Определение № 140 от 10.03.2011 г. на ВКС по т. д. № 726/2010 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба [фирма] срещу Решение № 46 от 28.04.2010 год. по гр.д.№ 141/2010 год. на В. апелативен съд с което ВнАС е потвърдил решението от 10.12.2009 год. по гр.д.№ 794/2009 год. на Окръжен съд Добрич. С него са отхвърлени предявените от [фирма] срещу [фирма] обективно съединени искове: 1./ С правно основание чл.240 ал.1 ЗЗД за сумата 170000 лв.; 2./ С правно основание чл.86 ал.1 ЗЗД за сумата 55829 лв. Присъдил е разноски. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се сочат основанията по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК. По реда и в срока на чл.287 ал.1 ГПК е постъпил отговор от ответника по касация [фирма] в който се сочи, че не са налице основанията на чл.280 ал.1 т.1 и 2 ГПК за допускане на касационен контрол. Подържа се и евентуалното становище, че жалбата е неоснователна. Д. окръжен съд е бил сезиран с иск с правно основание чл.240 ал.1 ЗЗД за сумата 170000 лв., предявен от [фирма] срещу Твърдението на ищеца е, че между двамата еднолични търговци са съществували правоотношения по договор за изработка (подвид „строителство”), като [фирма] е изпълнила задължението си за заплащане на извършените С. по 2 бр. фактури. Поради възникнали затруднения и нуждата от парични средства, [фирма] поискала от [фирма] да върне част от платените суми за обслужване на текущи задължения, свързани с изграждането на обекта. Постигнато било съгласие на отпускането им като заем. Сумите били предоставени, като били съставени 2 разходни касови ордера (РКО) всеки за по 100000 лв. с отразяване, че се връщат суми по всяка от посочени по-горе фактури. Заемателят е погасил задължението си само до размера на 30000 лв., поради което заемодателят е предявил правата си по съдебен ред. Последователно подържаната теза на [фирма] е, че няма сключен договор за заем, а сумите по РКО са били предадени на трето лице, което няма качеството на представител на ЕТ. Въз основа на събраните по делото доказателства, първоинстанционният съд е приел за недоказано наличието на договор за заем, както и предаването на заемните суми. Сезиран с въззивната жалба на [фирма], ВнАС също е счел за недоказано заемно правоотношение, както и липсата на потвърждаване по чл.301 ТЗ на действията на получателя на сумите по РКО. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК обуславящ правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК – т.1 на ТР № 1/2010 год. на ОСГТК не е формулиран. Съдържа се общата твърдение, въпросът „касае тежестта на доказване, доказателствената стойност на направеното извънсъдебно признание и възможността същото да бъде оспорено, както и тежестта на доказване при оспорване на същото”. Приложени са 5 бр. решения на 3-членни състави на ВС на Н.. Четири от тях са по прилагането на чл.127 ал.2 ГПК (отм.) и едно – по прилагането на чл.133 б.”г” ГПК. Основанието по чл.280 ал.1 ГПК не е налице, тъй като представените решения не съставляват задължителна съдебна практика, съобразно разясненията на цитираното по-горе ТР № 1/2010 год. на ОСГТК. Тези решения не материализират и противоречива практика по смисъла на чл.280 ал.1 т.2 ГПК, дори да би се приело, че има ясно въведен правен въпрос, свързан с доказателствената стойност на направено извънсъдебно признание. Като извънсъдебно признание [фирма] тълкува връщането на 30000 лв. от сумата по двете РКО. Именно недоказаността на твърдението, че плащането на тази сума следва да се квалифицира като извънсъдебно признание е обусловило изводите на въззивния съд. Както неколкократно бе посочено, оспорено е и не е доказано наличието на заемно правоотношение, отделно е оспорено получаването на сумите по РКО, а плащането от „[фирма] на сумата от 30000 лв. не е обозначена като погасяване на заемно задължение. Т.е. квалификацията на това плащане като извънсъдебно признание е твърдение на страна, но не съдържа обективните признаци на такова. Поради това, Върховният касационен съд – Търговска колегия, състав на І т.о., като счете, че не са налице основанията за допускане на факултативния касационен контрол