събранието е отчетено решението за прекратяване на членството на адв.К. и адв.Н. от 15.07.2013 г., както и тяхното намерение за създаване на ново адвокатско дружество - „Кинкин и Партньори“. Въззивният съд е споделил изводите, направени в решение № 279/28.04.2022г. по в.гр.д. № 216/2022г. (недопуснато до касационно обжалване с определение № 50011/31.01.2024г. по т.д. № 1874/2022 г. на I ТО), постановено по предявени искове от К. и Н. против адвокатското дружество по чл.68, ал.3 от ЗАдв, по чл.61, ал.2 ЗЗД и по чл.59 ЗЗД, относно правната природа на документа, именован „Протокол от заседание на ОС на „Добрев, Кинкин и Люцканов“ Адвокатско дружество, а именно - че обсъжданият документ има характера на извънсъдебна спогодба. Към момента на вземане на обективираните в този документ решения, адв.К. и адв.Н. вече не са имали качеството на съдружници в адвокатското дружество, което изключва извод решенията, обективирани в протокола от 05.08.2013г., да имат качеството на такива на решения на общото събрание на съдружниците. След като документът носи обаче подписите на всички бивши съдружници в адвокатско дружество „Добрев, Кинкин и Люцканов”, и обективира постигнатото помежду им съглашение относно приемане на решения, касаещи окончателното уреждане на отношенията им към 30.09.2013 г. съгласно условията, определени в протокола, вкл. относно тези между бившите съдружници във връзка с преструктуриране на дружеството (посочено е, че след напускане на дружеството съдружниците К. и Н. ще създадат ново адвокатско дружество с наименование „Кинкин и партньори“), се обсъжданият документ по правната си природа представлява договор за спогодба. Същият еднозначно обективира волята на страните по него за уреждане по окончателен и категоричен начин на всички отношения помежду им по повод разпределение на имуществото поради напускане на двамата ответници, относно уреждане на финансовите им взаимоотношения, относно разпределение на разходите за издръжка на офиса при съвместното му ползване (т. 1. 3 от решението по т. 2 от дневния ред), относно разпределение на имуществото на дружеството- банкови сметки, автомобили, библиотека, висящите преписки и дела, разделянето на преписките и архива, абонаменти, търговски дружества, собственост на дружеството, договори за наем, домейн, уебсайт и ползване на служебни електронни пощи. Ясно и недвусмислено е посочено в подточка т.1.1 от точка втора от дневния ред глава I - Разходи, че издръжката на офиса до 30.06.2013г. се покрива съгласно дотогавашната практика. В т. 1 по глава I Разходи, спогодилите се лица са приели, че след 01.07.2013г. всички постъпления на суми следва да се отнасят в приход на съответния адвокат, както и че след 01.10.2013г. всяко от новосформираните адвокатски дружества ще поеме своите собствени разходи (т.1.3 в глава I Разходи). За всяко едно от решенията (разходи, банкови сметки и т.н.) към протокола са изготвени и 12 на брой приложения. При така установените факти и с оглед обстоятелството, че отношенията между страните по делото, вкл. относно спорните въпроси за разходите за управление и издръжка на адвокатското дружество (както преди прекратяване на членствените правоотношения на ответниците, така и след това), са уредени по дефинитивен начин от сключеният помежду им договор за спогодба от 05.08.2013г., то отговорността за неизпълнение на която и да е от клаузите му почива на договорно, а не на извъндоговорно основание. Съдът е посочил, че гестията - воденето на чужда работа без пълномощие -чл.60 - чл.62 ЗЗД, както и неоснователното обогатяване в хипотеза на чл.59 ЗЗД, са извъндоговорни източници на облигационни отношения, предвидени в материалното право за регулиране на облигационни отношения между страните, които не се обхванати от договорно отношение, т.к. договорите са друг, самостоятелен източник на облигационно отношение. САС е счел за неоснователно оплакването във въззивната жалба за недопустимост на обжалваното пред него решение, поради липсата на произнасяне на СГС по съществото на спора. Посочил е, че решението на СГС съдържа произнасяне по заявените искови претенции на ищеца, като изложените мотиви на съда относно тяхната неоснователност съдържат идентични на изложените от САС съображения относно регулирането на отношенията между страните по делото от договор за спогодба, наличието на който изключва приложението на институтите на гестията и неоснователното обогатяване. Въззивният състав е допълнил, че основателността на исковете по чл.61, ал.2 ЗЗД и по чл.59 ЗЗД се предпоставя от установяване в кумулативна даденост на елементите от фактическите състави на сочените разпоредби, което ищецът, чиято е тежестта да стори това, не е установил в условието на пълно и главно доказване, с оглед успешното насрещно доказване от страна на ответниците, че отношенията между страните по делото почиват на договорно основание-факт, изключващ приложимостта на институтите на гестията и неоснователното обогатяване. Ето защо, макар и процесуално допустими, исковете подлежат на отхвърляне, като неоснователни. Върховният касационен съд, състав на Пето гражданско отделение намира, че така мотивирано въззивното решение не може да се допусне до касационен контрол. На първо място постановеният от САС съдебен акт не е очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, тъй като не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност – нарушение на императивна правна норма, на основни съдопроизводствени правила (ограничаване на правото на участие на страната в процеса, липса на мотиви на обжалвания акт) или наличие на явна необоснованост. Решението е израз на правораздавателната компетентност на съда при решаване на конкретния правен спор и съдържа неговата преценка за установените релевантни факти и приложението на закона към тях. Доколкото касаторът е разбрал волята на съда и мотивите за отхвърляне на предявените искове, при постановяване на решението не е допуснато нарушение на ЕКЗПЧ. Твърдението, че е налице отказ от правосъдие също е невярно. В най-общия случай отказ от правосъдие е налице, когато страната е лишена от достъп до съд в защита на свое право поради отказа на компетентен правосъден орган да се произнесе по образувано пред него производство. В случая ищецът – Адвокатско дружество, е предявил претенциите си пред компетентния окръжен съд, който е приел същите за допустими, разгледал ги е по същество, но ги е счел за неоснователни. Ищецът е упражнил правото си на въззивна жалба и сезираният апелативен съд, в изпълнение на правомощията си по чл. 269 ГПК, е намерил исковете за допустими, но неоснователни. Следователно в нито една фаза на развилия се до тук съдебен процес не е налице отказ от правосъдие. Касационно обжалване не може да се допусне и по поставените от касатора въпроси. Част от тях не удовлетворяват общото селективно изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като са относими към правилността на формираните от въззивния съд фактически и правни изводи и изискват преценка на доказателствата и на правилността на решението, което е недопустимо да се извършва в производство по чл. 288 ГПК. Друга част не са обусловили решаващата правна воля на съда и нямат нужното значение за изхода от спора по смисъла на цитираната норма, съгласно разясненията, дадени в т. 1 от ТР № 1 от 19. 02.2010г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/2009г. В останалата част въпросите са разрешени в съответствие с относимата съдебна практика на ВКС, поради което отсъства допълнителното селективно основание, на което касатора се позовава. По конкретно: Въпрос 1 е некоректно формулиран и няма връзка с приетото от въззивния съд, който се е произнесъл при надлежно упражнено право на иск от ищеца, по редовна искова молба (чл.127 и чл.128 ГПК) и не е установил липса на положителна процесуална предпоставка или наличие на отрицателна такава за възникването и надлежното упражняване на правото на иск. Съдът изрично е изложил съображения, защо счита исковете за допустими, въпреки развилия се между страните предишен спор. Въпроси 2, 4 и 5 също са некоректно поставени. С тях се иска под формата на отговор на правен въпрос касационният съд да извърши преценка относно правилността на изводите на съда във връзка с установените по делото факти и обстоятелства и направените от него правни изводи. Тази преценка няма отношение към допускането на касационното обжалване по реда на чл. 288, във вр. с чл. 280, ал. 1 от ГПК, а към разрешаването на правния спор по същество и проверката на правилността на въззивното решение. Оплакванията за неправилност на обжалвания съдебен акт, респ. свързаните с тях доводи по съществото на правния спор, както и становището на страната по събраните доказателства, дори когато са формулирани във въпросителна форма, представляват не материалноправни или процесуалноправни въпроси - основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, а касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Поради това, тези оплаквания, доводи и съображения не могат да бъдат обсъждани в настоящата фаза от касационното производство по чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. Във връзка с поставения въпрос 4 следва да се допълни, че САС не е обсъждал наличието на елементите от фактическия състав на гестията по чл.61, ал.2 ЗЗД и на неоснователното обогатяване в хипотезата на чл.59 ЗЗД, предвид приетата за установена договорна обвързаност между страните по делото, основана на договора за спогодба от 05.08.2013г. В обобщение въпросите 2, 4 и 5 не са обусловили решаващата правна воля на съда и нямат нужното значение за изхода от спора. Положителен е отговорът на процесуалноправния въпрос 3, относно задължението на въззивната инстанция при разглеждане на делото. Безпротиворечиво съдебната практика на ВКС приема, че за въззивния съд като инстанция по съществото на правния спор съществува задължение да извърши самостоятелен анализ на всички доказателства по делото, (съблюдавайки ограниченията на чл. 269 ГПК), сочени от страните като относими към защитните им тези в процеса, да обсъди поддържаните във връзка с тях доводи и възражения и след като изгради свои собствени фактически и правни констатации, да даде самостоятелно решение на правния спор, с който е сезиран. Съставът на САС не се е отклонил от тази практика. При постановяване на решението съдът е очертал ясно предмета на спора с оглед заявените в исковата молба факти, от които произтичат субективните права на ищеца, предмет на защита и отправеното до съда искане. Въз основа на същите, в рамките на своите правомощия, е определил правната квалификация на исковете и ги разгледал в предметните предели, с които бил сезиран. САС е анализирал доказателствата, относими към установените релевантни факти, обсъдил е твърденията, доводите, възраженията и оспорванията на страните, отговорил е на оплакванията и доводите във въззивната жалба на адвокатското дружество и е направил свои самостоятелни фактически констатации и правни изводи във връзка с тях. Предвид всичко изложено решението на САС не следва да се допуска до касационно обжалване. При този изход на делото касаторът трябва да бъде осъден да плати, на основание чл.38 ЗАдв, на процесуалния представител на ответниците по касация сумата 2000 евро - адвокатско възнаграждение, определено с оглед вида и характера на делото, фактическата и правната му сложност, защитавания материален интерес, осъществения обем на адвокатска защита (изготвяне и подаване на подробен отговор на касационната жалба, изготвяне и подаване на подробен отговор на изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, без осъществено процесуално представителство в открито съдебно заседание пред ВКС) и при съобразяване разпоредбите на ЗАдв, според които възнаграждението на адвоката е за положения от него труд и размерът му следва да е справедлив и обоснован. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на V ГО