Определение № 60082 от 28.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1486/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Българска епархия в Западна и Средна Европа към Българската източноправославна църква – Български патриархат, чрез процесуалния представител адвокат Д. К., срещу определение № 2697/07.12.2020 г. по ч. гр. д. № 2688/2020 г. на Софийски апелативен съд. Поддържат се оплаквания, че определението е неправилно и незаконосъобразно, поради което същото следва да бъде отменено. В изпълнение на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към частната касационна жалба е приложено изложение на касационните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, като се поддържа, че обжалваното определение е очевидно неправилно, както и че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1/ Разрушаването на спорните недвижими имоти в хода на процеса лишава ли ищеца от правен интерес да поддържа иска само по отношение на правото на строеж за възстановяването им; 2/ Следва ли да се приеме, че правото на строеж на един самостоятелно обособен обект в сграда се съдържа имплицитно в правото на собственост върху вече изградения самостоятелен обект; 3/ Представлява ли изменение на иска поддържането на иск за установяване наличието на право на строеж, след като имотът, за който ищецът е предявил иск за установяване правото на собственост, е погинал в хода на процеса; 4/ Претенцията на ищеца за собственост върху идеални части от правото на собственост върху поземлен имот лишава ли го от правен интерес да поддържа иск за собственост на право на строеж за възстановяването на самостоятелни обекти в сграда, която е погинала в същия поземлен имот; 5/ Задължен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи и възражения на страните. Сочи се противоречие с практиката на ВКС - решение № 675/26.01.2011 г. по гр. д. № 657/2009 г., I г. о.; решение № 47/ 06.02.2012 г. по гр. д. № 20/2012 г., II г.о.; решение № 40/2018 г. по гр. д. № 2201/2017 г., II г. о.; решение № 59/18.06.2018 г. по гр. д. № 2609/2017 г., II г. о.; решение № 443/25.10.2011 г. по гр. д. № 166/2011 г., IV г.о.; решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г., II т. о. и решение № 173/03.01.2016 г. по т. д. № 1689/2015 г., II т. о. Ответниците по жалбата не вземат становище в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, II г. о. констатира следното: С въззивното определение е потвърдено определение № 11544/20.07.2020 г. по гр. д. № 3785/2019 г. на Софийски градски съд, с което е прекратено производството по делото в частта по предявения от Българска епархия в Западна и Средна Европа към Българската източноправославна църква – Български патриархат, срещу Е. П. Т. и А. С. Б. иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване, че ищецът е собственик на основание завещание от 03.12.2001 г. на описаните в т. 2 от исковата молба недвижими имоти: търговски обект – магазин 1, търговски обект – магазин 2, жилище, заемащо западната част на първи надпартерен етаж и жилище, разположено на тавански етаж. Въззивният съд е приел за установено, че процесните имоти са погинали, тъй като сградата, в която същите се намирали, е съборена. В мотивите се посочва, че доколкото те са престанали да съществуват в обективната действителност, ищецът е изгубил правния си интерес от установяване правото на собственост върху тях, което е довело до недопустимост на предявения петиторен установителен иск. По подадената от ищеца молба от 14.01.2020 г. е прието, че тя не отговаря на изискванията на чл.214, ал.1 ГПК, тъй като съдържа искане за едновременно изменение на основанието и петитума на иска. Твърденията за наличие на право на строеж след погиването на сградата са неотносими към предявения иск за собственост. Доколкото ищецът твърди, че е собственик на идеална част от поземления недвижим имот, върху който е била построена съборената сграда, то той не разполага с правен интерес от установяване на ограничено вещно право върху него. Частната касационна жалба е допустима, тъй като същата е подадена от легитимирана страна и е насочена против съдебен акт, с който се потвърждава определение, преграждащо по-нататъшното развитие на делото. Върховният касационен съд, състав на II г. о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на определението, поради липса на сочените основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. В случая това основание се мотивира с доводи, че съдът е постановил незаконосъобразно определение. Тези оплаквания представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК и подлежат на преценка само в случай, че касационното обжалване бъде допуснато. Не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на въззивното определение - значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика. Липсват и съмнения обжалваното определение да е нищожно или недопустимо, което да обуславя служебното му допускане до касационен контрол. Касационно обжалване не следва да се допуска и по така поставените въпроси на посоченото основание по чл.280,ал1, т.1 ГПК. Въззивният съд е изложил подробни мотиви, като е извел своите правни изводи след обсъждане на въведените с въззивната жалба доводи. Ето защо петият въпрос не е разрешен в противоречие с посочената практика на ВКС. Вторият въпрос не е обусловил решаващата воля на въззивния съд, поради което не представлява общa предпоставка за допускане на определението до касационно обжалване. В случая е прието, че с подадената молба от 14.01.2020 г., ищецът е поискал недопустимо изменение на предявения установителен иск, доколкото е налице едновременно изменение на основанието и петитума на иска. Въпросът относно съдържанието на правото на собственост и включването към него на правото на строеж е въпрос по същество на правния спор, който не е бил разгледан от въззивния съд. Предмет на настоящото производство е допустимустта на съдебното производство, а не спорът относно съществуването на твърдяното от ищеца материално право. Касационно обжалване не може да бъде допуснато и по третия въпрос от изложението. В цитираните решения на ВКС е разгледан материалноправния въпрос относно съдържащото се в правото на собственост върху сграда право на строеж и възможността последното да бъде упражнено, в случай че сградата погине. Ето защо тази съдебна практика е неотносима към така формулирания процесуалноправен въпрос, касаещ приложението на чл. 214 ГПК. В този смисъл е и възприетото в обжалваното определение правно становище на въззивния съд, според което твърденията, отнасящи се до правото на строеж при погиване на сградата са правилни, но същите са относими към съществото на правния спор относно съществуането на това вещно право, но не и за надлежното изменение на иска. Макар въззивният съд да се е произнесъл по първия и четвъртия въпрос от изложението, същите не могат да послужат като основание за допускане на касационно обжалване, тъй като не се установява противоречие между цитираната в изложението съдебна практика и обжалваното определение. Цитираните решения са неотносими, тъй като разглеждат различни хипотези като приемат, че правото на строеж е включено в правото на собственост и в случай на погиване на сградата, правото на строеж се запазва в полза на собственика. В тези решения не се разглежда въпросът относно наличието или липсата на правен интерес за ищеца от поддържането на иск, с който да установи, че същият притежава учредено право на строеж, след като сградата, за която първоначално е предявен установителен иск за собственост, е погинала. С оглед на изложените по-горе правни съображения, настоящият съдебен състав намира, че в случая не е налице противоречие по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и касационно обжалване не следва да бъде допуснато. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на II г. о.