Определение № 5834 от 12.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1702/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от В. И. К. и Н. Д. К., чрез пълномощник адв. К. С. от САК, против въззивно решение № 234/22.12.2023 г. по в.гр.д. № 441/2023 г. на Апелативен съд – Пловдив. С въззивното решение частично е отменено и частично е потвърдено решение № 41/03.02.2023 г. по гр. д. № 1587/2021 г. на Окръжен съд – Стара Загора, и като краен резултат касаторите са осъдени на основание чл. 403, ал. 1 ГПК да заплатят солидарно на Г. Б. С. сумата от 59 500 лв., представляваща обезщетение за причинени вреди от неоснователно допуснато обезпечение по гр. д. № 1883/2016 г. на Софийски градски съд, чрез спиране на насрочения за 11.03.2016 г. въвод във владение в апартамент № .... и склад № 2 по изп. дело № 156/2015 г. на ЧСИ с рег. № 840 на КЧСИ, като искът на Г. С. за разликата до 61 500 лв. е отхвърлен. С решението е отхвърлено възражението за прихващане на В. И. К. и Н. Д. К. против Г. Б. С. за сумата от 61 500 лв. /част от сумата от 120 000 лв./, представляваща стойност на извършени подобрения в процесния имот. Касаторите обжалват решението в осъдителната му част и в частта му, с която е отхвърлено възражението им за прихващане. В касационната жалба се релевират оплаквания за недопустимост и неправилност на решението в обжалваната му част, поради нарушение на материалния и процесуалния закон, и за необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК. В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на касаторите, е поставен въпроса: „Ако се претендират вреди под формата на пропуснати ползи от договор с продължително действие – в случая договор за наем за срок от 5 години, наличието на валиден договор достатъчно ли е да се докаже и сигурното увеличаване на имуществото на увреденото лице през целия период на действие на договора (пропуснатата полза). В случай че се дължало обезщетение за целия срок на договора с продължително действие, следва ли да бъде доказвано, че увеличаването на имуществото би настъпвало всеки отделен месец от уговорения срок на договора?“. Сочи се наличие на основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Поддържа се, че въззивното решение е постановено в противоречие практиката на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 3/13.01.2023 г. по тълк. д. № 3/2021 г. на ОСГТК на ВКС, Тълкувателно решение № 3/12.12.2012 г. по тълк. д. № 3/2012 г. на ОСГТК на ВКС, Тълкувателно решение № 1/01.08.2022 г. по тълк. д. № 1/2021 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 59/04.05.2017 г. по гр. д. № 2817/2016 г. на ВКС, III г.о., решение № 197/02.02.2015 г. по т. д. № 869/2012 г. на ВКС, II т.о., решение № 204/11.03.2019 г. по гр. д. № 586/2018 г. на ВКС, III г.о., решение № 9/02.02.2018 г. по гр. д. № 1144/2017 г. на ВКС, III г.о. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по жалбата Г. Б. С. е подала писмен отговор, в който е изразила становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване, като оспорва жалбата и по същество. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като направи преценка за наличие на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена в срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт, поради което е допустима. Производството по гр.д. № 1587/2021 г. по описа на Окръжен съд – Стара Загора е образувано по предявен от Г. Б. С. срещу В. И. К. и Н. Д. К. иск с правно основание чл. 403, ал. 1 ГПК, за осъждане на ответниците да й заплатят сумата от 61 500 лв., представляващa обезщетение за причинени вреди от неоснователно допуснато обезпечение по гр. д. № 1883/2016 г. на Софийски градски съд чрез спиране на насрочения за 11.03.2016 г. въвод във владение в апартамент № .... и склад № 2 по изп. дело № 156/2015 г. на ЧСИ с рег. № 840 на КЧСИ, за периода от 11.03.2016 г. до 23.07.2021 г. От фактическа страна, въззивният съд е приел за установено, че по силата на постановление за възлагане на недвижим имот от 15.11.2015 г. на ЧСИ рег. № 840 по изп. дело № 156/2015 г. ищцата Г. С. е придобила следния недвижим имот: апартамент № ...., находящ се в [населено място], район „В.“, [улица], разположен на първи подпокривен етаж, вход „В “ на жилищната сграда № ..., с площ от 175.40 кв. м., състоящ се от преддверие с кухненски бокс, пет броя спални, три бани с тоалетни и пет балкона, заедно със съответните идеални части от общите части на сградата и съответните идеални части от парцела, в който е изградена. На 11.03.2016 г. бил насрочен въвод във владение на ищцата по отношение на този имот. По искова молба от 15.12.2016 г. на В. и Н. К., които предявили против Г. С. иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване правото им на собственост върху горепосочения недвижим имот, било образувано гр. д. № 1883/2016 г. по описа на Софийски градски съд. По това дело било допуснато обезпечение на иска, чрез спиране на въвод във владение в имота насрочен за 11.03.2016 г. по изп. дело № 156/2015 г. Поради това въводът в имота не бил осъществен. С влязло в сила на 02.07.2021 г. решение по делото, искът на К. бил отхвърлен. На 01.02.2016 г. ищцата С. сключила с Н. К. договор за наем на същото жилище за срок от 5 години. На 10.06.2016 г. страните подписали споразумение към договора за наем, с което той бил прекратен, считано от датата на подписването, тъй като С. не била въведена в процесния имот поради допуснатото обезпечение по гр. д. № 1883/2016 г. на СГС и не можела да изпълни задължението си по договора да осигури на наемателя ползването на имота. Освен това Г. С. платила на Н. К. сумата от 1500 лв. - неустойка за прекратяването на договора на основание чл. 19, ал. 1 от същия. На 23.07.2021 г. от ЧСИ с рег. № 840 бил извършен принудителен въвод във владение на Г. С. в процесния апартамент. Въззивният съд намерил за неоснователни възраженията на ответниците, че договорът за наем и споразумението към него били нищожни поради симулация, поради невъзможен предмет и поради противоречие със закона и с добрите нрави. Въз основа на приетата по делото съдебно-почеркова експертиза, представеното банково удостоверение и анализа на договора за наем и споразумението, съдът е приел, че последните два документа са подписани на посочените дати от страните по тях, че със споразумението се прекратява наемният договор по взаимно съгласие, както и че се дължи неустойка за забава за периода от 15.04.2016 г. /датата на дължимост на първия месечен наем, съгласно чл. 5, ал. 2 от договора/ до 10.06.2016 г. /датата на сключване на споразумението за прекратяване на договора/ в размер на 1 500 лв., определена по реда на чл. 19, ал. 1 от договора, която сума е била реално заплатена по банков път. Прието е, че към момента на сключването на договора за наем не са съществували пречки за предоставяне ползването на имота от страна на С.. Такива били създадени от ответниците К., по чиято молба бил спрян насрочения за 11.03.2016 г. въвод във владение. Поради това не бил налице невъзможен предмет на договора по смисъла на чл. 26, ал. 2, предл. първо ЗЗД. Освен това съдът е приел, че договорът не бил нищожен поради противоречие със закона, тъй като нямало норма, която да забранява сключването на този договор, нито същият накърнявал добрите нрави. Решаващият състав е стигнал до извода, че на ищцата С. са причинени имуществени вреди от допуснатото обезпечение, изразяващи се в неполучаването на наем за периода на действие на валидния договор от 01.02.2016 г. Същият бил сключен за срок от 5 години /60 месеца/, като съгласно чл. 5, ал. 2 месечният наем в размер на 1 000 лв., се дължал от месец април 2016 г. Следователно неполучаването на наемната цена би продължило 58 месеца, а дължимата сума била в размер на 58 000 лв., към която следвало да се добави и платената неустойка в размер на 1 500 лв. Така общият размер на претърпяната вреда възлизал на 59 500 лв. За да отхвърли заявеното от ответниците възражение за прихващане със сумата от 120 000 лв., представляваща стойността на извършени от тях подобрения в процесния имот, въззивния състав е приел, че от събраните по делото доказателства в т.ч. и гласни- показанията на св. К., св. И. и св. Й./ не се установяват извършени такива след 15.05.2015 г. /датата на описа, предшестващ оценката и публичната продан, при която С. е купила имота/. Посочено е, че при съпоставката на протокола за опис на имота от 15.05.2015 г., предшестващ оценката и публичната продан, при която С. го е купила, с протокола за въвод във владение на имота от 23.07.2021 г., единственото подобрение към този момент било поставена охранителна система СОТ, но такова не било описано и извършените разходи за него не се претендирали с отговора на исковата молба. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо. Съгласно постоянната практика на ВКС недопустимо е това решение, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество. Така недопустимо е решението, което е постановено въпреки липсата на правото на иск или ненадлежното му упражняване, както и когато съдът е бил десезиран – например, когато решението е постановено след оттегляне или отказ от иска; когато въззивната инстанция е постановила решение по същество, макар че жалбата е следвало да се остави без разглеждане като недопустима; когато съдът се е произнесъл по непредявен иск или е постановил решение плюс петитум. В случая при служебна проверка не се установява да е допуснато подобно нарушение от въззивния състав. Повдигнатият от касаторите въпрос е обусловил правните изводи на въззивния съд, но не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Следва да се посочи, че в случая предмет на делото е реализирането на отговорността по чл. 403, ал. 1 ГПК за вреди, причинени от допуснато обезпечение, която е основана на общата гражданска отговорност за непозволено увреждане /чл. 45 ЗЗД/, поради което предвид липсата на изрична регламентация относно вредите, приложими са съответно разпоредбите на ЗЗД, и съгласно чл. 51, ал. 1 ЗЗД, обезщетение се дължи за всички вреди /загуби и пропуснати ползи/, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. В Тълкувателно решение № 3/13.01.2023 г. по тълк. д. № 3/2021 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че причинените от деликт пропуснати ползи трябва да бъдат доказани със сигурност, както трябва да бъдат доказани със сигурност пропуснатите ползи, причинени от неизпълнение на договорно задължение. Пропуснатата полза, като вид имуществена вреда, е елемент от фактическия състав, пораждащ правото на обезщетение. На обезщетяване подлежат само реалните вреди, т.е. правото на обезщетение се поражда само за действително претърпените вреди, а не предполагаемите или хипотетични. Поради това и при липса на изрично установена в закона презумпция за настъпването й, пропуснатата полза не се предполага, а следва да бъде доказана в процеса. Съгласно правилото на чл.154, ал.1 ГПК за разпределение на доказателствената тежест, всяка една от страните в производството трябва да докаже фактите и обстоятелствата, на които основава своите искания и възражения. В този случай на доказване подлежат фактите, от които произтича възможността за реализиране на ползата, както и че реализирането й е станало невъзможно поради деликта. Тези факти са конкретни и обективно съществуващи. Затова при спор относно претърпяна пропусната полза съдът следва да преценява всички – както преки, така и косвени, доказателства за действително съществуващите факти и състояния, от които може да се направи обоснован извод за сигурно увеличаване на имуществото на увреденото лице, което е осуетено от деликта. В съобразителната част на Тълкувателно решение № 3/12.12.2012 г. по тълк. д. № 3/2012 г. на ОСГТК на ВКС е посочено, че невъзможност за увеличаване на имуществото на кредитора и съответно пропусната полза ще е налице например, когато, в резултат от забавата, кредиторът е пропуснал възможността да получи граждански плодове от обекта, чрез предоставянето му за възмездно ползване на друго лице, да получи доходи чрез използването на обекта за осъществяване на търговска дейност или е пропуснал възможността да се разпореди с обекта при изгодни условия. Следователно кредиторът следва да установи факта на създадени между него и трети лица правоотношения във връзка с този обект по повод ползването или разпореждането с него, които са били осуетени именно в резултат от поведение на длъжника или като установи, че при конкретните пазарни условия в периода на забавата е съществувала реална възможност за отдаване на обекта под наем, за получаване на доходи чрез използването му за осъществяване на търговска дейност или за изгодно разпореждане с него. Относимите и допустими доказателства са в зависимост от вида на претендираните пропуснати ползи и подлежащите на установяване факти. Няма колебание в съдебната практика, че тези разрешения намират приложение и при обезщетяване на вредите в хипотезата на чл. 403 ГПК. При установено по делото създадено наемно правоотношение между ищцата и трето лице- Н. К., в съответствие със задължителната практика на ВКС, обективирана в посочените тълкувателни решения, въззивният съд е приел, че причинената вреда, в случая се изразява в невъзможността ищцата да отдаде имота под наем и да реализира доходи през процесния период. При съвкупният анализ на представените по делото писмени доказателства, съдът е достигнал до извода, че пропуснатите ползи са доказани и са налице предпоставките за ангажиране отговорността на ответниците по чл. 403 ГПК. Предвид изложените съображения не са налице основания за допускане на касационна проверка на решението. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение