Определение № 972 от 26.03.2025 г. на ВКС по т. д. № 396/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на М. А. А. против определение № 1191/27.11.2024 г. по в.ч.гр.д. № 472/2024 г. по описа на Окръжен съд – Стара Загора, с което е потвърдено определение № 1703/21.06.2024 г. по гр.д. № 1382/2024 г. по описа на Районен съд – Стара Загора за прекратяване на производството по делото поради недопустимост на предявените искове. Частният касатор оспорва обжалваното определение като неправилно. Излага подробни съображения относно допустимостта на предявените искове за оспорване валидността на договор за заем № 122482/07.03.2016 г. и на отделни негови клаузи - за лихва и неустойка. Иска да бъде отменено определението на окръжния съд и делото да бъде върнато за продължаване на съдопроизводствените действия. Претендира да се допусне касационна проверка на определението на ОС – Стара Загора на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и съответно т. 2 ГПК по следния въпрос: “Дали силата на пресъдено нещо на влязла в сила заповед за незабавно изпълнение, издадена за главница, възнаградителна лихва и такси, се разпростира по отношение на действителността на договора, въз основа на който е издадена, при наличието в този договор на неравноправни клаузи, водещи до недействителност на целия договор, за които съдът следи служебно?”. По това питане се твърди, че обжалваното определение е постановено в отклонение от практиката на ВКС, обективирана в определение № 1199/09.05.2024 г. по ч.т. д. № 1304/2023 г. на ВКС, ТК, II т.о. (по чл. 274, ал. 3 ГПК) и решение № 491/23.07.2024 г. по гр.д. № 1767/2023 г. на ВКС, ГК, IV г.о., както и в противоречие с актове на СЕС – решение от 17.05.2022 г. по съединени дела C-693/19 и C-831/19, решение по дело C-600/19, решение от 17.05.2022 г. по дело C-725/19, определение от 18.12.2023 г. по дело С-231/23. Допуск до касационен контрол се поддържа и в хипотезата на чл.280, ал. 1, т. 3 ГПК по следното питане: “Може ли заповедния съд да се произнесе за пълна недействителност на договор в производство по чл. 410 ГПК, респективно чл. 417 ГПК и ако не може, допустим ли е иск по чл. 124 ГПК, с който да се иска установяване на недействителност на същия договор, по който вече заповедният съд се е произнесъл за нищожност на отделни клаузи от него?”. Препис от частната касационна жалба е връчен на насрещната страна– “ИЗИ ФИНАНС” ЕООД, като в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор. Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, като провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 274, ал. 3 ГПК, намира следното: Първоинстанционният съд е сезиран с предявен от М. А. А. против “ИЗИ ФИНАНС” ЕООД отрицателен установителен иск за обявяване за недействителен договор за кредит № 122482/07.03.2016 г., съединен при условията на евентуалност с искове за обявяване за нищожни на разпоредбите на чл. 3 и съответно чл. 10 от същия договор. В исковата молба ищцата твърди, че между нея и ответното дружество е сключен гореописаният договор, по силата на който “ИЗИ ФИНАНС” ЕООД се е задължило да й предостави заемни средства в размер на 1 500 лева, а тя се е задължила да ги върне ведно с възнаградителна лихва. Сочи, че в полза на “ИЗИ ФИНАНС” ЕООД е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 5330/2016 г. по описа на РС – Стара Загора за вземанията по договора, както следва: 1 500 лева – главница, ведно със законната лихва върху същата, считано от 22.11.2016 г. до окончателното й плащане, 355,39 лева – лихва за периода от 07.03.2016 г. до 06.05.2016 г. и 60 лева – разноски за извънсъдебно събиране на вземането. Районният съд е приел, че така предявените искове са недопустими и е прекратил производството по делото. Сезиран с частна жалба на ищцата, окръжният съд е изложил съображения, че процесната заповед за изпълнение е издадена през 2016 г. при действието на разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК, съгласно която заповедният съд проверява дали искането е в противоречие със закона или добрите нрави. На същия е вменено задължение да извършва проверка дали искането се основава на неравноправна клауза, имплицитно включваща в проверката дали искането противоречи на закона, тъй като съгласно ЗЗП неравноправните клаузи за нищожни. Изтъкнал е, че в случая заповедният съд е извършил такава проверка и това е намерило отражение в постановения от него акт - заповед за изпълнение с израза “след като прецени, че са налице предпоставките за уважаване на искането”, с който се има предвид, че не са налице отрицателните предпоставки на чл. 411, ал.2 ГПК, а ищцата в настоящото производство не е подала възражение по чл. 414 ГПК и не е оспорила вземането по реда на чл. 423 ГПК. Окръжният съд е счел, че възприемането на тезата на процесуалния представител на ищцата означава да се приеме изначално, че силата на пресъдено нещо на всички издадени до изменението на ГПК, ДВ, бр. 100 от 2019 г., заповеди за изпълнение следва да се счита за преодоляната по всички дела със страна потребител, което не отчита значимостта на силата на пресъдено нещо за националния правопорядък и не изразява смисъла, вложен в практиката на СЕС. По тези мотиви окръжният съд е намерил, че предявените искове правилно са били възприети от първостепенния съд като недопустими и производството по делото обосновано и законосъобразно е било прекратено. Частната касационна жалба е подадена от надлежна страна и в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, но е насочена срещу неподлежащ на касационен контрол съдебен акт. Съгласно разпоредбата на чл. 274, ал. 4 ГПК, не подлежат на обжалване определенията по дела, решенията по които не подлежат на касационно обжалване. В случая при оспорване основанието за възникване на облигационната връзка, от която произтича вземането на дружеството против ищцата, приложение намира нормата на чл. 69, ал. 1, т. 4, предл. 1 ГПК, тъй като се отрича вземането със стойността му, определена от волята на страните. Цената на така заявената претенция е под законоустановения праг за касационен контрол по граждански дела от 5 000 лева, съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, поради което определението на окръжния съд не подлежи на касация. След като главният иск не попада в обхвата за касационна проверка, не може да се обоснове селектиране и на предявените при условията на евентуалност искове, касаещи основанието на вземането за лихва/неустойка, тъй като същите следват съдбата на главното вземане (аргумент в тази насока се черпи и от разпоредбата на чл.119 ЗЗД). Посочването от окръжния съд на обжалваемостта на постановеното определение пред Върховния касационен съд е без значение, тъй като за допустимостта на частната касационна жалба съдът следи служебно. По изложените съображения настоящият състав намира, че подадената от М. А. А. частна касационна жалба е недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,