Определение № 452 от 26.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1559/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от адв. В. Й. като пълномощник на А. В. К., С. В. К., Н. В. К., С. И. К., Р. И. К. и В. И. К., срещу въззивно решение № 7608 от 08.11.2019 г. по гр.д. № 6151/2018 г. на Софийски градски съд. В жалбата са изложени доводи за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон. Жалбоподателите поддържат, че по правилата на местната подсъдност предявеният иск е бил подсъден на Самоковския районен съд, респ. на Окръжен съд- София, тъй като делото има за предмет спор за собственост на недвижим имот, който се намира в района на този съд. На следващо място поддържат, че в нарушение на съдопроизводствените правила въззивният съд не е обсъдил наведените от тях с отговора на исковата молба възражения за липса на предпоставки по смисъла на § 4б ПЗР на ЗСПЗЗ и за придобиване на имота по давност. Иска се въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.2, пр. последно ГПК - поради очевидна неправилност, както и на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по поставените от жалбоподателите в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК. В отговор на касационната жалба ответникът по касация Е. С. Г. изразява становище, че не са налице сочените от жалбоподателите основания за достъп до касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 315658 от 17.01.2018 г. гр.д. № 41512/2016 г. на Софийски районен съд, с което е признато за установено по отношение на жалбоподателите А. В. К., С. В. К., Н. В. К., С. И. К., Р. И. К. и В. И. К., че Е. С. Г. е собственик на недвижим имот, представляващ по документи за собственост поземлен имот пл.№ .... с площ 709 кв.м по кадастралния план на м. „Щ.”, землището на [населено място], при съседи на имота: от изток - имот пл.№ ..., от запад - граница на местността, от север- граница на местността и от юг - обслужващ път, а по скица - проект № 15-516786 от 26.11.2015 г. на Служба ГКК- София, имот с проектен идентификатор .... с площ 709 кв.м, в землището на [населено място], Столична община, район „П.”. Въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че през 1978 г. на ищеца Е. С. Г. е било предоставено право на ползване на основание ПМС № 76/77 г. върху една нива с площ 700 кв.м, находяща се в землището на [населено място], м. ”Щ.”, при граници: горски фонд, организации и път. С молба от 29.06.1992 г. до кмета на Община Самоков Е. Г. е направил искане да придобие този имот на основание § 4б ПЗР на ЗСПЗЗ, като е посочил, че имотът е овощна градина. На 27.09.1994 г. е издаден оценителен протокол, с който е определена оценка на 612 кв.м в размер 17 846 лв., заплатени от ищеца на същата датата, и въз основа на писмо до нотариуса, изходящо от Община Самоков, ищецът е признат за собственик на 612 кв. от имота в м.”Щ.” на основание § 4б ПРЗ на ЗСПЗЗ. С договор за покупко- продажба, сключен на 27.06.2013 г. същият е закупил от Община Самоков още 97/709 ид. части от имота. Установено е, че по кадастрален план на м. ”Щ.”, одобрен през 1996 г. процесният имот е заснет с пл.№ .... с площ 709 кв.м. Повод за възникване на спор за собственост между страните е искането на Е. Г. за нанасяне на придобития от него имот в кадастралната карта. Съгласно изготвената скица - проект, същият попада в границите на имот с идентификатор ...., записан на името на ответниците, възстановен с решение № 3522 от 23.06.2009 г. на ОСЗ- Панчарево. С отговора на исковата молба ответниците са оспорили предявения установителен иск, като са твърдяли, че процесният имот не е идентичен с възстановения им по реда на ЗСПЗЗ имот № .... по картата на възстановената собственост на яз.”Искър”, представляващ нива от 11.302 дка в м.”С.”, който по КККР, одобрени през 2012 г., съставлява имот с идентификатор .... с площ 9 757 кв.м. Назначената по делото съдебно - техническа експертиза, изпълнена от в.л. В. Г. е дала заключение, че е налице частична идентичност между имот пл.№ .... по кадастралния план на м. „Щ.” и имот № .... по картата на землището на яз. Искър, възстановен с решение № 3522 от 22.06.2009 г. Вещото лице е изготвило комбинирана скица, върху която е отразило границите на имот пл.№ .... по кадастралния план на м. „Щ.”, имот № .... по КВС и имот с идентификатор ...., която подкрепя изводите му. Посочило, че с по - голяма прецизност площта на застъпване може да бъде установена след изработване от лицензирана геодезична фирма на точна комбинирана скица. Назначената е допълнителна съдебно- техническа експертиза, изготвена от в.л. Р.П., която е дала заключение, че имот пл.№ .... по кадастралния план на м. „Щ.” попада с цялата си площ върху имот № .... по КВС. След преценка на събраните по делото доказателства въззивният съд е приел, че ищецът е придобил правото на собственост върху спорния имот на основание § 4б ПЗР на ЗСПЗЗ. Имотът е бил предоставен за ползване на ищеца през 1978 г. на основание ПМС № 76/77 г., в определения от закона срок той е подал молба за изкупуването му, изготвен е оценител протокол и определената цена на имота е заплатена от него. Въззивният съд е приел, че с отговора на исковата молба ответниците не са навели възражение, че имотът се намира на разстояние по - малко от 30 км от град с население над 300 000 души / [населено място]/, поради което и доколкото не се касае за приложение на императивна материалноправна норма, това обстоятелство не е подлежало на изследване по делото. Обсъдил е оплакването за неправилност на извода на първоинстанционния съд, че решение № 3522 от 23.06.2009 г. на ОСЗ - Панчарево, на което основават правата си ответниците, е нищожно поради липса на материална компетентност на ОСЗ да възстановява собствеността върху имоти, попадащи в терени по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ, като е посочил, че то не е породило правно действие в частта за спорния имот, тъй като имотът е придобит от ползвал по реда на § 4б ПЗР на ЗСПЗЗ и не е подлежал на възстановяване на бившите собственици. Обсъдил е и възражението на ответниците за придобиване на правото на собственост върху имота на основание изтекла в тяхна полза придобивна давност и намерил същото за неоснователно по съображения, че от показанията на разпитаните свидетели не се установява те да са упражнявали под някаква форма владение върху него. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК към касационната жалба се поддържа противоречие на въззивното решение със задължителните указания, дадени в т. 2 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС по въпроса следва ли въззивният съд да приложи разпоредбата на чл. 5 ГПК и в случаите за приложението на § 4б ПЗР на ЗСПЗЗ. Тезата на жалбоподателите е, че нормата на § 4б, ал.1 ПР на ЗСПЗЗ е императивна, поради което въззивният съд е бил длъжен, включително и служебно, да изследва дали са били налице визираните в нея предпоставки за трансформиране на правото на ползване в право на собственост. В т.2 от ТР № 1/2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада. Когато във въззивната жалба или отговора страната се позове на такива нарушения, въззивният съд дължи даване на указания до страните да предприемат онези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да предприемат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. Прието е също, че въззивният съд е длъжен да осигури правилното прилагане на императивна правна норма, дори и във въззивната жалба да липсва оплакване за нейното нарушаване от първата инстанция. Когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация на предявения иск е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на материалния закон по спора, като даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест, и укаже на страните необходимостта да ангажират съответни доказателства / чл. 146, ал. 1 и 2 ГПК /. В случая с въззивната жалба няма наведени оплаквания за допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада и несъбрани по този причина доказателства за изясняване на релевантни за спора факти, нито има основание да се счита, че дадената от първоинстанционния съд правна квалификация на иска е неправилна и поради това на страните са били дадени неточни указания относно подлежащи на доказване факти. В исковата молба ищецът ясно е посочил, че основава претендираното от него право на собственост на разпоредбата на § 4б ПЗР на ЗСПЗЗ, като е изложил и конкретни твърдения за наличието на визираните в тази разпоредба предпоставки за придобиване на право на собственост и за осъществяване на отделните елементи от фактическия от този придобивен способ – предоставяне на право на ползване на основание акт на Министерския съвет, подаване на заявление за изкупуване на имота в предвидения в закона срок, изготвяне на оценка и заплащане на определената цена в полза на Община Самоков, снабдяването му с констативен нотариален акт, възмездно придобиване с договор за покупко- продажба, сключен с общината, на разликата над придобитите по реда на § 4б идеални части от имота. С отговора на исковата молба ответниците не са направили възражение за липса на предпоставките на § 4б за трансформиране на правото на ползване в право на собственост, респ. за наличието на пречки за придобиване на право на собственост по този ред било поради това, че имотът отстои на по - малко от 30 км от [населено място], или че към момента на влизане в сила на ЗСПЗЗ не е представлявал овощна градина. Възраженията срещу предявения установителен иск за собственост, видно от отговора на исковата молба, са за липса на идентичност между придобития от ищеца по реда на § 4б ПЗР на ЗСПЗЗ имот и този, възстановен на ответниците, с решение № 3522 от 23.06.2009 г. на ОСЗ – Панчарево. Във връзка с тези възражения са събирани доказателства, назначени са съдебно - технически експертизи, и същите са обсъдени от съда в двете инстанции. С оглед липсата на конкретно оспорване по отношение на някой от елементите от фактическия състав на основанието по § 4б ПЗР ЗСПЗЗ, не може да се приеме, че за съда е възникнало задължение да изяснява обстоятелства, за които не е повдигнат спор между страните с отговора на исковата молба или в първото по делото заседание, и в частност дали процесният имот отстои на по - малко от 30 км от [населено място]. Поради това не може да се приеме, че като не е изяснил служебно посоченото обстоятелство, въззивният съд е процедирал в противоречие с посочената по- горе задължителна съдебна практика. Затова соченото основание за допускане на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по поставения процесуален въпрос не е налице. Следващите два въпроса, по които се иска допускане на въззивното решение до касационно обжалване са затова дали може т. нар. процесуална преклузия да наложи приложение на материалноправна норма, несъответстваща на фактическата обстановка по правния спор и това да доведе до неправилност на решението, и може ли съдът да изгражда крайните си изводи на приблизителни данни. Доводите, с които се обосновава значението им за изхода на спора, по своя характер представляват оплаквания за допуснати от въззивната инстанция съществени нарушения на съдопроизводствените правила и за необоснованост на направения извод, че недвижимият имот, предмет на спора за собственост, попада изцяло в границите на имот № .... по картата на възстановената собственост на землището на яз. Искър, съответно имот с идентификатор .... по КККР. Тези доводи са касационни основания за неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, поради което не съставляват основание за допускане до касационно обжалване. Не са налице и предпоставките на чл. 280, ал.2, изр. последно ГПК за допускане на касационно обжалване на решението поради очевидна неправилност. Съгласно утвърдената практика на ВКС, очевидната неправилност като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване се свързва с такива тежки пороци на обжалваното решение, които могат да бъдат констатирани от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Приема се, че това са случаите на прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. При проверка на съдържанието на обжалвания съдебен акт настоящият състав не констатира въззивното решение да е засегнато от такива пороци. Жалбоподателите обосновават наличието на това основание с твърдения, повтарящи оплакванията за неправилност на въззивното решение поради необоснованост, съществени нарушения на съдопроизводствени правила и нарушение на материалния закон, развити в касационната жалба, които, с оглед изложеното по-горе, не обосновават извод за наличие на това основание. Съгласно чл. 119, ал.2 ГПК в редакция преди изменението в ДВ бр. 65/2018 г. възражение за непосъдност на делото по местонахождение на недвижимия имот може да се прави от страната или да се повдига служебно от съда до приключване на съдебното дирене в първата инстанция. В случая възражението за местна неподсъдност не е било заявено своевременно – то е направено с въззивната жалба, поради което дори да се приеме, че към момента на предявяване на иска процесният недвижим имот попада в района на действие на Самоковския районен съд, това обстоятелство не би могло да обоснове недопустимост или очевидна неправилност на обжалваното решение. Обстоятелството, че към настоящия момент имотът представлява част от имот с идентификатор .... по одобрената през 2012 г. КККР на [населено място] също не сочи на очевидна неправилност на решението. В тази връзка следва да се има предвид разпоредбата на § 3, ал.2 ПЗР на ЗСПЗЗ, съгласно която до решаването на спорове за граници между землища земеразделянето се извършва по землищните граници, определени съгласно Закона за единния кадастър в Република България. По настоящото дело е установено, че имотът, по отношение на който ищецът е упражнил правото си на изкупуване, е бил нанесен в кадастрален план на м.”Щ.”, землище [населено място], одобрен през 1996 г. със заповед на МТРС, което попада в границите на Община Самоков. По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. Водим от гореизложеното съдът