Определение № 50068 от 02.02.2023 г. на ВКС по т. д. № 1913/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по подадената чрез адв.К. Д. касационна жалба на К. Х. К. срещу решение № 211/30.03.2022г. по възз.т.д.№ 115/2022г. на САС.С него е потвърдено решение № 5947/07.08.2019г. по т.д.№ 8630/2017г. на СГС, с което е признато за установено по предявения по реда на чл.422 ГПК иск, че К. Х. К. дължи на Н. С. К. сумата от 50 000лв. по запис на заповед, издаден на 25.11.2013г., с падеж 25.11.2014г., за която е издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417, т.9 ГПК по ч.гр.д.№ 68784/2016г. на СРС, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 29.11.2016г. до окончателното изплащане, и са присъдени разноски в тежест на касатора. Основано на доводи за материална и процесуална незаконосъобразност и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК, искането е за отмяна на обжалваното решение, за отхвърляне на иска и за присъждане на разноски.Преди всичко касаторът оспорва изводите на въззивния съд, че между страните е възникнало валидно каузално правоотношение, представляващо основание за издаване на процесния запис на заповед.В тази връзка касаторът счита за неправилни изводите, че сумите по договорите за заем са му предадени, като извършени, без да бъдат взети предвид представените по делото писмени доказателства/ данъчни декларации по чл.50 ЗДДФЛ за данъчни години 2011-2016г./, свидетелстващи според касатора, че сумите никога не са му били предавани, както и, че от представените по делото доказателства не е установено предаването на сумата.Касаторът се позовава на установеното ограничение в чл.3, ал.1, т.1 от Закона за ограничаване на плащанията в брой, в приложимата редакция към 2011г., за извършване на разплащания в брой на суми над 15 000лв. и липсата на доказателства за превеждане на процесната сума по банкова сметка на ищеца.Твърди, че сумите в процесните договори за заем не съответстват на сумата по записа на заповед, което според касатора поражда основателно съмнение за връзката на менителничния ефект с договорите за заем.Процесуалната незаконосъобразност и необоснованост на въззивното решение са обосновани от касатора с доводи за постановяване на решението при необсъждане на всички събрани по делото доказателства и на всички факти и доказателства по делото. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК по следните правни въпроси: 1.Установява ли се изпълнение на задължението на заемодателя за предаване на заемните средства по договор за заем, при липса на плащане по банков път, когато договорът за заем е за предоставяне на суми на стойност над установения в Закона за ограничаване на плащанията максимум за плащания в брой? Касаторът поддържа, че по този въпрос въззивният съд не е дал ясен отговор и като краен резултат с обжалваният акт се създава съдебна практика, несъответстваща на духа и точния смисъл на закона, поради което е необходимо произнасяне по същество от ВКС за създаване на казуална съдебна практика.Счита, че въпросът е от значение и за развитие на правото, тъй като съвременната динамика налага непрекъсната нужда от ресурси, в голяма част от случаите биваща задоволена чрез използване на заемни средства, което налага произнасяне по казуса от ВКС с цел уреждане на отношения, представляващи сериозен обществен интерес.Поддържа, че наличието на противоречиво тълкуване на приложимите за казуса норми от двете инстанции показва затруднения в тълкуването и приложението на закона. 2.Счита ли се, че записът на заповед е обвързан с каузалното правоотношение, при направено съответно възражение от страна на ответника, когато размерът на задължението по твърдяното каузално правоотношение не съответства на размера на задължението по записа на заповед? И по този въпрос касаторът въвежда идентични доводи.Поддържа, че по него въззивният съд не е дал ясен отговор и не е налице задължителна практика, поради което, като краен резултат, обжалваното въззивно решение създава съдебна практика, несъответстваща на духа и точния смисъл на закона, както и, че самото наличие на противоречиво тълкуване на приложимите норми от двете инстанции показва, че при разрешаването на този тип дела има затруднение при тълкуването и приложението на закона. Наред с това касаторът поддържа и основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност. С подадения чрез адв.Л. Т. писмен отговор ответниците по касация С. К., М. К. и З. Л.-К. оспорват въведените основания за допускане на касационно обжалване и се оспорва основателността на касационната жалба.Претендират за присъждане на разноски. Съставът на I т.о., в изпълнение на правомощията в производството по чл.288 ГПК, въз основа на доводите на страните и данните по делото, приема следното: Обжалваното въззивно решение е постановено при повторното въззивно разглеждане, след като с решение № 60166 от 02.02.2022г. по т.д. 1932/2020г. по описа на ВКС, I т.о., е отменено решение № 1237 от 15.06.2020г. по възз.т.д. № 5899/2019г. по описа на САС и делото е върнато за ново разглеждане. Преди всичко въззивният състав, като е съобразил даденото с отменителното решение на касационния съд обвързващо тълкуване за неоснователността на поддържаното от ответника възражение за нищожност на процесния запис на заповед, поради липса на реквизита „дата на издаване“, е приел, че процесният запис на заповед удостоверява валидна едностранна сделка, по силата на която в правната сфера на ответника - издател е възникнало задължението за заплащане на сумата по записа на заповед в размер на 50 000лв., а предметът на повторното въззивно производство е ограничен до останалите оплаквания във въззивната жалба на ответника:относно съществуването на въведеното спорно каузално отношение между страните. Позовавайки се на т. 17 от Тълкувателно решение № 4/2013г. по тълкувателно дело № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, в обжалваното решение е прието, че предметът на предявените искове по реда на чл.422, във вр. с чл.535 ТЗ не се променя от възраженията на ответника за липса на каузално отношение, тъй като са водени само преговори, но не е сключен договор за заем, както и от изложените с допълнително становище от ищеца твърдения, че записът на заповед е издаден във връзка със сключените между страните три договора за заем от 25.11.2011г.Решаващият състав е приел, че с въведените от ищеца твърдения за каузални отношения между страните, във връзка с които е издаден процесният запис на заповед, се разширява кръгът на спорните и подлежащи на доказване факти и в него се включват фактите за възникването, съществуването и погасяването на каузалното правоотношение, а доказването им, на основание чл. 154 ГПК, е в тежест на ищеца, който трябва да установи, че ответникът има непогасен паричен дълг в размер на общо 50 000лв. по представените по делото три договора за заем и връзката между това каузално отношение и процесния менителничен ефект. За недоказано е прието направеното от ответника оспорване на договорите за заем, предвид установеното от неоспореното заключение на СГЕ, че те са подписани от ответника и подписът е положен след изписване на многоточието след „заемополучател“ и името му, както и предвид на това, че оспорването не се поддържа с въззивната жалба.Въззивният съд е приел за установено, че в представените по делото три договора за заем страните са постигнали съгласие по договори за заем за сумите 22 602лв., 18 775лв. и 11 265лв. и са удостоверили реалното предаване и получаване на тази суми, като договорите за заем изпълняват ролята на разписка за сума в общ размер 52 642лв. За неотносими към сключването на договорите за заем са приети поддържаните от ответника възражения, че сделките не са декларирани от страните за целите на данъчното облагане по ЗДДФЛ, тъй като единствената, установена от закона, последица от липсата на коректно подадена декларация е евентуално ангажиране на административно-наказателната или наказателната отговорност на данъчно задължените лица, но това не рефлектира върху валидността на сделките и поетите с тях задължения. За неотносимо към договорите за заем е прието и това, че липсват доказателства за превод на сумите по банкова сметка на ответника, тъй като в договорите не е уговорен подобен начин на плащане, а с тях е удостоверено, че сумите са предадени и получени. С оглед на въведените твърдения за каузално правоотношение между страните, във връзка с което е издаден процесният запис на заповед, въззивният съд е разгледал заявеното от ответника релативно възражение за погасяване на вземането по процесния запис на заповед, като го е приел за неоснователно, тъй като ответникът не е изложил твърдения, нито е провел доказване да е погасил дълга си чрез връщане/плащане на получените в заем суми по трите договора за заем от 25.11.2011г. За неоснователно е прието и извършеното от ответника общо оспорване за наличие на несъответствие между сумите по договорите за заем и по процесния запис на заповед, което според ответника поражда съмнение относно връзката между менителничния ефект и договорите за заем. В тази връзка въззивният съд е съобразил, че в самия запис на заповед е посочено да е издаден във връзка с договор за заем, а ответникът не е въвел никакви твърдения, нито са събрани доказателства страните да са се намирали в други отношения по договор за заем, извън признатите от ищеца с дата 25.11.2011г..Формирани са и мотиви, че общият размер на поетия с договорите за заем дълг от ответника е 52 642лв., който надхвърля размера на задължението по записа на заповед от 50 000лв., което не само не опровергава признатата от ищеца връзка с договорите, а я доказва. Настоящият състав намира, че не е налице въведеното основание по чл.280, ал.2 предл. 3 ГПК за директен достъп до касационен контрол - очевидна неправилност. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК предполага въззивният акт да е постановен или при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необоснован, и този порок да е установим от касационния съд пряко от мотивите към решението, без същинската контролна дейност на касационната инстанция, която се извършва в производството по чл.290, ал.2 ГП.Наличието на посочената предпоставка би могло да бъде обосновано само, когато неправилността е обективно и явно установима – напр. въззивният съд е приложил закона „contra legem“ - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора „extra legem“ - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството, формирал е изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на елементарната формална логика и др. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика, както и такава, която да не може да бъде установена пряко въз основа на мотивите, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от касационния съд само в случай, че въззивният съдебен акт бъде допуснат до касационен контрол на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК.В случая въведените от касатора доводи не обосновават нито една от изведените от съдебната практика проявни форми на очевидна неправилност, а въведените от него доводи съставляват основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, които не подлежат на преценка в производството по чл.288 ГПК.Пряко от мотивите настоящият състав не констатира очевидна неправилност на обжалваното решение, изведена от посочените по-горе критерии. Неоснователността на искането за допускане на касационно обжалване и по двата формулирани от касатора въпроса произтича от липсата на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК.Въпросите не отговарят на характеристиките по чл.280, ал.1 ГПК, съгласно даденото тълкуване в т.1 на ТР на ВКС № 1/2010г. по тълк.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, тъй като не съответстват на данните по делото и не могат да бъдат изведени от мотивите, формирани от въззивния съд. Значимостта на въпрос № 1 следва да бъде отречена, тъй като въззивният съд не е формирал мотиви във връзка с установения в Закона за ограничаване на плащанията максимум за плащания в брой. Въпрос № 2 не кореспондира на приетото от въззивния съд, че сборът от сумите, предоставените по трите договора за заем надхвърля поетото задължение по процесния запис на заповед. Наред с това, неоснователността на искането за допускане на касационно обжалване по формулираните въпроси произтича от необосноваване от касатора на приложното поле на въведеното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Съгласно даденото нормативно тълкуване в т. 4 на ТР № 1/2010г.по тълк.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, основанието за допускане до касационно обжалване по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК „ от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“изисква или 1/ разглеждането на въпроса да допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или 2/ разглеждането на въпроса да допринася за осъвременяване на тълкуването на създадената съдебна практика с оглед изменения в законодателството и обществените условия, или 3/ когато законите са непълни, неясни или противоречиви, разглеждането на въпроса да допринася да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.В разглеждания случай касаторът не е въвел доводи, попадащи в основанието по т.3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Касаторът не твърди по поставените въпроси да е създадена, поради неточно тълкуване, съдебна практика, която следва да бъде изменена.Не поддържа да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на създадената съдебна практика. Касаторът не поддържа да е налице непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, което да налага създаването на задължителна съдебна практика.Неотносими към основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК са въведените доводи, че по поставените въпроси липсва задължителна практика, създаваща затруднения за правилното разрешаване на въпросите. Поради изложеното, не следва да се допуска касационно обжалване. Касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответниците по касация С. К. и М. К. направените от тях разноски за адвокатско възнаграждение за подаване на отговор на касационната жалба, без процесуално представителство, в общ размер 1920лв., доказани от представените договор за правна помощ, фактура и платежни нареждания.Не се присъждат разноски на ответника по касация З. К., тъй като тя не е представила доказателства за извършени разноски за подаване на отговор на касационната жалба. Мотивиран от горното, съставът на I т.о.: