Определение № 1818 от 11.06.2025 г. на ВКС по т. д. № 1308/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от ищеца в производството „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, срещу въззивно решение № 25 от 23.01.2024 г., постановено от Апелативен съд – Варна по в.гр.д. № 71 по описа на съда за 2023 г., с което след отмяна на първоинстанционно решение № 225 от 02.11.2022 г., постановено от Окръжен съд - Шумен в частта му, с която е прието за установено, че С. И. Х. дължи на „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД главница по договор за банков кредит № HL 40614 от 05.08.2008 г., ведно с допълнителни споразумения към него, за разликата над 16885,22 лв. до 34264,78 лв., ведно със законната лихва, за която сума е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК по ч.гр.дело № 334/20 г. по описа на РС - Шумен, по същество искът на банката за установяване дължимостта на същата сума по главницата е отхвърлен, със законните последици, и е потвърдено първоинстанционното решение в частта му, с която е отхвърлен искът на касатора срещу Х. за установяване съществуването на негово задължение към банката за главница по същия договор за банков кредит и допълнителни споразумения към него за разликата над 34264,78 лв. до 85000 лв., ведно със законната лихва, със законните последици по отношение на разноските в производството.

В касационната жалба се излагат оплаквания срещу обжалваното въззивно решение, като неправилно, незаконосъобразно, немотивирано, постановено в противоречие с доказателствата по делото и очевидно неправилно.

Сочи се, че в решението липсват каквито и да е мотиви относно това как съдът е определил установения от него размер на дължимите суми, като се твърди и че Апелативен съд - Варна повтаря изцяло мотивите на Окръжен съд - Шумен, но постановява нещо съвсем различно, което е неясно как би могло да се случи при положение, че има пълно съвпадение в констатациите от фактическа и правна страна по спора. Според касатора тези обстоятелства безспорно обуславят очевидна неправилност на решението, от една страна. От друга страна, отново според касатора решението е немотивирано, тъй като за да постанови нещо различно от първоинстанционния съд, Апелативен съд - Варна е следвало да изложи защо това е така, но такова нещо липсва в процесния случай. Според касатора по отношение на отхвърлената част от иска липсват каквито и да е мотиви от страна на въззивната инстанция, поради което по отношение на обжалваното решение безспорно е налице липса на мотиви, което съобразно практиката на ВКС е порок, който от една страна обуславя допускането до касационно обжалване на решението, а от друга страна съставлява основание за неговата отмяна.

На следващо място се сочи, че при предявяването на частичен иск съдът първо следва да установи какъв е общият размер на дължимите суми. След като бъде направено това, се прави преценка дали предявената част е част от общия му размер, респективно въз основа на това се определя дали изцяло или частично да бъде уважена частичната искова претенция, което в случая не е направено.

Настоява се, че видно от уговорките в допълнителното споразумение от 22.06.2017 г. и Приложение № 1 към него, страните изрично са констатирали, че задължението по договора за кредит към тази дата е в общ размер на 71486,48 швейцарски франка, по своята същност това представлява изявление за признаване на дълг по смисъла на ЗЗД и с оглед правното действие на това изявление, от този момент нататък следва в отношенията между страните да се приема, че задължението е в размера, който е посочен в споразумението между страните и който длъжникът изрично е признал, включително съобразно критериите на Тълкувателно решение № 4/2019 г. от 14.10.2022 г. на ОСГТК на ВКС.

В заключение на всичко изложено от касатора в жалбата му се настоява, че единственият правилен извод, който може да бъде направен е, че длъжниците безспорно, категорично и недвусмислено са признали, че имат съществуващо непогасено задължение към банката в размер на 71486,48 швейцарски франка, по което банката е извършила за своя сметка погасяване в размер на 3574,32 швейцарски франка, и след това е превалутирано по искане на кредитополучателите в лева, и неговата равностойност е 122988,92 лева, което кредитополучателите също изрично са признали.

На следващо място, според касатора доброволно платените суми не следва да бъдат приспадани само и единствено от претендираната главница, което според касатора е напълно абсурдно и в противоречие с практиката на ВКС, в която е установен принципът, че ако претенцията е за част от пълния размер, то при приспадане суми следва това първо да бъде направено, като се започне приспадането от общо дължимия размер на дълга. С оглед на така изложеното, приспадането следва да бъде направено от общо дължимите суми по кредита, посочени в извлечението от счетоводните книги и на стр. 14 от исковата молба, а не само от частично претендираната главница. С оглед гореизложеното и най-вече с оглед на това, че със сключване на допълнителното споразумение от 22.06.2017 г. и Приложение № 1 е направено признание на дълга, то според касатора, следва доброволно платените суми да бъдат приспаднати от общо дължимата главница към датата на подаване на исковата молба в размер на 109554,58 лева.

За касатора недопустимо е съдът да прави каквито и да е разсъждения относно валутата на кредита, с оглед обстоятелството, че това е основен елемент на договора за кредит. Видно от всички уговорки (тази в договора за кредит относно валутата и тази в допълнителното споразумение от 2017 г. относно нея), страните постигат изрично съгласие относно това към кой момент каква е валутата по кредита. Именно поради две причини - изричната уговорка и това че валутата е част от основните елементи на договора, няма как да се говори за неравноправност на тази клауза. Също така, според касатора следва да бъде посочено, че щом е налице признание на дълга по смисъла на Тълкувателно решение № 4/2019 г., то съдът не може и е недопустимо да отменя изричната воля на страната и да я замества със своята собствена. С оглед на това, според касатора цялото изложение на съда относно валутата на кредит (швейцарския франк) и евентуалния валутен риск е напълно неотносимо в настоящия случай, а изводите които са направили двете съдебни инстанции в тази връзка са абсолютно неправилни и не е следвало да бъдат взимани предвид при постановяване на решението. Сочи се, че валутата на процесния кредит, с оглед последното допълнително споразумение от 22.06.2017 г., е лева, а не швейцарски франкове, поради което и поради описаното признание на дълга от страна на длъжниците, не е следвало съдът да прави каквато и да е преценка по отношение на дълга във валута, различна от тази, която е посочена в последното споразумение от страните - лева и евентуалния валутен риск, и така направеното и в двете съдебни решения е недопустимо, а по същество неправилно, поради което въззивното решение следва да бъде отменено.

На следващо място се поддържа, че дори хипотетично да бъде разгледана хипотезата, при която кредитът е в швейцарски франкове, решението безспорно е неправилно в частта относно валутата на кредита и относно валутния риск по същия, в каквато насока се излагат подробни съображения, цитира се практика на касационната съдебна инстанция и се прави също подробен анализ на практиката на СЕС по дела със сходен предмет. Като обобщение се сочи, че без да се изясни фактологията по делото или както посочва СЕС „да се изследва всеки случай индивидуално“, правилно решение не може да бъде постановено, какъвто според касатора е и процесният случай.

По подробно изложени в жалбата оплаквания се оспорва приетото от инстанциите по съществото на спора относно това, че в процесния случай е налице анатоцизъм, а се настоява, че е налице капитализация на лихви, извършването на което действие е позволено съгласно по чл. 13 от Наредба № 9 от 03.04.2008 г. за оценка и класификация на рисковите експозиции на банките и установяване на специфични провизии за кредитен риск /отм./ Подробно се обосновава и се цитира практика на ВКС в насока на това, че прибавянето към олихвяемата главница не на възнаградителни лихви, а на просрочени главница, такси, комисиони и застраховки, произтичащи като задължение от договор за банков кредит, също не съставлява анатоцизъм.

Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното решение, отмяната му и уважаването на предявения от касатора иск в цялост, претендират се разноски съобразно изхода на делото за всички инстанции.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че съставът на Апелативен съд - Варна се е произнесъл по съществени материалноправни и процесуални въпроси, обусловили изхода на делото, които са решени в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото - основания за допускане по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, както и че е налице основанието по чл. 280. ал. 2, предложение 3-то от ГПК - очевидна неправилност на въззивното решение.

По отношение наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК - противоречие с практиката на ВКС, се поставят въпросите:

1. Задължен ли е въззивният съд при постановяване на решението си да обсъди всички наведени от страните доводи и възражения, както и да се произнесе и прецени всички относими и приети по делото писмени доказателства? По същия се претендира противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 55/03.04.2014 г. по т.д. № 1245/2013 г., 1-во т.о. на ВКС, решение № 63/17.07.2015г. по т.д. № 674/2014г., Второ т.о. на ВКС, решение № 115/15.08.2016 г. по к.т.д. № 3428/2014 г., Второ т.о. на ВКС и други съдебни актове, постановени по реда на чл. 290 от ГПК.

2. Следва ли въззивният съд в мотивите на решението да обсъди всички наведени във въззивната жалба доводи за неправилност на първоинстанционното решение, като извърши преценка за доказването на твърденията с оглед правилата за разпределяне на доказателствена тежест? Твърди се, че въззивният съд се е произнесъл по същия в противоречие с постоянната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 34/22.02.2012 г. по гр.д. № 652/2010, Второ г.о. на ВКС, решение № 37/29.03.2012 г. по гр.д. № 241/2011 г., 1-во г.о. на ВКС, решение № 115 от 15.08.2016 г. по т.д. № 3428/2014г., Второ т.о. на ВКС, решение № 55/03.04.2014 г. по т.д. № 1245/2013 г. на 1-во т.о.. на ВКС, решение № 63/17.07.2015 г. по т.д. № 674/2014 г. на Второ т.о.на ВКС, постановени по реда на чл. 290 от ГПК.

3. Може ли, посредством тълкуване действителната воля на страните по смисъла на чл. 20 от ЗЗД, да бъде изведена волята на длъжника/длъжниците за направено признаване на дълга, инкорпорирано в клаузите на допълнително споразумение към договор за кредит, съобразно правните характеристики, дадени с Тълкувателно решение № 4/2019 г. от 14.10.2022 г. на ОСГТК на ВКС? Сочи се, че като не се е съобразил с указанията, дадени в посоченото тълкувателно решение при отговора си на този въпрос, въззивният съд е осъществил основанието за допускане до касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

4. При установяване на извършени капитализации на главница, възнаградителна лихва, наказателна лихва, такси, застраховки и други, следва ли съдът да прогласи цялото допълнително споразумение за нищожно, или само клаузата, отнасяща се до капитализация на лихви, с оглед на това, че в практиката на ВКС е прието, че капитализирането на други суми, различни от лихва - е действително?

5. Нищожна ли е капитализацията, извършена с допълнителни споразумения към договора, на просрочени главница, такси, комисиони и застраховки, произтичащи като задължение от договор за банков кредит. Следва ли от капитализираните суми да бъдат премахнати само и единствено лихвите, а за останалите суми капитализацията да се приеме за действителна, с оглед приетото в решение № 66/29.07.2019 г. по т.д. № 1504/2018г., II т.о. на ВКС?

6. Може ли съдът да приложи всички останали клаузи от едно допълнително споразумение, въпреки че е приел клаузата, в която са уредени предпоставките, от които зависи валидното изпълнение на споразумението, за неравноправна?

Сочи се, че тези правни въпроси са включени в предмета на делото и са обусловили правните изводи на решаващия състав, в които същият е приел, че допълнителните споразумения са нищожни в цялост и всяка една от извършените капитализации е нищожна. Според касатора отговорът на така поставените въпроси е от решаващо значение както за правилното решаване на настоящия правен спор, така и за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Поддържа се, че постановеното от Апелативен съд - Варна е в противоречие с практиката на ВКС и по-конкретно в решение № 66 от 29.07.2019 г. по т.д. № 1504/2018 г., II т.о. на ВКС.

7. Недействителна ли е разпоредба от допълнително споразумение, в което е уговорено, че лихвеният процент по договора за кредит се формира като сбор от 2 компонента - индексът SOFIBOR и индивидуално договорена фиксирана надбавка?

Настоява се, че приетото от съда е в противоречие с константната практика на ВКС, в частност с решение № 424/02.12.2015 г. по гр.д. № 1899/2015 г., IV г.о., както и с решение № 77/22.04.2015г. по гр.д. № 4452/2014 г. на Трето г.о., решение № 51/04.04.2016 г. по т.д. № 504/2015г. Второ т.о., решение № 95/13.09.2016 г. по т.д. № 240/2015 г. на Второ т.о., решение № 205/07.11.2016 г. по т.д. № 154/2016г. 1-во т.о., решение № 165/02.12.2016г. по т.д. № 1777/2015 г. 1-во т.о., решение № 201/02.03.2017 г. по т.д. № 2780/2015 г., Второ т.о. и други съдебни актове.

По отношение основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК с твърдение, че отговорите им са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото се поставят въпросите:

8. Как следва съдът да определи размера на сумата, която следва да присъди при предявен частичен иск, когато бъде установено, че са извършвани плащания по кредита, които следва да се отнесат за погасяване главницата: 1/ Като първо установи общия размер задължението? или 2/ Като приспадне платените суми от частично претендираната такава? Излага се, че по така поставения въпрос липсва практика на ВКС, от която да може да бъде изрично извлечено как следва да бъде изчислявана сумата, която следва да се присъди в полза на ищеца при частична претенция и установени плащания. Според касатора тук правилният начин на изчисление е само един - съдът първо следва да установи какъв е общият размер на дължимите суми. След като бъде направено това, да се направи преценка дали предявената част е част от общия му размер, респективно въз основа на това се определя дали изцяло или частично да бъде уважена частичната искова претенция. Според касатора видно от обжалваното решение, съдът неправилно е приел, че платените суми следва да бъдат приспаднати директно от частично претендираната главница, без да се отчита, че по кредита има други задължения (лихви, такси и застраховки), които първо след да бъдат погасени съгласно разпоредбата на чл. 76 от ЗЗД.

Относно основанието по чл. 280, ал. 2, предложение 3-то от ГПК - очевидна неправилност на обжалваното решение:

Касаторът намира, че такова основание е налице, тъй като при постановяването му въззивният съд е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, като е нарушил основни съдопроизводствени принципи, както и е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Настоява се, че при постановяване на решението си, въззивният съд в пълно противоречие с формалната логика е отменил решението на Окръжен съд - Шумен в частта, с която е присъдена главница над сумата от 16885,22 лева. Настоява се, че в мотивите на двете решения /първоинстанционното и обжалваното въззивно/ не е налице разлика, освен в това, че първоинстанционният съд поне е посочил защо счита, че следва да установи дължимостта на сумата в размер на 34264,78 лева – главница, като поне е благоволил да посочи кой вариант на заключението кредитира при постановяване на решението, за разлика от Апелативен съд - Варна, който по незнайно какъв начин приема, че се дължат само 16885,22 лева за главница по кредита. За касатора не е налице дори едно изречение, което да даде дори минимална яснота по отношение на този въпроси. Така и не става ясно защо съдът приема, че се дължат само 16885,22 лева - дали заради кредитирания от него вариант на заключението или заради приемането за основателни възраженията на ответника. Видно от това, решението е постановено в пълен разрез с формалната логика, която изисква да бъде посочена причината за съответното следствие.

Ответникът по касация оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество намира жалбата за неоснователна, претендира разноски.

В частите му, с която е признато за установено по отношение на ответника по касация Х., че същият дължи на касатора по процесния договор за кредит и допълнителните споразумения към него, сумата 16885,22 лв. – част от главницата /за която искът е предявен като частичен за 85000 от общо 109554,58 лева/, 240 лева - разходи по кредит за периода от 27.08.2019 г. до 09.02.2020 г. и 46,02 лева - застраховки за периода от 25.09.2018 г. до 09.02.2020 г., ведно със законната лихва върху главницата считано от 10.02.2020 г. до окончателното изплащане на главницата, постановеното между страните в касационното производство първоинстанционно решение, като необжалвано от тях в тези му части, е влязло в сила.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

За да стигне до крайните си изводи относно неоснователността на предявения от касатора иск в отхвърлената му и от въззивната инстанция част, въззивният съд е приел, че предмет на въззивното производство е предявен установителен иск след заповедно производство в хипотеза на чл. 415, ал. 1, т. 1 от ГПК, от „Юробанк България“ АД срещу С. И. Х., с който се иска да се приеме за установено в отношенията между страните съществуването на вземания на банката за главница по договор за банков кредит № HL 40614 от 05.08.2008 г., ведно с допълнителни споразумения към него, за разликата над 16885,22 лв. до предявения с иска размер от 85000 лв., ведно със законната лихва, за която сума е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК по ч.гр.дело № 334/20 г. по описа на РС - Шумен. Въззивният състав сочи, че първоинстанционното решение в частта му, с която установителният иск на банката за вземания за главница до размера на сумата 16885,22 лв. и за вземания за разходи по кредита и застраховки е уважен, е влязло в сила.

Излага се, че на 05.08.2008 г. между банката и въззивника /сега ответник по касация/ Х. – кредитополучател, е сключен договор за кредит за покупка на жилище HL 40614, по силата на който банката е предоставила кредитен лимит в швейцарски франкове, в размер на равностойността в швейцарски франкове на 75900 лв. по курс „купува“ за швейцарския франк към лева на банката в деня на усвояване на кредита, със срок на погасяване 384 месеца, считано от датата на усвояване на кредита, на месечни вноски, включващи главница и лихва съгласно погасителен план. Няма спор, според въззивната инстанция, че сумата по кредита е усвоена на 21.08.2008 г. при приложим курс купува за швейцарския франк на банката към лева в размер на 1,1827, като определеният съобразно този курс размер на предоставения и усвоен кредит е 64176 швейцарски франка.

Според съда не е спорно, че към договора за кредит са подписани няколко допълнителни споразумения от 14.09.2009 г., 28.09.2010 г., 16.11.2011 г., 28.06.2012 г., 28.01.2013 г., 29.08.2013 г., 23.06.2014 г., 16.03.2015 г. и 27.10.2015 г. С тези споразумения страните са констатирали наличие на просрочени задължения за главница, лихви, такси и други, уговорили са преоформяне на всички просрочени плащания чрез натрупване към редовната усвоена и непогасена част от главницата по първоначално предоставения кредит, договорили са период на облекчено погасяване на дълга и размер на дължимата по договора лихва. Към договора за кредит е подписано и допълнително споразумение от 22.06.2017 г. с Приложение № 1 към него. С това споразумение страните са превалутирали непогасената част от кредита от швейцарски франкове в лева по обменен курс „безкасов продава“ на банката към датата на откриване на нова заемна сметка - 22.06.2017 г. Договорено е погасително плащане от страна на банката за нейна сметка, на 5 % от общия размер на кредита, установен в споразумението. Договорени са дължимите от кредитополучателя лихви.

По изложени съображения и като е цитирал решение № 295 от 19.02.2019 г. по т.д. № 3539/15 г. на Второ т.о. на ВКС и в решение № 60108 от 22.01.2022 г. по т.д. № 1159/20 г. на Второ т.о. на ВКС, въззивният съд е приел, че в случая процесният договор не се счита сключен в лева и връщането на кредита се дължи в чуждестранната валута /швейцарски франкове/.

За съда страните по делото са обвързани от облигационно правоотношение, възникнало по процесния договор за кредит, съгласно който банката е предоставила на кредитополучателите кредит в швейцарски франкове, в размер на равностойността в швейцарски франкове на 75900 лв. по курс „купува“ на швейцарския франк към лева на банката в деня на усвояване на кредита /чл. 1 от договора/. Съобразно чл. 1, ал. 3 е подписано Приложение № 1 към договора, в което към датата на усвояване на кредита е приложен курс „купува“ за швейцарския франк към лева на банката 1,1827 и съобразно този курс е определен размерът на кредита в швейцарски франкове, а именно – 64176 швейцарски франка. Разрешеният кредит е бил усвоен по блокирана сметка в швейцарски франкове /чл. 2, ал. 1/, чрез превалутиране на сумата служебно от банката в лева по търговски курс „купува“ на швейцарския франк към лева на банката в деня на усвояването и тази сума е била преведена по открита в банката сметка на кредитополучателите в лева /чл. 2, ал. 4/. Съобразно чл. 6, ал. 2 от договора, погасяването на кредита се извършва във валутата, в която същият е разрешен и усвоен - швейцарски франкове, като в случай, че на съответния падеж на погасителна вноска по главницата и/или лихвата кредитополучателят не е осигурил дължимата сума в швейцарски франкове по сметката си по чл. 2, ал. 1, но има средства в евро или в лева по свои сметки в банката, погасяването на кредита се извършва с тези средства след служебно превалутиране от банката на дължимите швейцарски франкове по курс „продава“ на банката за швейцарския франк към евро/лева, за което кредитополучателят с подписването на договора е дал своето неотменно и безусловно съгласие, и оправомощава банката. В чл. 21, ал. 1 и ал. 2 от договора е постигнато съгласие, че кредитополучателят има право да поиска от банката да превалутира предоставения му кредит в швейцарски франкове съответно в евро/лева, при което следва да се приложи съответния лихвен процент, приложим за новата валута на кредита при изчисляване на лихвата по същата и за услугата кредитополучателят се съгласява да заплати съответна комисиона. В чл. 23 от договора кредитополучателят е декларирал, че е запознат и съгласен с обстоятелството, че промяната на обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк към евро/български лев, както и превалутирането, могат да имат за последица, включително в случаите на чл. 6, ал. 2 повишаване на размера на дължимите погасителни вноски по кредита, изразени в евро/лева, като напълно приема да носи за своя сметка риска от такива промени и повишаване, както и че е съгласен да поеме всички вреди /включително и пропуснати ползи/, произтичащи от промяната на валутните курсове и новите лихви, приложими по превалутирания кредит. С ал. 2 на чл. 23 от договора кредитополучателят декларира и че е изцяло запознат, и разбира икономическия смисъл и правните последици на разпоредбите на чл. 6, ал. 2 и чл. 20-23 от договора, както и че е съгласен с настъпването им.

По подробно изложени в решението съображения, основани на разпоредбите на ЗЗП и на цитирана практика на ВКС, въззивният съд е формирал извод за неравноправност на клаузите, свързани с носенето на валутния риск - чл. 23 и частта от клаузите на чл. 6, ал. 2 и чл. 21, ал. 2 от договора, с които е прието превалутирането да се извършва по курса „купува“, съответно „продава“ на банката за швейцарския франк към евро/лева към деня на превалутирането /погасяването/, на основание чл. 143, т. 19 вр. чл. 146 от ЗЗП /преди изм. с ДВ бр. 100/19 г./ и невъзможност за приложение на разпоредбата на чл. 144, ал. 3, т. 1 от същия закон.

За въззивния съд обстоятелството, че реален паричен поток от кредитодателя към кредитополучателя в швейцарски франкове не е налице, а действителното усвояване от кредитополучателя на кредита е в лева, не води до извод, че валутата, в която се договаря и предоставя кредита, е лева. Според съда клаузите на чл. 1, ал. 1 и ал. 3 и чл. 2, ал. 1 и ал. 3, чл. 6, ал. 2, чл. 21, ал. 2 /последните две в останалата им част/, не пораждат каквото и да е съмнение относно волята на страните за: предоставяне на кредита в швейцарски франкове /равностойни на определено количество лева/; превалутиране на така получения ресурс от швейцарски франкове в лева в деня на усвояването му по приложим и при двете превалутирания един и същ курс, определен в приложението към договора; дължима цена /лихва/ за ползване на паричния ресурс в същата валута - швейцарски франкове; възможност за погасяване на кредита в евро или в лева. Според съда посочените уговорки в договора са ясни и разбираеми, тъй като въз основа на тях потребителят не само е известен за еднаквия курс на двойното превалутиране към момента на отпускане на кредита /от едната валута в другата и обратното/, но въз основа на тези клаузи средният потребител може да прецени, че независимо, че кредитът се предоставя в швейцарски франкове /в която валута кредитът е договорен и се дължи и възнаградителната лихва/, той реално ще използва паричен ресурс в лева, в която валута ще има и възможност да погасява вноските. Предвид изложеното, според съда въпросът относно неравноправност на тези клаузи не може да бъде разглеждан.

Съдът приема, че договорът за кредит може да се прилага и да се изпълнява и без чл. 23, и частта от клаузите на чл. 6, ал. 2 и чл. 21, ал. 2 от него, тъй като се запазват съществените задължения на страните - задължението на банката да отпусне на заемателя парична сума за определена цел и при уговорени условия и срок, и задължението на заемателя да ползва сумата съобразно уговореното, и да я върне след изтичане на срока, а преценявайки конкретните обстоятелства, въззивният съдебен състав е счел, че запазването на действието на договора без неравноправните клаузи не противоречи на интересите на кредитополучателя - потребител.

Съставът на въззивния съд е приел, че и клаузите на чл. 3, ал. 5 - досежно едностранната промяна на уговорената възнаградителна лихва при промяна на базовия лихвен процент и чл. 12, ал. 1 досежно правото на банката едностранно да променя тарифата за условията, лихвите, таксите и комисионните, които прилага в операциите си, са нищожни като неравноправни, в какъвто смисъл в решението са изложени подробни съображения, основани на тълкуването на Съда на Европейския съюз на Директива 93/13 относно неравноправните клаузи в потребителските договори и на цитирана практика на ВКС, включително по приложението на разпоредбите на чл. 143 и чл. 144 от ЗЗП

Според съда по-натам постоянна е практиката на касационната инстанция, че: уговорката в допълнителни споразумения към договор за кредит за прибавяне към размера на редовната главница на просрочени задължения за лихви, върху които се начислява възнаградителна лихва, представлява анатоцизъм по смисъла на чл. 10 ал. 3 от ЗЗД, който е допустим само при уговорка между търговци на основание чл. 294, ал. 1 от ТЗ; преструктурирането по чл. 13 от Наредба № 9 от 03.04.2008 г. за оценка и класификация на рисковите експозиции на банките и установяване на специфични провизии за кредитен риск /отм./ не представлява предвидена в наредба на БНБ възможност за олихвяване на изтекли лихви по чл. 10, ал. 3 от ЗЗД; олихвяването на просрочено задължение за такси, вкл. чрез прибавяне на таксата към главница по кредит, върху които се начислява възнаградителна лихва, не представлява анатоцизъм по смисъла на чл. 10, ал. 3 от ЗЗД, в какъвто смисъл е цитирана практика на ВКС.

Съдът е изложил и съображения в насока на това, че договор за спогодба или допълнително споразумение, в които са установени правата и задълженията на страните, произтичащи от неравноправна клауза в първоначалния договор, биха представлявали предварителен отказ от потребителска защита, който е недопустим, а определянето на размера на задължението едностранно от търговеца чрез прилагане на неравноправна клауза от първоначалния договор и сключването на спогодба, при която взаимните отстъпки са предопределени от така формирания размер на дълга, би представлявала спогодба върху непозволен договор по смисъла на чл. 366 от ЗЗД, независимо че основният договор не е обявен за нищожен в неговата цялост. При така изложеното съдът е намерил, че допълнителните споразумения за капитализиране на просрочените лихви, както и приетата от въззивната инстанция нищожност на клаузите на чл. 3, ал. 5 - досежно едностранната промяна на уговорената възнаградителна лихва при промяна на базовия лихвен процент и чл. 12, ал. 1 от договора, имат за последица недействителност и на установителната част от подписаните между страните допълнителни споразумения към договора до 27.10.2015 г., включително относно размера на дължимите суми, както и на новия погасителен план в частта на дължимите суми. Цитирана е практика на ВКС в изложения смисъл.

Според въззивния състав нищожно е и допълнителното споразумение от 22.08.2017 г., с което страните са договорили превалутиране на задължението към банката от швейцарски франкове в лева, доколкото същото е подписано при приложението на неравноправна клауза на чл. 21, ал. 2 от договора, изцяло прехвърляща валутния риск върху кредитополучателя, както и размерът на дълга е установен въз основа на нищожни клаузи.

С оглед на така изложеното и установената нищожност на клаузите за превалутиране на предоставения кредит, за едностранна промяна от страна на банката на лихвения процент и на допълнителните споразумения към договора, въззивният съд е намерил, че размерът на целия предсрочно изискуем дълг следва да бъде изчислен при първоначалните уговорки за валутен курс на швейцарския франк спрямо лева и визирания в чл. 3, ал. 1 от договора размер на възнаградителната лихва. Според въззивния съдебен състав по този курс следва да бъдат преизчислени и всички постъпили суми като погашения по договора, но отново според изрично приетото в мотивите на въззивния съд към обжалваното му решение, такива изчисления по делото не са правени.

Според съда по-натам, съобразно разрешението, дадено в Тълкувателно решение № 4/14 от 29.04.2015 г. по тълк.дело № 4/14 г. на ОСГТК на ВКС, съдът не може да присъди левовата равностойност на сума, уговорена в чуждестранна валута, освен в изрично предвидените от закона случаи, а след като плащането трябва да се извърши в уговорената между страните по договора чуждестранна валута, то съдът не може да присъди левовата й равностойност.

В настоящия случай, според въззивния състав, съдът с исковата молба е сезиран с иск за присъждане на дължимо по договор за банков кредит задължение в лева, а не в левова равностойност на чуждестранна валута. При това, от доказателствата по делото съдът е приел за установено, с оглед приети за недействителни споразумения за превалутиране на дълга, че действащата между страните уговорка е за връщане на сумата в швейцарски франкове, поради което и съдът не може да присъди задължението в неговата левова равностойност. При изложеното въззивният съд е намерил предявения иск за присъждане на част от дължима по договор за кредит от 05.08.2008 г. валута в лева, за неоснователен, както и че не се налага събиране на доказателства за размера на дълга в швейцарски франкове, нито обсъждане на доказателства за настъпване на предсрочна изискуемост на целия размер на главницата по договора, при какъвто формиран и изложен краен извод досежно основателността на предявения иск, е постановил обжалваното решение.

Настоящият касационен състав намира, че в случая касационно обжалване на въззивното решение следва да бъде допуснато, поради неговата очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК.

В практиката на Върховния касационен съд по приложение на същата норма е възприето разрешението, че като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението, при това – при обикновен прочит, при който порокът на решението също следва да е виден, да е възможно да бъде установен, и без за това да се налага някакъв нарочен и задълбочен анализ на приетото в мотивите, и постановено от съда.

В случая от една страна главните и решаващи изводи на въззивния съд, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция, са основани на приемането, че претенцията на ищеца за установяване, че ответникът му дължи суми по процесния договор за кредит и допълнителните споразумения към него, е изцяло неоснователна, доколкото е предявена в левове, а при приетите от съда за установени, конкретни условия по делото, същата би могла да се дължи, съответно – и да бъде установена дължимостта й от ответника, само и единствено във валутата, в която според съда е отпуснат кредита, съответно – в която и се дължат, отново според съда, всички евентуални плащания по процесното правоотношение между страните - швейцарски франкове.

От друга страна, в частта му, в която същото не е обжалвано по въззивен ред и е влязло в законна сила /обстоятелство, констатирано и обективирано и от въззивния съд в мотивите към решението му/, постановеното по делото първоинстанционно решение установява със сила на пресъдено нещо между страните, дължимост на суми по процесния договор за кредит и допълнителните споразумения към него, включително главница, именно в български левове.

Налице е явно и пряко противоречие между постановеното между страните и влязло в сила първоинстанционно решение в частта му, необжалвана от ответника, съответно – ползваща се между страните със сила на пресъдено нещо, с която е признато за установено, че ответникът дължи на ищеца суми по процесния договор за кредит и допълнителните споразумения към него, включително главница, в български лева, и приетото от въззивния съд, и послужило като основание за отхвърляне на претенцията на ищеца за разликата над установената от първоинстанционния съд, като дължаща се от ответника на ищеца, сума по главницата в български лева, за която първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила, до общо претендирания от ищеца по делото, неин размер.

Изложеното налага въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, без да се обсъжда евентуалното наличие и на останалите, заявени и поддържани от касатора, основания за такова допускане по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение