Определение № 3442 от 23.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2012/2025 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от МБАЛ „Света Петка“ АД, против решение № 236 от 05.03.2025 г. по в. гр. д. № 1722/2024 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която след частична отмяна на първоинстанционно решение № 59 от 09.04.2024 г. по гр. д. № 213/2023 г. на Окръжен съд – Видин е постановено друго за уважаване на иск по чл. 49 във вр. с чл. 45 ЗЗД за сумата от 40 000 лева, предявен като частичен за сумата от 50 000 лева от общ размер на обезщетение за неимуществени вреди от 80 000 лева. Касаторът МБАЛ „Света Петка“ АД излага доводи за неправилност на въззивното решение в обжалваната част поради необоснованост на изводите, довели до нарушаване на материалния закон относно предпоставките за ангажиране на деликтната отговорност. Иска отмяна на решението в тази част и отхвърляне на иска. Няма претенция за разноски. Обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК със специалната предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по правния въпрос при претенция за неимуществени вреди, допустимо ли е искът да бъде уважен само въз основа на косвени доказателства, доказващи елементи от фактическия състав на деликтната отговорност (деяние, противоправност на същото, вреда, пряка причинна връзка между деянието и вредоносния резултат). Поддържа противоречие на даденото от въззивния съд разрешение по този въпрос с ТР № 3/2021 от 13.01.2023 г. по тълк. д. № 3/2021 г. на ОСГК на ВКС. Навежда и очевидна неправилност на въззивното решение - чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил от насрещната страна Л. Г. Е. отговор на касационната жалба, в който се излагат съображения за необосноваване на основанията за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационните основания. Претендира разноски. Другият участник по производството - третото лице помагач ЗК „Лев Инс“ АД, не е изразил становище. Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., като разгледа касационната жалба и отговора и извърши преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване, поддържани в изложението, намира следното: Касационната жалба е редовна и допустима. Подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник въз основа на надлежно учредена по производството представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. С обжалваното въззивно решение, след частична отмяна на първоинстанционното решение, ответникът МБАЛ „Света Петка“ АД (понастоящем касатор) е осъден да заплати на Л. Е. на основание чл. 49 във вр. с чл. 45 и чл. 86 ЗЗД обезщетение от 40 000 лева за претърпени от нея неимуществени вреди в причинна връзка от непрофесионално, некачествено и във вреда на пациента медицинско обслужване и нарушение на добрата медицинска практика от служител на болничното заведение по време на престоя й в него, заедно със законната лихва върху тази сума от 31.01.2023 г. до окончателното й изплащане. Първоинстанционното решението е потвърдено в частта, с която деликтният иск е отхвърлен в останалата част за разликата над 40 000 лева до 50 000 лева, предявен като частичен от 80 000 лева. В тази му част въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила. Същото е постановено и при участие на трето третото лице помагач ЗК „Лев Инс“ АД на страната на ответното болнично заведение. При изразяване на формирана правораздавателна воля за отмяна на първоинстанционното решение в отхвърлителна му част за претендираното обезщетение от 40 000 лева за неимуществени вреди по предявения частичен иск въззивният съд е допуснал очевидна фактическа грешка в диспозитива на решението. Независимо от констатираната от касационната инстанция очевидна фактическа грешка в диспозитива на въззивния акт, не е налице пречка да се проведе производството по чл. 288 ГПК, доколкото не съществува съмнение относно съдържанието на формираната правораздавателна воля, а очевидната фактическа грешка подлежи на отстраняване от допусналия я съд без ограничение във времето (т.е. допустимо е да се извърши и след приключване на касационното производство), по реда на чл. 247 ГПК, включително и по инициатива на съда. За да постанови този резултат, въззивният съд, въз основа на събраните писмени и гласни доказателствени средства и експертно заключение, е приел от фактическа страна, че ищцата Л. Е. е постъпила в родилното отделение на ответната болница в 06.35 часа на 31.01.2023 г., като в 12.05 часа е протекло раждане по естествените родови пътища - жив доносен плод от мъжки пол с тегло 3.350 и ръст 51 см. Изписана е на 03.02.2023 г. в 12.12 часа. Изложено е, че раждането е протекло нормално и същото, по искане на близки на родилката, се водило не от дежурния в болничното заведение лекар – д-р Ю. А., а от д-р А. И., която останала след раждането на детето, за да огледа меките пътища, и съобщила на д-р Ю. А. за поставени няколко конеца на родилката, което не е отразено в медицинската документация. Докато се намирала в родилно отделение, ищцата Л. Е. била афебрилна и с добри изследвания. На визитация нямала мирис, нито по-различни прояви от нормални лохии - кръв, секрет, клетки след раждането. Приел е от анализа и преценката на доказателствената съвкупност, че след нормално раждане на родилката се прави йодиране с марли и инструмент с дълга дръжка, с който същите се защипват, йодира се влагалището и шийката, за да се спре евентуално инфекция от външната среда, и след това марлите се изхвърлят. Посочено е, че това йодиране в случая е направено от лекаря, водил раждането на ищеца Л. Е. - д-р А. И., която е и изписала пациентката. Въззивният съд е изложил за установено, че след изписването на ищеца Л. Е. от болницата, същата се оплаквала от болки в областта на стомаха и краката около половия орган. Болките били непрестанни и се засилвали с всеки изминат ден. Във връзка с това потърсила лекаря, проследил бременността - д-р А. И., която отговорила, че е напълно нормално да има болки след естествено раждане, като два-три пъти разговаряла с нея по телефона. На 15.02.2023 г. ищцата влязла да се къпе и установила, че от половия й орган виси конец. Изпаднала в паника и веднага, заедно със свидетеля А. Й. – баща на детето, отишли в Медицински център „Биомед“ за преглед при д-р В. Н.. Въз основа на издадения от него амбулаторен лист № 230468043598 от 15.02.2023 г., въззивният съд е приел за установено, че на 15.02.2023 г. д-р В. Н. е извършил преглед на ищцата, по време на който е констатирано: ВПО на раждала, влагалище - кръвениста течност, ПВКУ зацапана със същата кръвениста течност, матка контрахирана според срока на раждане, яйчници в норма, извадени две марли от влагалището, след което извършена щателна дезинфекция с браунол. Разпитът на свидетеля д-р В. Н. потвърдил посочените констатации от извършения от него на 15.02.2023 г. гинекологичен преглед на ищцата Л. Е., при който установил, че се подава леко връхче на една марля със засъхнала кръв по нея. След изваждането й прегледал по-щателно ищцата, при което извадил втора марля, която се намирала в дъното на влагалището, в долния му свод. Марлите били около сантиметър и половина-два, напоени с кръв и смачкани. Цветът на кръвта по марлите бил тъмно-червен. Посочено е, че свидетелят установява, че това били медицински марли - стерилни, каквито се използвали в отделението на ответното болнично заведение. Д-р В. Н. назначил микробиология, от която се установила, че ищцата има инфекция. Назначил антибиотично лечение с Азитрок, като не я насочил на друго място за консултация. Ищцата и свидетелят А. Й. сами посетили в [населено място] специалист в „Майчин дом“, където след щателен преглед се установило, че всичко е изчистено. Докторът от „Майчин дом“ е препоръчал на ищцата да продължи с антибиотичното лечение. Същото продължило две седмици и след изследвания се установило, че инфекцията е отминала. Посоченото се установявало според въззивния съд и от приетите като документ микробиологични изследвания. От приетото в първоинстанционното производство заключение на комплексна съдебномедицинска експертиза въззивният съд е приел за установено, че след раждането, извършено чрез естествените родови пътища на майката, е установено разкъсване на меките родови пътища (влагалището), които разкъсвания са наложили възстановяване целостта на влагалището с няколко шева, извършено от лекаря, който е водил раждането. Вещите лица установяват, че след възстановяване на разкъсването се прави дезинфекция с марля, напоена с йод, която след това се изхвърля, като вероятно тази марля, с която е йодиран разкъсаният участък на влагалището, в конкретния случай, е забравена там. Констатирано е в експертното заключение, че тези усложнения, които са получени по време на раждането, не са отбелязани във воденото И. № 869/40 от 31.01.2023 г. Не е посочено, че има разкъсвания на меките родови пътища, които са възстановени с последващо зашиване, като са изведени изводи за грубо нарушение на действащите медицински стандарти по АГ и добрата медицинска практика. Тези разкъсвания неминуемо са били съпроводени с болки и страдания от страна на ищцата, която на всяка визитация е съобщавала за тях, но никъде не се установява да са назначавани обезболяващи медикаменти или да има наблюдение и описание на състоянието на разкъсаните й родови пътища. В действителност родилката е имала разкъсване на меките родови пътища, които впоследствие са възстановени, но не са лекувани така както изисква добрата медицинска практика. Родилката е търпяла болки и страдания, имала е влагалищно течение (посочено в медицинската документация като зацапване на влагалището с кръвениста течност), което е било последица на забравените марли във влагалището й след раждането, а това не е нормално физиологично състояние. Забравените марли са довели до последващо възпаление на влагалището, наложило последващата антибиотична терапия в продължение на две седмици за овладяването му. Във връзка с характера и интензитета на търпените от ищцата Л. Е. неимуществени вреди и въз основа на приетите експертни заключения, включително и заключение на съдебно-психологична експертиза, и събрани свидетелски показания чрез разпита на свидетелите А. Й., В. Т. и А. А. (последните двама близки познати и семейни приятели на ищцата), въззивният съд е посочил за установено, че тя е претърпяла силен стрес, потиснатост и изграждане на емоционални бариери с цел съхранение. Посочено е, че лесно преминавала от спокойно към лабилно емоционално състояние, когато се налагало да си спомни и да определи преживяното от нея. Наблюдавало се отрицание, което изразява несправяне с проблема на неосъзнато ниво и понастоящем е недоверчива към търсенето на медицински услуги, което можело да възпрепятства навременни мерки в случай на здравословни проблеми. Заради преживяното започнала да не спи нощно време, притеснявала се за детето да не пострада, понеже развила инфекция и го кърмила, което спряла заради започналото антибиотично лечение. Тя почвала да плаче от нищо, да вика, да крещи безпричинно и се самообвинявала. Искала още едно дете, но се страхувала от самото раждане, тъй като е претърпяла силен стрес, въз основа на увреждания във влагалището, които се асоциират с репродуктивни проблеми. Станала по-затворена и отбягвала да говори по темата. При тези установени фактически данни, въззивният съд е приел от правна страна, че предявеният иск по чл. 49 във вр. с чл. 45 ЗЗД за причинени на ищцата неимуществени вреди е доказан по своето основание. Посочил, че за да възникне отговорността по чл. 49 ЗЗД, са необходими две условия: 1) да има възлагане на работа и 2) увреждането да е причинено по вина на работника или служителя, на когото е възложена работата, като вината се предполага до доказване на противното. В случая спорно се явявало единствено наличието на втората предпоставка, свързана с предоставяне на медицинска помощ като правнорегламентирана дейност - чл. 80 ЗЗдр и чл. 6, ал. 1 ЗЛЗ, и за която съдът следва да обсъди не само доказателствата за фактите - какви действия са били предприети или не са били извършени от медицинските специалисти, но и доколко те са отговаряли на дължимото съобразно утвърдените медицински изисквания. В тази връзка е изложил също и че за да се признаят или отрекат претендираните права от насрещните страни, съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата за всички правнорелевантни факти и да посочи кои факти намира за установени и кои намира за недоказани. Когато правнорелевантни факти се установяват със свидетелски показания, съдът взема предвид начина, по който свидетелите са узнали тези факти (присъствали са при осъществяването им, имат впечатления от други факти, по които може да се съди за правнорелевантните, узнали са фактите от трети лица или от някоя от страните по делото и др.), както и способността и желанието на свидетелите вярно да възприемат фактите и добросъвестно да ги възпроизведат в показанията си. Изложил е също, че по делото няма преки доказателства, че лекарят, водил раждането на ищцата Л. Е., е забравил намерените по-късно две марли във влагалището й. Доказването обаче в процеса може да бъде осъществявано и с косвени доказателства, при съвкупната преценка на които в тяхната взаимовръзка, съдът може да стигне до единствения логичен извод, че главният факт се е осъществил. Въззивният съд е приел, че по делото са събрани косвени доказателствени средства - медицинска документация, представляваща история на бременността и раждането № 869/40 от 31.01.2023 г., амбулаторен лист за извършен преглед, списък на медицинския персонал, работил в отделението по акушерство и гинекология за периода от 01 януари 2023 г. до 31.01.2023 г., график и ведомост за работното време и отчитане на извънредния труд на лекари А. за м. януари 2023 г., свидетелски показания на А. Й., д-р Ю. Н., д-р В. Н. и акушерката И. М., които не установяват пряко главния факт на забравени марли във влагалището на ищцата Л. Е., но установяват безспорно посочените по-горе доказателствени факти, при съвкупната преценка на които в тяхната взаимна връзка се достига до логичния извод, че на 31.01.2023 г., след раждане по естествен път в родилното отделение на ответната болница, ищцата получава усложнение - разкъсване на меките родилни пътища (влагалището), което разкъсване е възстановено от д-р А. И., водила раждането, с няколко шева, след което е направена дезинфекция с марли, напоени с йод, забравени във влагалището й. Посочил е, че при несъмнено доказване, че документирането на раждането не е извършено пълно, точно и коректно от служителите на ответната болница, не се кредитират отразените в него констатации за добро здравословно състояние на ищцата и извършени прегледи. Изложено е и че в периода от раждането на 31.01.2023 г. до прегледа на 15.02.2023 г., когато двете марли са извадени, по делото не са установени извършени медицински манипулации на ищцата. Въз основа на тези съображения въззивният съд е извел извод, че това поведение на медицинския екип, водел раждането, безспорно представлявало непрофесионално и във вреда на пациента медицинско обслужване и нарушение на добрата медицинска практика. Обосновал е, че липсата на достатъчен контрол при провеждането на интервенцията по възстановяване на меките родилни пътища, който е довел до попадане на чуждото тяло – два броя стерилни марли във влагалището на ищцата, респ. неотстраняването на същото, съставлявало противоправно и виновно (чл. 45, ал. 2 ЗЗД) бездействие, което е нарушило принципа да не се вреди другимо и което е установено неизпълнение на основната дейност на ответната болница, насочена главно към осъществяване на функции по опазване на живота и здравето на пациентите. Последното причинило на ищцата вагинална инфекция и възпаление, лекувани с антибиотик в продължение на две седмици. Съобразявайки изложеното и реално претърпените от ищцата Л. Е. неимуществени вреди (включително и преживените от нея силен стрес, потиснатост и изградени емоционални бариери с цел съхранение, и лабилно емоционално състояние), възраст, здравословно състояние и интензитет на болките и страданията, проведеното консервативно лечение на инфекцията и сравнително краткия период на физическо възстановяване, въззивният съд е определил, че справедливият размер на обезщетението за неимуществените вреди по чл. 52 ЗЗД възлиза на сумата 40 000 лева, за която е уважил предявеният частичен иск. При тези мотиви в обжалваното въззивно решение, поддържаните от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 ГПК за допускането му до касационно обжалване не са налице. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаване на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени специалните предпоставки от кръга на визираните в чл. 280, ал. 1 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение – арг. от чл. 280, ал. 2 ГПК. Не е налице наведената в изложението към касационната жалба очевидна неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК на въззивното решение в обжалваната част. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидната неправилност е налице, когато има видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. Това основание за допускане до касационно обжалване е налице, когато решението страда от особено тежка степен на неправилност в една от трите му форми, която може да се установи от мотивите на съдебния акт, без да се извършва същинската касационна проверка по оплакванията в касационната жалба. Тази неправилност е обусловена от значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила, тежко нарушение на приложима за конкретния спор императивна материалноправна норма или явна необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика. В случая не е налице вероятност обжалваното въззивно решение да е очевидно неправилно. Същото не страда от посочените особено тежки пороци, които да могат да бъдат констатирани без необходимост от извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните, без съобразяване на действителното съдържание на тяхната защита и без обсъждане и изследване на доказателствата и тяхното съдържание. Доводите на касатора в тази част от изложението съдържат оплаквания за необоснованост на изводите на въззивния съд, които обаче не могат да се разглеждат в производството по допускане на решението до касационен контрол. Липсва основание за допускане до касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част и на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поставеният процесуалноправен въпрос, свързан с възможността за осъществяване на пълно доказване чрез косвени доказателства, е обусловил решаващата воля на въззивния съд по предмета на спора, но не е разрешен в противоречие с установената практика на ВКС (решение № 31 от 9.03.2012 г. по гр. д. № 502/2011 г. на ВКС, III г.о., решение № 223 от 16.11.2016 г. по гр. д. № 1626/2016 г. на ВКС, I г. о., решение № 50161 от 24.10.2022 г. по гр. д. № 3574/2021 г. на ВКС, III г.о.). В нея е прието, че не е необходимо всеки факт да бъде установен с преки доказателства. Страната, в чиято тежест е установяването на определени релевантни факти, следва да ги докаже пред съда по един несъмнен начин, като проведе главно и пълно доказване. Пълното доказване е онова, което води до несъмненост в извода за осъществяването или не на даден релевантен за спора факт или обстоятелство, и се изисква при главното и обратно доказване, за да постигнат своята цел. По правило това доказване се извършва с преки доказателства, които установяват пряко релевантния юридически факт. В определени случаи обаче, когато страните не разполагат с преки доказателства, фактът може да бъде установен и чрез косвени доказателства. Последните дават указание за основния факт само косвено, като установяват странични обстоятелства, но преценени в съвкупност с другите, служат за установяване на основния факт. Следователно пълно доказване може да се осъществи и само при косвени доказателства, при които е необходима такава система от доказателствени факти, която да създаде сигурност, че фактът, указан чрез съвкупността на доказаните доказателствени факти, наистина се е осъществил. В настоящия случай мотивите на въззивния съд в обжалваното решение напълно съответстват на тази установена практика на ВКС, поради което не е налице специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Посочена е изчерпателно цялата верига от установени косвени доказателства, довела до несъмнения извод за осъществяване на главния релевантен факт на забравени във влагалището на ищцата марли. Аргументирана е взаимната връзка между поредицата от косвени доказателства, в т. ч. писмени и гласни, въз основа на която е изключена всяка друга възможност за поставяне на марлите във влагалището на ищцата. Доводите за несъгласието на касатора с формираните изводи на въззивния съд при обсъждане на косвените доказателства, са относими към правилността на решението и не могат да бъде предмет на обсъждане в производството по чл. 288 ГПК. За пълнота следва да се посочи, че не е налице и твърдяното противоречие с мотивите на ТР № 3/2021 от 13.01.2023 г. по тълк. д. № 3/2021г. на ОСГТК на ВКС. В същите е разяснено, че преценката на съда следва да обхваща всички доказателства – както преки, така и косвени, но не е отречена възможността решаващите изводи на съда да почиват единствено на косвени доказателства. Съдът във всички случаи дължи преценка на целия събран доказателствен материал по делото, включително и когато последният установява единствено косвени доказателства. Не се извеждат и изводи за вероятна нищожност или недопустимост на обжалваното въззивно решение, като основания по чл. 280, ал. 2, пр. 1 и 2 ГПК за допускането му до касационно обжалване. В заключение касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част не следва да се допуска. При този резултат в полза на процесуалния представител на ищцата (понастоящем ответник по касационната жалба) – адв. П. К. от САК, осъществил безплатна правна помощ за производството пред касационната инстанция, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК във вр. с чл. 38, ал. 2 ЗАдв следва да се присъди адвокатско възнаграждение с включен ДДС в размер на 1 500 евро (с левова равностойност 2 933.74 лева). Този размер на възнаграждението е справедлив с оглед фактическата и правна сложност на делото и обема на предоставената защита на страната. По изложените съображения Върховен касационен съд, състав на Второ г. о.