Определение № 50053 от 15.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2911/2022 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК във връзка с чл.280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. Т. З. срещу решение № 64 от 07.03.2022 г. по в.гр.д.№ 15 от 2022 г. на Русенския окръжен съд, гражданска колегия, с което са потвърдени решение № 260369 от 23.04.2021 г. и решение № 260607 от 22.10.2021 г. по гр.д.№ 2992 от 2020 г. на Русенския районен съд, с които е уважен предявеният от Д. Т. З. срещу Р. З. П., П. З. П. и Р. Т. П. иск за признаване правото на собственост на Д. З. върху 1/12 ид.ч. и е отхвърлен иска на ищцата за разликата до пълния предявен размер от 9/24 ид.ч. върху следния недвижим имот: дворно място с площ от 666 кв.м., находящо се в [населено място], общ.В., обл.Р., [улица], за което е образувано УПИ ....., кв......по регулационния план на града от 1983 г., ведно с построените в него жилищна сграда с площ от 252 кв.м., втора жилищна сграда с площ от 45 кв.м., гараж с площ от 25 кв.м. и второстепенна постройка с площ от от 42 кв.м.

В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно, незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила- основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК.

Като основание за допускане на касационното обжалване се сочи чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Поставят се следните въпроси:

1. Може ли субективният елемент на владението да се демонстрира и установява чрез участие в административно-правни процедури като снабдяване със строително разрешение, протокол за определяне на строителна линия и ниво и деклариране на имота за определяне данъците на същия ? По този въпрос се сочи противоречие на обжалваното решение с т.2 от Тълкувателно решение № 4 от 17.12.2012 г. по тълк.д.№ 4 от 2012 г. на ОСГК на ВКС.

2. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди и съобрази при решаване на делото всички доводи и възражения на страните ? По този въпрос се сочи противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 192 от 29.01.2018 г. по т.д.№ 44 от 2017 г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 257 от 13.12.2016 г. по гр.д.№ 2436 от 2016 г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 78 от 19.08.2015 г. по т.д.№ 2271 от 2014 г. на ВКС, ТК, I т.о. и решение № 69 от 26.07.2019 г. по т.д.№ 2556 от 2018 г. на ВКС, ТК, I т.о.

В писмен отговор от 05.07.2022 г. ответниците по жалбата П. З. П. и Р. Т. П. оспорват същата. Молят касационното обжалване на решението да не бъде допускано и да им се присъдят направените по делото на ВКС разноски.

Ответникът по жалбата Р. З. П. не взема становище по нея.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице /ищец по делото/, в срока по чл.283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по иск за собственост на недвижим имот, което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 и 2 ГПК, независимо от цената на иска.

За да постанови решението си за потвърждаване на първоинстанционното решение, въззивният съд е приел, че още преди 1977 г. процесното дворно място е било придобито от П. З. П. и съпругата му Р. Т. П. в режим на съпружеска имуществена общност. По време на брака им, в мястото са построени съществуваващите и към настоящия момент постройки: две жилищни сгради, гараж и второстепенна постройка. След смъртта на П. П. на 11.06.1993 г. имотът е останал съсобствен между съпругата му Р. П. и единствения му син З. П. З. при квоти 3/4 ид.ч. за Р. П. и 1/4 ид.ч. за З. З.. След смъртта на З. З. през 2016 г. неговата 1/4 ид.ч. е придобита по равно от съпругата му Д. Т. З. и двамата му синове Р. З. П. и П. З. П. при квоти по 1/12 ид.ч. за всеки от тях. Поради това искът на Д. З. за собственост е уважен до размер на 1/12 ид. ч. и е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 9/24 ид.ч. от имота.

За неоснователно е прието твърдението на ищцата Д. З., че тя и съпругът й З. З. са били собственици на 1/2 ид.ч. от процесните дворно място и сгради. Според съда, посочването на З. З. наред с баща му П. П. като титуляр в строителното разрешение, протокола за определяне на строителна линия и ниво на жилищната сграда и във фактурата за заплащане на архитектурния план на сградата, не прави З. З. и съпругата му Д. З. собственици на 1/2 идч. от дворното място или на някои от построените в него сгради, при положение че липсват нотариален акт или друг акт за правото на собственост върху земята или за надлежно учредяване на право на строеж за сградите. Издаването на скица за имота изцяло на името на З. З. и подаването на декларация от З. за облагане на имота с данък също не го правели собственик на този имот.

На следващо място, съдът е приел, че ищцата не е доказала тя и съпругът й З. З. да са установили владение върху собствения на родителите на З. З. /П. П. и Р. П./ имот. За правилни са приети изводите на първоинстанционния съд, че първоначално владение върху имота /конкретно върху земята/ е било установено от неговите собственици П. П. и Р. П. и няма данни З. З. и Д. З. да са установили своя фактическа власт върху мястото преди застрояването му с жилищната сграда през 1978 г. След построяването на сградата родителите на З.- П. П. и Р. П. са допуснали ищцата и съпруга й да живеят в тази сграда, без да са се отказали от владението си върху имота, още повече, че по-късно те също са се преместили да живеят там. При това положение в тежест на ищцата е било да докаже, че тя и съпругът й са превърнали държането си върху процесния имот във владение или че са установили някаква форма на съвладение с родителите на съпруга й- в даден момент са демонстрирали пред тях намерението си да своят имота. Такива доказателства обаче не били събрани по делото. Съдът изрично е посочил, че въпросът кой какви парични средства е вложил в изграждането на жилищната сграда и гаража няма отношение към собствеността на мястото и сградите, а само към правото да се претендира заплащане на извършени подобрения в чуждия имот.

Предвид тези мотиви на съда в обжалваното решение не са налице основания по чл.280, ал.1 и 2 ГПК за допускане на касационното обжалване, поради следното:

1. Не е налице посоченото основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване по първия поставен от касаторката правен въпрос: Може ли субективният елемент на владението да се демонстрира и установява чрез участие в административно-правни процедури като снабдяване със строително разрешение, протокол за определяне на строителна линия и ниво и деклариране на имота за определяне данъците на същия ? По този въпрос няма произнасяне в посоченото от касаторката Тълкувателно решение № 4 от 17.12.2012 г. по тълк.д.№ 4 от 2012 г. на ОСГК на ВКС. В т.2 от това тълкувателно решение е обсъждан въпросът кои действия на владелеца могат да се считат за позоваване от негова страна на придобивната давност като способ за придобиване на правото на собственост, с оглед разпоредбата на чл.120 ЗЗД, че давността не се прилага служебно. Като такива са посочени два вида действия: първо, предявяването на иск или възражение при наличие на съдебен спор за собственост или второ, снабдяването на владелеца с констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка с цел легитимиране на придобитото вещно право с оглед участието на владелеца в гражданския оборот, изпълнение на административни процедури по попълване на кадастралната карта и т.н. В това тълкувателно решение обаче няма произнасяне по поставения от касаторката въпрос дали участието на владелеца в административно-правни процедури, насочени към административен орган, а не към собственика, като например снабдяването със строително разрешение, протокол за определяне на строителна линия и ниво или декларирането на имота за определяне данъците на същия, представляват действия, с които се демонстрира спрямо собственика намерението на държателя да преобърне държането си във владение и съответно да отблъсне владението на собственика. Съдебна практика по този конкретен въпрос не е посочена, поради което не е налице специалното основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване.

2. По втория поставен въпрос /Длъжен ли е въззивният съд да обсъди и съобрази при решаване на делото всички доводи и възражения на страните ?/ няма противоречие между приетото в обжалваното решение и посочената практика на ВКС. Напротив, напълно в съответствие с нея въззивният съд се е произнесъл по всички доводи за неправилност на първоинстанционното решение, които се съдържат във въззивната жалба и по всички доводи на насрещната страна в отговора на жалбата, като е обсъдил всички събрани по делото доказателства, относими към тези доводи. Включително, въззивният съд е обсъдил показанията на всички разпитани пред първоинстанционния съд свидетели и е посочил кои относими към делото обстоятелства се доказват от показанията на тези свидетели. Не кореспондира с мотивите на въззивното решение твърдението на касаторката, че въззивният съд не е обсъдил и не се е произнесъл по твърденията й, че е придобила имота по давност, че е завладяла този имот, считано от построяването на жилищната сграда и че е владяла същия при условията на съвладение със семейството на родителите на съпруга й З. З..

3. Не са налице и основанията на чл.280, ал.2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението на Русенския окръжен съд: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна въззивна жалба, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на тази жалба.

Решението не е и очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на ЗС и ГПК, в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Поради всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Русенския окръжен съд не следва да се допуска.

Предвид изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК касаторката дължи и следва да бъде осъдена да заплати на ответниците по жалбата Р. П. и П. П. направените от тях разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 1 000 лв.

По изложените съображение настоящият състав на Върховния касационен съд, ГК, първо г.о.