Определение № 3235 от 25.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4209/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЗК „Лев Инс“ АД, чрез адв.С. И., срещу въззивно решение № 140/21.04.2023 г., постановено по възз. т. д. № 524/2022 г. по описа на Апелативен съд – Варна в частта, с която касаторът е осъден на основание чл. 432, ал. 1 КЗ да заплати на В. Й. И. и И. Й. И. допълнително обезщетение за неимуществени вреди, причинени от настъпилата при ПТП на 11.06.2020 г. смърт на майка им Р. Г. М., за разликата над сумата от по 120 000 лв. до размера на сумата от 160 000 лв., ведно със законната лихва от 09.10.2020 г. В останалата част въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението си касаторът поддържа, че касационният контрол следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по въпросите: 1) какви са критериите при определяне на конкретния размер на обезщетение по чл. 52 ЗЗД за неимуществени вреди от причинена в резултат на деликт смърт; имат ли самостоятелно значение лимитите, вменени на застрахователните дружества, за формиране преценката на съда относно размера на обезщетението за неимуществени вреди; 2) при наличието на доказателства по делото - заключение от страна на САТЕ, че е налице нарушение на ЗДвП и лицето е без предвидения задължителен обезопасителен колан и заключение на СМЕ, че е налице възможност при правилно поставен колан, лицето да получи по-леки травми, може ли съдът да остави без уважение възражението за съпричиняване. Ответниците по жалбата – В. Й. И. и И. Й. И., чрез адв. П. К., в писмен отговор изразяват становище за липса на основания за допускане на касационния контрол и за неоснователност на жалбата. Претендират разноски. Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, по предпоставките за допускане на касационно обжалване намира следното: За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че на 11.06.2020 г., около 13.40 ч., на път II-49 в посока от [населено място] към [населено място], е настъпило ПТП с участието на л. а. „Фолксваген Поло“, рег. [рег.номер на МПС] и т. а. „Фиат П.“, с рег. [рег.номер на МПС], при което е загинала Р. М. – майка на ищците, която пътувала в лекия автомобил на седалката до шофьора. Посочено е, че с присъда по нохд № 143/2021 г. на Разградския окръжен съд водачът на товарния автомобил е признат за виновен в това, че е нарушил правилата по ЗДвП и по непредпазливост е причинил смъртта на Р.М.. Не е спорно, че е налице валидно сключена застраховка „Гражданска отговорност“ между виновния за настъпилото ПТП водач на МПС и ответното дружество. Спорни по делото са били въпросите за размера на обезщетението за претърпените неимуществени вреди и наличието на съпричиняване от страна на починалата М.. Обсъждайки събраните по делото писмени и гласни доказателства, съдът е приел, че Р. М. и ищците са били сплотено и задружно семейство, взаимно са се подкрепяли и помагали, като връзката помежду им била много силна. Ищците са отгледани от майка си (след развода със съпруга й), живели са заедно с нея, като синът – и до датата на смъртта й. Починалата е била учителка, уважавана и ценена като човек. Внезапната и неочаквана смърт на М. е причинила на децата й силен стрес и скръб, емоционални болки и страдания с висок интензитет и времетраене, които и досега не са отзвучали. Отчетено е, че към датата на ПТП, когато е починала в резултат на травми, несъвместими със живота, М. е била на 62 години, в активна възраст. Съобразявайки вида, степента и интензитета на претърпените морални вреди, съществувалите силни връзки на обич, уважение и взаимна подкрепа между ищците и тяхната майка, както и обществено-икономическите условия на живот в страната към датата на деликта, съдът е приел, че справедливото по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение е в размер на сумата 160 000 лв. за всеки ищец. Възражението на ответника за съпричиняване на вредите от пострадалото лице е прието за неоснователно. Съдът е посочил, че по делото е установено, че пострадалата е пътувала с неправилно поставен (хоризонтално, в долната част на тялото) обезопасителен колан. От анализа на събраните по делото доказателства обаче, включително от експертните заключения на автотехническата и медицинската експертиза, не следва категоричен извод, че при правилното му поставяне, травмите които би получила М. биха били по-леки и не биха причинили смъртта й. Обективните данни по делото са за получени от лицето тежки, несъвместими с живота травми, от които смъртта е настъпила много бързо и е била неизбежна. Поради това е прието, че възражението за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалата е недоказано от ответника, чиято е доказателствената тежест. При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице поддържаните от страната предпоставки за селектиране на жалбата. Въпросите в изложението са релевантни, но нямат претендираното от касатора значение. Критериите, които следва да бъдат съблюдавани от съда при приложението на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД по тази категория искове, са изяснени в задължителната и установена съдебна практика на ВС и ВКС (вкл. и посочената в изложението). Принципът на „справедливостта“ не се извежда абстрактно, а предпоставя преценка на съда на обективно съществуващите конкретни обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид при определяне на дължимото обезщетение. В практиката на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК, също трайно се приема, че при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, в случай на причинена смърт, решаващият съд е длъжен да извърши цялостен анализ и оценка на всички установени по конкретното дело обстоятелства, имащи значение за прилагане на принципа за справедливост, при отчитане на възрастта на увредения, действителните отношения между него и лицето, което претендира обезщетението, обстоятелствата при които е настъпила смъртта, на икономически условия в страната към момента на увреждането, включително и нивата на застрахователно покритие към същия момент. Безпротиворечиво се приема, че установените лимити на отговорност на застрахователя нямат самостоятелно значение, а следва да бъдат съобразени като ориентир на икономическите условия към релевантния момент. В посочения смисъл са цитираните от касатора актове на ВКС, както и известните на настоящия състав - решение № 83/06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г., II т. о., решение № 1/26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г., II т. о., решение № 66/03.07.2012 г. по т. д. № 619/2011 г., II т. о., решение № 242/12.01.2017 г. по т. д. № 3319/2015 г., II т. о. и др. Вторият поставен въпрос в изложението е фактически, а не правен, защото формулировката му касае извършения анализ и оценка на събраните по делото доказателства, респ. обосноваността на изводите на въззивния съд, които не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Извън това следва да се посочи, че решаващият съд е съобразил константната съдебна практика на ВКС, че за да е налице съпричиняване по смисъла на чл.51 от ЗЗД като основание за намаляване на дължимото от делинквента или неговия застраховател по застраховка „Гражданска отговорност” обезщетение, е необходимо пострадалият обективно да е допринесъл с поведението си за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Релевантен за съпричиняването и за прилагането на чл.51 ал. 2 от ЗЗД е само онзи конкретно установен принос на пострадалия, без който не би се стигнало, наред с неправомерното поведение на делинквента, до увреждането като неблагоприятен резултат. В случая, с оглед механизма на ПТП, силата на удара между участвалите МПС, вида и характера на получените увреждания, съдът е приел, че неправилно поставеният обезопасителен колан не може да се определи като причина, допринесла за смъртта на пострадалото лице. Наличието на създадена задължителна съдебна практика по поставените правни въпроси, която е съобразена от въззивния съд, изключва приложението на второто сочено основание за допускане на касационно обжалване - по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Предвид изложените съображения не са налице основания за допускане на касационна проверка на решението. Ответниците по жалбата са направили искане за присъждане на разноски, което според представените доказателства е основателно и доказано за сумата от по 4 700 лв. - заплатено от всеки от тях адвокатско възнаграждение. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение