Определение № 2476 от 12.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 291/2026 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 ГПК Образувано е по частна касационна жалба на Б. Н. С. ,чрез служебен защитник адв. С. Х. от САК, депозирана с вх. № 1463/23.01.2026г срещу определение №764/20.10.2025г по ч гр.д №234/2025г на Окръжен съд –Перник ,с което е потвърдено определение №510/07.02.2024г по гр.д №3652/2022г на РС Перник в обжалваната част ,за връщане на искова молба на Б. Н. С. поради недопустимост на исканията за установяване на факти по посочено изпълнително дело №0026/2020г на ЧСИ Е.Д. като недопустимо и противозаконно преобразувано и за прекратяване на образуваното гр.д № 3652/2022г по описа на РС –Перник Обжалваното понастоящем определение на въззивния съд е постановено след като по касационна жалба на същата страна, подадена чрез назначената по реда на ЗПрП адв.С. Х. от САК за представителство при касационно обжалване ,състав на 4-то г.о на ВКС е намерил за основателно оплакването на назначения адвокат за допуснато съществено процесуално нарушение във връзка с прилагането на ЗПрП и с определение №1902 от 15.04.2025г по ч. гр дело №1299/2025г е отменил определение №293 от 17.04.2024г по в.ч гр.д №178/2024г на ОС-Перник. Делото е върнато на ОС-Перник с указания преди да се разгледа по същество въпроса за законосъобразността и правилността на първоинстанционното преграждащо определение, въззивният съд да се произнасе по направено още при въззивното обжалване искане за предоставяне на правна помощ на страната по подадената частна жалба. Делото е върнато за разглеждане от друг състав на въззивния съд. По образуваното в.ч .гр.д № 234/2025г по описа на ОС-Перник е постановено определение №510/05.08.2025г,с което на осн. чл.26,ал.2 във вр.чл.25, ал.1 ЗПрП е назначил адв. С. Х. от САК за служебен адвокат на частната жалбоподателка за осъществяване на процесуално представителтво и защита. Макар последната да е възразила ,че счита правомощията си като служебен адвокат за изчерпани с приключване на производството по касационно обжалване на определението от 17.04.2024г по в.ч гр.д №178/2024г на ОС Перник, след като за това назначение е била посочена от САК като адвокат от друг съдебен район, при нейно участие в производството по в.ч .гр.д № 234/2025г по описа на ОС- Перник е постановено обжалваното определение №764/20.10.2025г с което въззивният съд е разгледал частната жалба ,като е потвърдил обжалваното определение №510/07.02.2024г по гр.д №3652/2022г на РС Перник в обжалваната му част. Тъй като освен касационната частна жалба, по която е образувано настоящето производство адв. С. Х. от САК отново е депозирала и касационна жалба срещу вече отмененото определение от 17.04.2024г по в.ч гр.д №178/2024г на ОС Перник и по нея е образувано ч. гр.д № 290/2026г ,разпределено на настоящия състав на Трето г.о ,с определение №887/24.02.2026г по ч гр.д № 290/2026г тази повторна касационна жалба срещу вече отменено от ВКС определение на ОС-Перник, е оставена без разглеждане. Определението е влязло в сила като необжалвано. В настоящата частна касационна жалба се иска отмяна на въззивното определение от 20.10.2025г по ч гр.д №234/2025г на Окръжен съд –Перник като неправилно, незаконосъобразно и необосновано. В изложение, част от съдържанието на касационната жалба, се сочат основание по чл. 280, ал.2, предл. трето ГПК,като се твърди произвоно възприета и създадена от съда фактическа обстановка,която не кореспондира с доказателствен материал. Сочи се основание чл.280, ал.1 т.1 ГПК по въпроса за задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства, да изложи самостоятелни изводи които да мотивира по чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК. Изтъква се противоречие с реш. по гр.д № 2332/2018г на Второ отд. на ВКС и реш. по гр.д № 2589/2017г на Четвърто г.о на ВКС,като трайна практика на ВКС във връзка с поставеното процесуално изискване. Частната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 275, ал.1 от ГПК от надлежна страна,чрез назначен по реда на ЗПрП защитник срещу въззивно определение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима. Върховен касационен съд,ІІІ г.о намира ,че касационната частна жалба не следва да бъде допусната до касационно разглеждане. За да потвърди изводите за недопустимост на иска,предявен по чл.439,ал.1 ГПК от Б. Н. С. в оспорване на изпълнително производство,по което е длъжник, въззивният съд е съобразил ограниченията за допустимостта на искова защита по този ред в чл.439, ал.2 ГПК,като се е позовал на извършена служебно цялостна проверка на обжалвания акт съобразно ТР №6/15.01.2019г по тълк.д №6/2017 ОСГТК .Констатирал е изложеното в исковата молба,изчерпращо се с факти по и.д.№ 0026/2020г. образувано по описа на ЧСИ Е. Д. рег.№751 с район на действие ПОС, което изпълнителното дело по своята същност било преобразуваното и.д. №01203/2016г. на друг съдебен изпълнител Оспорва се като неправилно, недопустимо, порочно и неправомерно преобразуването на и.д. №01203/2016г. на ЧСИ А.В. в и.д.№ 0026/2020 г.,по описа на ЧСИ Е. Д. по молба на Банка ДСК от 06.01.2020г, предвид съобщение на ЧСИ Е. Д. от 30.01.2020г. /приложено/ като основание за твърденията ,вкл. по постъпилите уточнителни молби изискани от първоинстанционния съд съгласно чл. 129, ал.1 ГПК, за това, че съобщението от 30.01.2020г се оспорва като документ материализиращ дълга; като валидно и допустимо, легитимно и „съставомерно” изпълнителнто действие, също и запорното съобщение от 11.06.2021г на ЧСИ Е.Д., което не сочи точната сума на дълга, при недоказана по стойност сума в запорното съобщение / приложено към исковата молба/ ,не по изпълнителния лист, наличен по делото от 2016г. При така констатираното изложение на обстоятелствата ,на които се основава иска,при поредни уточнителни молби петитумът е формулиран така,както въззивният съд го е онагледил в мотивите си с буквално цитиране. Като недопустимо е квалифицирано искането да се приеме за установено във връзка с чл.439 от ГПК че ищцата не дължи на Банка ДСК ЕАД сочената сума по запорно съобщение от 11.06.2021г. ,което оспорва при неустановен размер на цената на иска,в условия на незаконосъобразно „преобразуване”, поради неустановена сума по кредита. Извод за недопустимост на иска е мотивиран от въззивния съд с разяснението ,че защитата на длъжника в изпълнителното производство срещу осъществяването на незаконосъобразно принудително изпълнение е предмет на изчерпателна уредба. В зависимост от това, дали длъжникът е засегнат от действия или бездействия на съдебния изпълнител, извършени в нарушение на процесуалните правила /процесуална незаконосъобразност на изпълнението/ или от предприемане на принудително изпълнение при липса на подлежащо на принудително удовлетворяване право на взискателя /материалноправна незаконосъобразност на изпълнението/, защитата се осъществява чрез подаване на жалба до съда срещу изброените в чл. 435, ал. 2 и ал. 3 ГПК изпълнителни действия, или чрез предявяване на иск срещу взискателя по чл.439 ГПК за установяване несъществуването на правото,предмет на принудителното изпълнение. В случай, че длъжникът е претърпял вреди от осъществено срещу него принудително изпълнение в нарушение на законовите предпоставки за развитие на изпълнителното производство,той разполага и с възможността да предяви искове срещу съдебния изпълнител за обезщетяване на претърпените вреди.Взискателят не е легитимиран да отговаря по иск на длъжника,основан на твърдения за липса на процесуално основание за провеждане на изпълнението, доколкото съществуването или липсата на такова основание има значение за процесуалната законосъобразност на извършените от съдебния изпълнител действия по принудително изпълнение. В случая въззивният съд е изтъкнал ,че ищцата търси защита по исков ред срещу твърдяна процесуална незаконосъобразност на принудителното изпълнение,каквато не е предвидена в закона. Разпоредбата на чл. 439 от ГПК се отнася за възможността на длъжника да оспори вземането - т.е. материалното притезание - т.е. изпълняемото право. Доколкото настоящия ищец изрично заявява в уточняващите молби,че не оспорва наличието на изпълняемо право в полза на взискателя,то защитата му не е проведена по реда на чл. 439 от ГПК.Като изхожда от разбирането,че отричаното с иска право на принудително изпълнение не принадлежи на кредитора - взискател в изпълнителното производство, а е част от правомощието на съдебния изпълнител,на който законодателят е възложил осъществяването на принудителното изпълнение, въззивният съд прави извод, че в закона не е уредена правна възможност длъжникът да предявява иск по реда на чл. 439 от ГПК срещу взискателя, за да установява несъществуването на правото на принудително изпълнение,задължен субект по което е съдебният изпълнител,и то по съображения за процесуална незаконосъобразност на предприетото от последния принудително изпълнение. Посочено е, че защитата срещу евентуалната процесуална незаконосъобразност на принудителното изпълнение, осъществявано при наличие на твърдените в исковата молба основания за прекратяване на изпълнителното дело, е възможна и с иск по чл. 441 ГПК срещу съдебния изпълнител за вреди от провеждане на незаконосъобразното изпълнение,но е недопустима не и чрез иск срещу взискателя за отричане на правото на принудително изпълнение, на което той не е носител. Въззивният съд,чиято преценка е собствено основана на проверка по чл. 130 ГПК на допустимостта на иска е отчел обстоятелството,че първоинстанционният съд е положил достатъчно усилия за изясняване естеството на исковата претенция и е предоставил многократни възможности,като е дал ясни, разбираеми,изчерпателни и подробни указания за отстраняване на визираните в нея неясноти. Не е налице основанието на чл.280,ал.2,предл трето ГПК, изтъквано като предпоставка за допускане на касационно обжалване. От съдържанието на обжалваното определение на Окръжен съд Перник не може да се констатира очевидна неправилност като квалифициран негов порок. Не се установява приложение на несъществуваща правна норма, на правна норма в нейния противоположен смисъл или грубо нарушени основополагащи за съдопроизводството процесуални правила. Приложен е чл.130 ГПК във вр. с чл.439 ГПК при служебната преценка на съда по предпоставките за допустимост на исков процес по предявената установителна претенция. Въззивният съд собствено и мотивирано е формирал извод по допустимостта на исков процес въз основа на обстоятелствата,на които искът е основан и предвид търсената защита.Констатациите на съдилищата по релевантните в тази насока факти ,включително в насоката какво се твръди и какво се иска,кореспондират с данните по делото и попадат под хипотезата на приложения закон. Не е налице противоречие с изтъкваната от назначения служебен адвокат практика на ВКС по общо поставения процесуалноправен въпрос,който да обосонове критерия по чл. 280, ал.1 т.1 ГПК.Въззивният съд не е обективирал решаваща дейност по същество, въз основа на проведен състезателен исков процес с предмет доказване релевантни за съществуването на спорно материално право спорни факти, доколкото сочените с иска действия на ЧСИ нямат претендираното значение.По отношение на приетия за недопустим иск,основан на защитната възможност за длъжника по чл.439 ГПК ,не е формулиран правен въпрос по който да е налице противоречие с установена практика на ВКС.Относима към въпроса за допустимостта на иска по чл. 439 ГПК практика на ВКС е съобразена от въззивния съд .Преценката за допустимост на иска по чл.439 ГПК, /аналогичен на иска по чл.255 ГПК, отм./ включва проверката дали отрицателните твърдения,на които искът е основан,по своето естество са годни да погасят правото на принудително изпълнение,включително да отрекат на материалноправно основание носителството му в лицето на взискателя в следствие на факти,отговарящи на условието в чл.439, ал.2 ГПК. Само когато отговорът на този въпрос е положителен ,касае се за допустим иск и фактите подлежат на доказване и преценка по същество./ Реш.№ 101/72 г, по гр.д.№ 95/72 гна ОСГК на ВС,реш. № 5/2012г по гр.д № 658/2011г Трето г.о на ВКС, Реш. №333/2011г по гр.д №1244/2010г на ВКС, ІІІг.о; Реш.№139//2011г по гр.д № 1445/2009г на ВКС, Четвърто г.о; Опр.№ 13/ 2011г по т.д №557/2009г, 2 т.о на ВКС; Опр №679/2015г по ч.д№2473/2015г,ТК,2-ро т.о; Опр.№50402/2022г. по ч.гр.д № 2515/2022г, ІІІг.о на ВКС и др./ По изложените съображения,ВКС ІІІ г.о.