Определение № 2153 от 15.07.2026 г. на ВКС по т. д. № 1881/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на И. Г. Г., Рая И. Г. и Я. И. Г., представлявани от адв. Димитър П., срещу решение № 154 от 23.05.2025г. по в.т.д. № 32/2025г. на Апелативен съд – Варна, ТО, с което е потвърдено решение № 283 ог 20.06.2024г., допълнено с решение № 490 от 26.11.2024г. по т.д. № 257/2022г. на Окръжен съд – Варна, ТО. С потвърденото първоинстанционно решение е отхвърлен предявеният от касаторите против „Бор” ЕООД иск с правно основание чл.265, ал.1, пр.2 ЗЗД за сумата 132 641,17 лева, представляваща разходите, необходими за извършване на неизвършени СМР и за ремонтиране на некачествено извършени СМР в обекти, съсобствени на ищците, а именно: ап.11, ап.28, ап.34, ап.35, паркоместа №№ 8, 11, 12 и 13, сауна, фризьорски салон и снек-бар, намиращи се в новоизградена жилищна сграда, изградена и въведена в експлоатация, ситуирана в ПИ № 199, с площ 1314 кв.м. в кв.12 по плана на в.з. Чайка, район Приморски, Варна, понастоящем представляващ поземлен имот с идентификатор № 10135.2573.264 по КК и КР на [населено място].

Касаторите поддържат, че въззивното решение е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила и е необосновано. Излагат доводи за необоснованост на извода на въззивния съд, че вторият и третият ищци са били надлежно поканени за подписването на конститутивния протокол обр.15, тъй като не са ангажирани доказателства за упълномощаване на И. Г. да ги представлява. Намират за неправилен и извода, че са приели извършената от ответника работа, тъй като са направили множество възражения за неточно изпълнение, и поради това не може да се приеме необоримата презумпция по чл.264, ал.3 ЗЗД за правилно изпълнена работа. Считат, че поради неодобряване на работата от тях давността за предявяване на иска не е започнала да тече от съставянето на акт обр.15, а едва от издаването на удостоверението за въвеждане в експлоатация. Поддържат, че това следва и от уговорката в раздел III, т.2.3 от предврителния договор правоприемникът да предаде сградата с акт за въвеждане в експлоатация, като въззивният съд не е тълкувал действителната обща волята на страните в предварителния договор и в споразумението от 10.05.2013г. Поддържат, че са се явили при подписването на двата акта обр.15, но са отказали да ги подпишат, като са изложили подробни съображения за отказа си, и нито главният архитект, нито упълномощено от него длъжностно лице са ги подписали, замествайки липсващите подписи на праводателите. Твърдят, че съдът не е упражнил правото си на косвен съдебен контрол на основание чл.17, ал.2 ГПК на валидността на удостоверението от 28.04.2017г. за въвеждане в експлоатация. Считат, че въззивният съд е допуснал нарушение на съдопроизводствените правила, като не е допуснал поисканата от тях с въззивната им жалба съдебно-техническа експертиза за опровергаване на изводите на административния съд по жалбата срещу издаденото удостоверение за въвеждане в експлоатация с оглед годността на строежа за приемане и ползване по предназначение.

В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите правят искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като сочат следните правни въпроси:

I. Материалноправни въпроси:

1. След като при изпълнение на договор за изработка възложителят не е получил от изпълнителя реалната власт върху изработеното и то не е въведено в експлоатация съгласно договора, то налице ли е изпълнение на договора за изработка?

2. За началния момент на течението на погасителната давност по договор за изработка.

3. Следва ли съдът да тълкува договора за изработка съгласно правилата на чл.20 ЗЗД и в смисъла, който произтича от целия договор, като отчете и обстоятелствата и действията на страните, съпътстващи сключването му, след като възложителят не е приел извършените СМР поради многобройните забележки?

4. Как съдът следва да тълкува разпоредби от договора за изработка и може ли чрез тълкуване на спорната клауза на договора между страните и дали валидно сключеният договор обвързва страните и може ли да бъде изменян чрез тълкуване?

5. Кога СМР, извършени от изпълнителя въз основа на договор за изработка, се считат приети от възложителя и кога е осъществено приемане по смисъла на чл.264, ал.1 ЗЗД?

6. Считат ли се извършените по договор за изработка СМР за одобрени и приети от възложителя, ако за обекта е издаден акт обр.15, въпреки че същият не е подписан от възложителя и въпреки че не е извършено реално предаване на извършените СМР от изпълнителя на възложителя; възложителят не е установил фактическа власт върху обекта, липсва изрично заявено от възложителя приемане на СМР и не са извършени конклудентни действия, които по недвусмислен начин да обективират мълчаливото одобряване на работата от страна на възложителя?

7. Следва ли да се приеме, че след като възложителят е бил поканен да подпише акт обр.15, но не го е подписал, то работата следва да се счита за приета по смисъла на чл.264, ал.1 ЗЗД?

8. При осъществяване на приемането важат ли правилата по чл.169-170 ЗУТ или е приложимо общото правило на чл.264 ЗЗД?

9. Подписването на акт обр.15 от главния архитект вместо от възложителя може ли да се квалифицира като приемане на изработеното без забележки, ако не е било представено по делото пълномощно, въз основа на което И. Г. има право да получава нотариални покани?

10. Има ли право главният архитект да подпише акт обр.15, ако възложителите са направили множество забележки за неизвършени и некачествено извършени СМР, които обаче не са отразени в акта?

II. Процесуалноправни въпроси:

1. За задължението на съда по чл.235, ал.2 ГПК като инстанция по същество да обсъди всички допустими и относими доказателства в тяхната съвкупност, като основе решението си на установените от него факти и на закона.

2. Представлява ли процесуално нарушение, водещо до неизясняване на делото от фактическа страна, неизпълнението от съда на задължението му да назначи експертиза, ако се налага и служебно, и приеме заключение на вещо лице, свързано с обстоятелствата по делото, за които са необходими специални знания и е направено своевременно искане за това?

3. За доказателствената стойност на акт обр.15 като частен свидетелстващ документ.

Касаторите поддържат, че материалноправните въпроси са решени в противоречие с решение № 231 от 13.07.2011г. по т.д. № 1056/2009г. на ВКС, II т.о., решение № 123 от 06.11.2019г. по т.д. № 2682/2018г. на ВКС, I т.о., решение № 94 от 02.03.2012г. по т.д. № 133/2010г. на ВКС, II т.о., решение № 59 от 31.07.2017г. по т.д. № 53622/2015г. на ВКС, I т.о., решение № 121 от 27.09.2013г. по т.д. № 621/2012г. на ВКС, I т.о., а процесуалноправните въпроси – в противоречие с ППВС № 1/1953г., ТР № 1/2001г. от 17.07.2001г. на ОСГК и ТР № 1/2013г. на ОСГТК, решение № 24 от 28.10.2010г. по гр.д. № 4744/2008г. на ВКС, I т.о., решение № 422 от 03.06.2010г. по гр.д.№ 805/2009г. на ВКС, I г.о., решение № 149 от 03.07.2013г. по гр.д. № 1084/2011г. на ВКС, III г.о., решение № 68 от 11.07.2016г. по т.д. № 1170/2015г. на ВКС, II т.о. и решение № 94 от 02.03.2012г. по т.д. № 133/2010г. на ВКС, II т.о.

Ответникът „БОР” ЕООД, представляван от адв. М. Ж., представя отговор, с който оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационен контрол, като сочи, че: първият материалноправен въпрос не съответства на мотивите на въззивния съд; вторият материалноправен въпрос е решен при съобразяване със събраните по делото доказателства и не е налице противоречие с посочената от касаторите практика; трети и четвърти материалноправни въпроси не са решени в противоречие с практиката на ВКС по чл.20 ЗЗД; пети, шести и седми материалноправни въпроси не са от значение за изхода на делото, тъй като въззивното решение не съдържа извод за приложение на презумпцията на чл.264, ал.3 ЗЗД, което се отнася и за осми материалноправен въпрос; девети и десети материалноправни въпроси не съответстват на приетата за установена от въззивния съд фактическа обстановка; първият процесуалноправен въпрос не е решен в противоречие с практиката на ВКС; вторият процесуалноправен въпрос е основан на невярното твърдение на касаторите за направено от тях своевременно искане за назначаване на СТЕ и не е решен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС; третият процесуалноправен въпрос не е релевантен с оглед мотивите на въззивния съд. Излага и съображения за неоснователност на касационната жалба.

Третото лице-помагач на ответника - „Вида Груп” ООД, не представя отговор на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд е приел за установено, че на 11.04.2006г. между И. Г. Г. и Л. И. Г., от една страна, и „Билдингс БГ“ ЕООД, от друга, е сключен предварителен договор, по силата на който Гроздеви се задължават да учредят в полза на дружеството право на строеж и да прехвърлят съответни идеални части от собствения си недвижим имот срещу задължението на строителя да изгради за своя сметка и да им предаде с акт за въвеждане в експлоатация недвижими имоти; че задължението на собствениците на имота за сключване на окончателни договори е било изпълнено; че са извършени промени на страната на строителя в резултат на споразумения. Посочил е, че прехвърлителят Л. Г. е починала на 23.02.2022г., като ищците са нейни наследници по закон.

Въззивният съд е обсъдил първия спорен пред него въпрос за пасивната материално правна легитимация на въззиваемото дружество „Бор“ ЕООД да отговаря на претенциите на прехвърлителите досежно степента на завършеност на обектите. Посочил е, че във въззивната жалба и отговора няма оплаквания по отношение на приетите за установени факти от първоинстанционния съд въз основа на споразумението от 10.05.2013г. между съсобствениците на терена и новия строител „Капитал инвест 2006“ ЕООД, в който документ са обективирани удостоверителни изявления за признание за извършени действия по изпълнението до този момент на планираното инвестиционно строителство, отграничени са останалите неизпълнени задължения по завършване на сградите и въвеждането им в експлоатация. Взел е предвид, че във връзка с последното са договорени и нови срокове за изпълнението на възложеното строителство (до 15.03.2015г. довършване до етап груб строеж, а до 15.05.2017г. - цялостно завършване на обекта), изрично е уговорена възможността за заместването на предприемача от въззиваемото дружество „Бор“ ЕООД като изпълнител на строителството, както и особените последици от освобождаването на досегашния търговец от уговорките му с представителя на праводателите за възмездяване на усилията му по инвеститорски контрол. Приел е, че така планираните действия по промяна на участниците в инвестицията са окончателно извършени с две нотариални сделки, като на 17.05.2013г. всички съсобственици и инвеститора „Капитал инвест 2006“ ЕООД са си учредили отново взаимно право на строеж за всички индивидуализирани по одобрен архитектурен проект бъдещи обекти от етажната собственост, а на 22.05.2013г. „Капитал инвест 2006“ ЕООД е прехвърлило на „Бор“ ЕООД изцяло своите вещни права върху терена и подлежащите на изграждане обекти срещу заместването му в задълженията му за строителство по предварителния договор. По възражението на ответника „Бор“ ЕООД че не е поел към собствениците на терена задължения за степен на завършеност на обектите по приложение № 1, въззивният съд е приел, че в нотариалния акт, в който е обективирана сделката между „Капитал инвест 2006“ ЕООД и „Бор“ ЕООД приложението не е посочено изрично, но се предвижда, че приобретателят поема задълженията на прехвърлителя по споразумение от 10.05.2013г. и предварителен договор от 11.04.2006г. Отбелязал е, че в текста на споразумението, в раздел „Дефиниции“ при определяне значението на „Предварителен договор“ са посочени като очертаващи задълженията на строителя документи - предварителния договор ПИ 199/2006г. за отстъпено право на строеж, заедно с приложение за степен на завършеност на имотите и приложение № 2 за разпределение на имотите. По повод възражението на ответника за липса на удостоверена с подписи на участващите в правоотношението дата на съставяне на това приложение въззивният съд е съобразил, че съществуването на този документ е установено към 10.05.2013г. от съдържанието на споразумението от същата дата и ответникът не е представил друго приложение с различно съдържание, изключващо приложимостта на представеното с исковата молба приложение за степен на завършеност, но съставляващо според текста на споразумението от 10.05.2013г. в раздел „Дефиниции“ един от трите документа, определящи значението на „Предварителен договор“ по смисъла на това съглашение. Добавил е, че е без значение дали приложението, препис от което е представен по първоинстанционното делото, е подписано към датата на подписването на предварителния договор или в предходен момент, преди датата на споразумението от 10.05.2013г., в което е описано като документ, тъй като дори и „Билдинг БГ“ ЕООД да е поел допълнителни задължения към 10.05.2013г. спрямо съсобствениците на поземления имот в сравнение с тези към датата на подписване на предварителния договор от 2006г., то за обема на задълженията на „Бор“ ЕООД към съсобствениците на терена - физически лица, по отношение на степен на завършеност са релевантни всички задължения на неговия праводател „Капитал Инвест 2006“ ЕООД към датата на заместване на този строител от ответното дружество в правоотношението му със съсобствениците на терена, дори и евентуално да са в по-различен обем от първоначално договореното с предварителния договор.

Въззивният съд е разгледал и релевираното от ответника с отговора на исковата молба при условията на евентуалност и поддържано пред въззивната инстанция правопогасяващо възражение за изтекъл погасителен давностен срок по чл.265, ал.3 ЗЗД преди предявяване на иска. Посочил е, че съображенията на ищеца за неоснователност на това възражение са свързани с началото на срока за упражняване на правата по чл.265, ал.1 ЗЗД, като според него този срок започва да тече едва след издаване на удостоверение за въвеждане в експлоатация на изградената сграда. Посочил е, че се оспорва представителната власт на И. Г. Г. относно приемането на нотариалната покана, и в тази връзка, че възложителите са редовно поканени за изготвянето на представените по делото два броя констативни протоколи, съответно от 07.03.2017г. и 08.03.2017г. Въззивният съд е взел предвид, че пред първата инстанция са представени два констативни протокола от 07.03.2017г. и 08.03.2017г., в които потариус Г. с рег.№ 549 на НК е удостоверила изявления, направени от ищеца И. Г. и от съпругата му Л. Г. по повод отправени до съсобствениците на ПИ покани за подписване на акт за предаване на готовия строителен обект (обр.15 по Наредба № 3 за съставяне на актове и протоколи по време на строителството). Намерил е за неотносими възраженията на въззивниците за липса на представителната власт на Г. като пълномощник на Рая Г. и Я. Г., тъй като последните се легитимират като правопроиемници на починалата през 2022г. тяхна майка Л. Г., която е страна по договора и лично се е явила пред нотариуса. Посочил е, че в констативните протоколи са обективирани изявления на явилите пред нотариуса лица първоначално на 07.03.2017г., а впоследствие и на 08.03.2017г., с които е потвърдено недвусмислено, че са били поканени да съдействат на предприемача за изготвяне на предложения им акт за приключване на целия строителен процес до уговорената степен на годност за експлоатация. Отбелязал е, че двамата, като Г. лично за себе си и като пълномощник на трети лица, е направил подробни възражения срещу предложеното предаване на обектите, обосновани с твърдения за конкретни отклонения в качествено отношение и вид и степен на завършеност. Въззивният съд е съпоставил изявленията на Г. пред нотариуса, обективирани в протокола, и представените по делото, съхранявани от общинска техническа служба книжа, и е констатирал, че обявените възражения на част от съсобствениците за неизвършени, недовършени и некачествено изпълнени работи са били действително оповестени в административна процедура и то както от пълномощника им, така и от предприемача, поискал административно съдействие за преодоляване на несъгласието на тези възложители. Посочил е, че в заявлението на И. Г. и Л. Г. от 15.03.2017г. отново недвусмислено е признат фактът на получаване на поканата от името на възложителите за приемане на пълното, според строителя, договорено изпълнение на строежа, което е било отказано не само поради ясно установените според възложителите към този момент несъответствия със законови изисквания към въвеждани в експлоатация строежи, но и поради неизвършени работи в конкретни обекти, изрично договорени с по-висока от обичайната степен и качество на изпълнението. Въззивният съд е приел, че направените изводи по изпълнението се подкрепят и от заключението на назначената от първоинстанционния съд съдебно- техническа експертиза.

Въззивният съд е приел за неоснователни доводите на ищеца, че към датата 07.03.2017г. не са били налице предпоставките за издаване на акт обр.15 и обектът не е бил годен за приемане, като е посочил, че заявените възражения от собствениците на самостоятелни обекти в новоизградената сграда не съставляват съществени пропуски от кръга на предвидените в чл.178, ал.3 ЗУТ. Изтъкнал е, че се възразява за недостатъци и недостигната степен на завършеност според уговореното, които не са предвидени от закона като основания за отказ за издаване на акт обр.15 по Наредба № 3 за съставяне на актове и протоколи по време на строителството. Поради това е достигнал до извод за предложено на 07.03.2017г. изпълнение на задължението на инвеститора, съответно, документираните неколкократно конкретни констатации за неточно изпълнение, считано от част от възложителите за недовършено, а отчасти и за изпълнено с лошо качество и в отклонение от строителните правила и норми – за обявени най-късно на 18.04.2017г. при довършването на официалното актуване на строежа, въпреки изричния отказ той да бъде приет от недоволните възложители.

Въззивният съд е изложил съображения, че възложителят на строителството, каквито се явяват ищците, има задължение да приеме работата, като с това правно изявление се цели да се удостовери приключване на продължителното изпълнение и съгласието му с достигнатия като съответен на кредиторовия интерес полезен резултат според поръчаната в съответен вид на завършеност изработка и нейното видимо качество при външен преглед, придружаващ реалното предаване на готовия продукт. Посочил е, че предложената за приемане работа се счита приета не само когато се одобри изрично или конклудентно (ако се приеме „на доверие“ без положена грижа на добър стопанин при прегледа), но и когато изрично бъде отказано одобрението на предадена работа поради възражения за несъответствие й с договореното. Приел е, че поръчващият възложител има право да откаже да приеме работата, ако тя не отговаря на възложения краен резултат поради обявени от приемащия явни недостатъци, включително и недостигнат според договореностите експлоатационен вид/степен на завършеност, но дори когато отказът е основателен, това негативно изявление на възложителя не може да отмени с обратна сила действието на окончателното предложение на изпълнителя, а само трансформира облигацията, като поражда новите права на неудовлетворения с получената престация възложител по чл.265 ЗЗД. Намерил е, че доколкото констатираните недостатъци по технологичните процеси и неподходящо вложените материали са били ясно оповестени като видими и налични при отказа на предложеното актуване на готовия строителен обект в писмените констатации и забележките към датата на тяхното начално оповестяване на 07.03.2017г., продължено до 14.03.2017г., отговорността на ответното дружество за отстраняване за негова сметка на всички отклонения от поръчката е възникнала на посочената дата. Достигнал е до извод, че при окончателно документираното на 18.04.2017г. приемане на строежа е породено и притезанието, съставляващо защитимо с право на иск по чл.265, ал.1, т.2 ЗЗД вземане в размер на парична компенсация на неполученото при това предаване договорено експлоатационно състояние и качество на новопостроените самостоятелни обекти. Приел е, че това свое право ищецът не е предявил в рамките на предвидения от закона петгодишен давностен срок, изтекъл най-късно към 18.04.2022г., с оглед на което предявеният на 26.04.2022г. /неправилно посочено 2024г./ иск е предявен след изтичане на петгодишния давностен срок за упражняване на правата по чл.265, ал.3 ЗЗД, отнасящи се до строителни работи, и е погасен по давност.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Формулираните в изложението първи, пети, шести, седми и осми материалноправни въпроси, както и поставеният трети процесуалноправен въпрос относно доказателствената сила на акт обр.15, се отнасят до приложението на чл.264 ЗЗД и възможността извършените по договор за изработка СМР да се считат за одобрени и приети от възложителя, ако за обекта е издаден акт обр.15, който не е подписан от него; не е извършено реално предаване на извършените СМР от изпълнителя на възложителя; липсва изрично заявено от възложителя приемане на СМР и не са извършени конклудентни действия, които по недвусмислен начин да обективират мълчаливото одобряване на работата от страна на възложителя. Въпросите са свързани с решаващия извод на въззивния съд, че възможността за упражняване на правата по чл.265 от ЗЗД възниква от момента, когато възложителят е бил поканен да приеме работата и е констатирал недостатъците, но не съответват напълно на мотивите на въззивния съд, който не е приравнил подписването на акт обр.15 от главния архитект на общината вместо от ищците на приемане на изработеното без забележки от тях, а е приел съставянето на акта като начален момент, от който тече срокът по чл.265, ал.3 ЗЗД. Не е налице и сочената от касаторите допълнителна предпоставка по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, тъй като въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с посочената от тях съдебна практика - решение № 231 от 13.07.2011г. по т.д. № 1056/2009г. на ВКС, ТК, II т.о. и решение № 121 от 27.09.2013г. по т. д. № 621/2012г. на ВКС, ТК, I т.о., отнасящи се до хипотези, в които поведението на възложителя следва да се счита за приемане на работата, макар и да липсва изрично негово изявление в този смисъл. В случая въззивният съд не е допуснал отклонение от посочената практика, като е приел, че предаването на изпълнената работа е осъществено със съставения по делото акт обр.15, което съответства на изричните нормативни разпоредби на чл.170 и чл.176 ал.1 ЗУТ вр. чл.7, ал.3, т.15 Наредба № 3 за съставяне на актове и протоколи по време на строителството, съгласно които след завършване на строежа възложителят, проектантът, строителят и лицето, упражняващо строителен надзор, съставят констативен акт, с който удостоверяват, че строежът е изпълнен съобразно одобрените инвестиционни проекти, заверената екзекутивна документация, изискванията към строежите по чл.169, ал.1 и 3 и условията на сключения договор. Към този акт се прилагат и протоколите за успешно проведени единични изпитвания на машините и съоръженията. С този акт се извършва и предаването на строежа от строителя на възложителя. Изводът на въззивния съд е в съответствие и с формираната с решение № 638/24.10.2008г. по т.д. №302/2008г. на II т.о. на ВКС практика относно значението на неподписан акт обр.7 /евентуално акт обр.19, доколкото е съществувал спор за характеристиката му/ съгласно Наредба № 3 от 31.07.2003г. и във връзка с чл.5, ал.5 от същата, като е прието, че неподписването му от възложителя не го прави недействителен. Прието е, че в чл.5, ал.1 -5 от Наредбата изрично е предвидена както процедурата по документиране приемането на СМР със съответните актове и протоколи, така и възможността неявилата се за подписване на съответния протокол страна по сключения договор за строителство да бъде заместена от органа, издал разрешението за строеж, както и същият да се смята за съставен на датата на проверката, независимо от невяване на поканена страна, при липса на подис на заинтересована страна. В съответствие с така формираната практика е изводът на въззивния съд, че въпреки неподписването от възложителя на съставения акт обр.15 не може да се изключи неговият характер на удостоверителен документ, установяващ годността за приемане на строежа, и при съобразяване на доказателствената сила на съставения по установения в ЗУТ ред акт обр.15 следва да се приеме, че работата е предадена на възложителя. С оглед изводите му във връзка със съставянето на този акт и доказателствената му сила въззивният съд не е изследвал други критерии, въз основа на които работата се счита приета, макар и да няма изрично изявление за това /конклудентни действия, фактическо приемане изработеното, осчетоводяване на фактури за стойността на изпълнените СМР и др./. Не е налице противоречие на въззивното решение и с останалите цитирани от касаторите решения на ВКС, които не съдържат разрешения по поставения правен въпрос – в решение № 94 от 02.03.2012г. по т.д. № 133/2010г. на ВКС, ТК, II т.о. се обсъжда приложното поле на установената в чл.264 ал.3 от ЗЗД преклузия, а решение № 123 от 06.11.2019г. по т. д. № 2682/2018г. на ВКС, ТК, I т.о. касае началния момент, от който тече погасителната давност за претенцията за заплащане на възнаграждение за извършената работа. Формулираният осми въпрос не съответства на мотивите на въззивния съд, който не е отрекъл приложимостта на разпоредбите на чл.169-170 ЗУТ, нито е решен в противоречие с практиката на ВКС, цитирана в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК. Разпоредбите на чл.169-170 ЗУТ предвиждат реда за предаването на завършения строеж от строителя на възложителя, а чл.264 ЗЗД се прилата за всички договори за изработка, поради което тези разпоредби не са взаимоизключващи се.

Вторият въпрос с оглед изложените в касационната жалба доводи се отнася до началния момент на течението на погасителната давност по чл.265, ал.3 по отношение на вземането на възложителя за разходите, необходими за отстраняване на недостатъците на извършени СМР, и с оглед мотивите на въззивния съд се явява обуславящ изхода на делото. По този въпрос е формирана постоянна практика на ВКС, обективирана в решение № 350 от 16.05.2005г. по т.д. № 350/2004г. на ВКС, ТК, решение № 538 от 23.05.2006г. по т.д. № 23/2006г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 586 от 21.06.2007г. по т.д. № 227/2007г. на ВКС, ТК, според която отговорността на изпълнителя за недостатъци при извършени строителни работи се погасява с изтичане на пет години, считано от деня на предаване на работата. В решение №538 от 23.05.2006г. по т.д. № 23/2006г. на ВКС, ТК, II т.о е прието, че петгодишният давностен срок, предвиден в чл.265, ал.3 от ЗЗД, е независим от гаранционния срок, предвиден в Наредба №2/2003г. Действащата нормативна уредба не предвижда възможност давностният срок да започва да тече след изтичането на гаранционния срок, както и да се прилага гаранционният срок при търсене на общата отговорност за недостатъци, и е недопустимо посредством гаранционния срок да се модифицира началният момент на давностния срок, който е определен от закона. Давностният срок за погасяване на вземането за скрити недостатъци по договора за изработка е пеггодишен, започва да тече от момента на предаване на работата и е независим от гаранционния срок. В настоящия случай въззивният съд не се е отклонил от тази практика, като е формирал извод за началния момент, от който тече предвидената в чл.265, ал.3 ЗЗД давност, въз основа на конкретно установените по делото факти относно датата на предаване на работата, приемайки, че началният момент, от който започва да тече срокът по чл.265 ал.3 от ЗЗД при предаден с акт обр.15 обект, е момента на съставянето на акта.

Поставените от касатора трети и четвърти въпроси относно задължението на съда да тълкува договора съобразно правилата на чл.20 от ЗЗД не осъществяват общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК да са обуславящи изхода на делото. Изводът на въззивния съд относно момента на предаване на работата от изпълнителя не се основава на клаузите на договора, респ. на тълкуването им, а на анализа на събраните по делото доказателства относно поведението на страните след сключване на договора – покана до възложителя за приемане на процесните СМР, изрично направено от ищците възражение за наличие на недостатъци, съставяне на акт обр.15, в който са отразени тези възражения, и доказателствената стойност на този акт.

Последните два материалноправни въпроса не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не се явяват обславящи изхода на спора. Въпросите са предпоставени от невъзприети от въззивния съд обстоятелства, тъй като решаващите му изводи са обосновани със съображения, че възложителите са били поканени да съдействат на предприемача за изготвяне на предложения им акт за приключване на целия строителен процес до уговорената степен на годност и възраженията им за неизвършени, недовършени и некачествено изпълнени работи са били направени пред изпълнителя и оповестени в административната процедура по подписване на акт обр.15. Евентуалното несъгласие с изводите на въззивния съд, формирани след преценка на събраните по делото доказателства, не може да обоснове допускане на касационен контрол, тъй като преценката на правилността на въззивното решение е извън обхвата на извършваната в селективния стадий на касационното производство проверка.

Не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване и по процесуалноправните въпроси относно задълженията на въззивния съд, формулирани в раздел ІІ от изложението. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 от ТР №1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. По същия въпрос е формирана и постоянна съдебна практика на ВКС, обективирана в редица решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 от ГПК / решение №202/21.12.2013г. по т.д. №866/2012г. на ВКС, ТК, I т.о., решение №76/12.06.2012г. по т.д. №377/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 581/30.09.2010г. по гр.д. №1019/2009г. на ВКС, ГК, III г.о. и др./, с които е прието, че задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, което произтича от характера на въззивното производство, а фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите към решението, като изпълнението на посочените задължения - за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. В настоящия случай при постановяване на обжалваното решение въззивният съд е обсъдил всички събрани по делото доказателства и доводите и оплакванията на страните. Изводите, до които е достигнал, са резултат от самостоятелен анализ на всички събрани по делото доказателства, както и следствие от обсъждане на всички своевременно въведени от страните доводи и възражения. Разпоредбата на чл.266 ал.3 от ГПК не установява за въззивния съд задължението да уважи всички доказателствени искания. В настоящата хипотеза във въззивната жалба е направено изрично искане за назначаване на съдебно –техническа експертиза. По това искане въззивният съд е изразил становището, че липсват предпоставките по чл.266 ал.3 от ГПК за допускане на доказателства, тъй като пред първоинстанционния съд искането действително е направено несвоевременно, а от друга страна, с доказателственото искане се цели опровергаване на изводите на административния съд, които са в обхвата на силата на пресъдено нещо на авлязлото в сила решение по адм.д. № 7810/2018г. на ВАС, в което въззивниците са били конституирани като страни, а не е насочено към доказването на въведени в процеса релевантни факти за съществени пропуски в строителството от кръга на тези по чл.178, ал.3 ЗУТ, като спорът дали недовършените и некачестено извършени довършителни работи, предмет на иска, са основание за отказ за подписване на акт обр.15, е правен. При тези констатации въззивният съд не се е отклонил от задължителната практика на ВКС, като е оставил без уважение доказателственото искане на жалбоподателите за назначаване на експертиза. Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд, в това число относно преценката му относно значимостта за спора на формулираните от страната задачи на експертизата, не може да обоснове извод за наличие на твърдяното отклонение от постоянната практика на ВКС, поради което искането за допускане на касационен контрол по поставения въпрос е неоснователно.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. На ответника разноски не следва да се присъждат, тъй като такова искане не е направено.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение