Определение № 2025 от 06.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4656/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. И. П. – А. и Н. И. С., [населено място], подадена от процесуалния им представител адвокат С. Т., срещу въззивно решение № 171/26.07.2022г. по гр. д. № 8/2022г. на Окръжен съд – Враца. В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила - основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че липсват мотиви на съдебния акт и че са налице нарушения на материалния закон. Не се поставят никакви правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Изложението проследява мотивите на въззивния съд като акцентира върху нарушения на материалния закон и сочи необоснованост на изводите на въззивния съд. Твърди се, че въззивното решение е недопустимо и очевидно неправилно. Ответниците по касационната жалба „Алезорея“ ЕООД и А. П., [населено място], оспорват жалбата в отговор по чл.287 ГПК. Касационнaтa жалбa e подаденa срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което e процесуално допустимa. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното: С обжалваното решение е потвърдено решение № 260474/2021г. по гр. д. № 693/2021 г. на Районен съд – Враца. С последното са отхвърлени исковете, предявени от С. И. П.-А. и Н. И. С. срещу „Алезорея“ ЕООД и А. П., за признаване за установено, че ищците са собственици на общо 2/4, или по 1/4 всеки от тях, от недвижим имот, находящ се в [населено място], „В.“, ПИ *** с площ 2037 кв.м., заедно с построената в имота жилищна сграда с площ 41 кв.м. и за отмяна на КНА №154/2018г. на основание чл.537,ал.2 ГПК. Въззивният съд е приел, че предявеният иск е по реда на чл.124,ал.1 ГПК за признаване за установено по отношение на Алезорея“ ЕООД и А. П., че ищците са собственици на по 1/2 ид.ч. от процесния недвижим имот по наследство от И. А. С.. Твърденията им са, че спорният имот бил собственост на наследодателя им /техен баща/ по силата на нот.акт №62/2006г. С нот.акт №81/2010г. наследодателят прехвърлил на „Алезорея“ ЕООД половината от имота, като по време на прехвърлянето ищцата С. И. била в граждански брак с едноличния собственик на дружеството А. П. Въз основа на съдебни решения на съда в [населено място], Република А. - №8FAM30/11b-19/19.09.2012г., №8FAM30/11- b-29 и №8FAM30/11b-23/22.02.2013г., с констативен нотариален акт №154/2018г. ответникът А. П. незаконосъобразно бил признат за собственик на 1/4 ид.ч. от имота, като впоследствие с нот.акт №155/2018г. продал тази 1/4 ид.ч. на „Алезорея“ЕООД. С влязло в сила разпореждане №43759/14.11.2014г.на Софийски градски съд не е допуснато признаване на решенията на чуждестранния съд, поради което въз основа на тях ответникът П. не разполага с право да се снабди с нотариален акт за собственост. Ответниците твърдят, че по силата на решение №8FAM30/11b-19/19.09.2012г. на съда в [населено място], Република А., потвърдено с решение от 30.01.2013г.на Окръжен съд-гр.Велс, Република Австрия, на А. П. са присъдени 3/4 ид.ч. от процесния имот в рамките на производство по разделяне на съпружеска собственост, и делът на ищцата е уравнен в пари. По силата на чл.40 от Регламент (ЕС) 2016/1103 на Съвета от 24.06.2016г. преразглеждането на решението на австрийския съд не се допуска. По силата на чл.36, т.1 от Регламент (ЕС) 2016/1103 решението на австрийския съд подлежи на пряко признаване и с оглед на това е съставен и КНА №154/2018г. В условията на евентуалност се твърди, че идеалните части на ищците са придобити по давност с осъществявано владение, считано от 01.11.2010г. Според въззивния съд ищците са единствени законни наследници на И. С., починал на 06.10.2011г. Ищцата С. И. и ответникът А. П. са бивши съпрузи, сключили брак на 18.04.1992г., прекратен поради развод с решение №8FAM30/11b-19/19.09.2012г. на съда в [населено място], Република Австрия /потвърдено с решение №8FAM30/11b-23/22.02.2013г на Окръжен съд-Велс/. Ответникът П. е едноличен собственик на „Алезорея“ЕООД. С нотариален акт №81/2010г. наследодателят на ищците продал на „Алезорея“ЕООД собствените си 3/6 идеални части от притежаваните от него общо 4/6 идеални части от новообразуван имот №* в м.“В.“ в землището на [населено място], с площ на имота 2037 кв.м., ведно с построената в имота двуетажна масивна жилищна сграда със застроена площ 41 кв.м. От съдебните решения, постановени от съдилищата в Република Австрия е видно, че сключеният между ищцата и ответника П. граждански брак е прекратен, като при прекратяването на брака от австрийския съд е извършена и делба на имуществото им, с която 3/4 идеални части от процесния имот са присъдени на П. С разпореждане №43759/14.11.2014г. по гр.дело №17678/2014г. на СГС не е допуснато признаване на решението на австрийския съд в частта относно процесния имот в землището на [населено място]. Имущественият режим между съпрузи е регулиран от общностното право с Регламент (ЕС) 2016/1103 на Съвета от 24 юни 2016 година. Действащ към момента на развода е Регламент (ЕО) №2201/2003, който урежда единствено компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и дела, свързани с родителската отговорност, но не и по дела, отнасящи се до имуществените отношения между съпрузите. Приложение не намират Регламент (ЕО)№1215/2012г. по силата на изричната норма на чл.1, т.2, б.“а“ от него, както и Регламент (ЕО) №44/2001г., разпоредбата на чл.1, т.2, б.“а“ от който изключва приложението му по дела за имуществени права, произтичащи от брачни правоотношения. Приложим по отношение на признаването на постановените от австрийските съдилища решения, е КМПЧ – арг. чл.3, ал.1. Компетентен да разгледа производството по признаване и допускане на изпълнението на чуждестранното решение е Софийски градски съд - чл. 118, ал. 2 и чл. 119, ал. 1 КМЧП. Не е проведено производство по признаване и допускане на изпълнението на чуждестранното решение. Не са налице предпоставките и за инцидентно му признаване, доколкото е налице спор между страните относно условията за признаване на чуждестранното решение и копетентността на чуждестранния съд. По оплакванията за дадена грешна квалификация на предявения иск и неправилно разпределена доказателствена тежест, въззивният съд е посочил, че предявените от ищците искове са по чл.124, ал.1 от ГПК и правилно с доклада по чл.146 ГПК на ищците е указано, че носят тежестта да докажат, че са собственици на процесния имот, съобразно правата, които претендират по наследство от техния баща. За да бъдат уважени исковете на така заявеното основание, те следва да докажат, че са наследници на посочения от тях наследодател и че наследодателят им е бил собственик на процесния имот или части от него. В случая е установено, че ищците са законни наследници на И. С., починал на 06.10.2011г. В исковата молба те твърдят, че наследодателят им е бил собственик на целия поземлен имот и находящата се в него жилищна сграда, като поддържат, че собствеността е придобита по силата на договор за покупко-продажба, обективиран в НА №62/2006г. Доказателства за твърдения факт обаче не са представени. В представения НА №81/2010г. е посочено, че наследодателят е продал собствените си 3/6 идеални части от притежаваните от него 4/6 идеални части от имота. Това записване дава основание да се приеме, че правата на собственост на наследодателя не са изяснени и доказани. При заявения от ищците деривативен способ, чрез който наследодателят е придобил собствеността върху имота, правото му на собственост следва да се установявано с нотариален акт, какъвто не е представен. Представеният НА №81/2010г. не е достатъчно доказателство за правата на собственост на наследодателя, а освен това индикира наличието и на чужди права върху имота (в случая 2/6 ид.ч.). Предвид това, наследствените права на ищците в имота също не могат да бъдат определени, при което предявените установителни искове са неоснователни. Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението, поради липса на някое от основанията по чл. 280, ал. 1 и чл.280, ал.2 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Касационната инстанция няма правомощия да извлича правния въпрос от касационната жалба и от оплакванията на касатора. При непосочване на конкретен правен въпрос не може да се допусне касационно обжалване в хипотезата на чл.280,ал.1 ГПК. В случая касаторите не са формулирали никакви правни въпроси, по които искат да бъде допуснато касационно обжалване с посочване на някое от основанията по чл.280, ал.1 ГПК. Приложени са решения на ВКС без да е ясна относимостта им към решаващите изводи на въззивния съд. Изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК съдържа множество касационни оплаквания по чл.281 ГПК, които не могат да се разгледат в настоящото производство и пряко да послужат като основание за допускане на касационно обжалване. Доколкото твърдението на касатора за липса на мотиви във въззивното решение може да се конкретизира като въпрос за дейността на въззивната инстаниция, следва да се посочи, че е съобразена практиката на ВКС, вкл. ТР№1/2013г., ОСГТК. Според нея непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При осъществяването на тази своя решаваща дейност съдът следва да спазва правилата на формалната и правната логика, т. е. фактическите му констатации и правните му изводи следва да са обосновани. Фактическите и правни изводи на съда трябва да намерят израз в мотивите му - чл. 236, ал. 2 ГПК, защото обект на въззивната дейност не са пороците /или законосъобразността/ на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. Въззивният съд е сторил всичко това, като е обсъдил всички относими доказателства и е изложил самостоятелни мотиви по съществото на спора. Поддържаните от ответниците по касация съображения за зачитане решенията на австрийския съд /с оглед материалноправната им легитимация като ответници по иска за собственост/ не могат да се разгледат в производството по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на ищците. Не са налице сочените основания за допускане касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 2 ГПК – недопустимост и очевидна неправилност. Обжалваното решение е валидно, като същото не е вероятно недопустимо или очевидно неправилно. Касаторите /ищци/ обосновават недопустимост на решението, поради произнасяне по непредявен от тях иск. Според касаторите исковете са „охранителни“/„отменителни“ и съдът се е произнесъл по въпроси, които нямат отношение към тези искове. Видно от исковата молба и допълнителната молба /02.03.2021г./, подадена по указания на съда за отстраняване на нередовности, ищците изрично са уточнили, че предявеният иск е положителен установителен за правото на собственост върху ј ид.ч. за всеки ищец от процесния имот и искане за отмяна на съставения констативен нотариален акт в полза на ответника. Въззивният съд се е произнесъл по така предявените претенции и не е постановил недопустимо решение. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност по чл.280, ал.2, предл. 3 ГПК е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. В случая това основание се мотивира основно с доводи за допуснати съществени процесуални нарушения и необоснованост на въззивното решение. Тези твърдения, представляват касационни оплаквания и не могат да се проверят в производството по чл. 288 ГПК. За да се проверят и да се направи извод за твърдяната неправилност на обжалваното решение, трябва да се изследват и подложат на анализ и преценка фактите по делото в тяхната съвкупност, което е извън предмета на производството по селекция на касационната жалба. В него не се констатира наличие на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. С оглед изложеното, съдът намира, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението. При този изход на производството по чл.288 ГПК, на ответника по касация А. П. следва да се присъдят направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 600 лева, съгласно приложените доказателства. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.