Определение № 1249 от 24.04.2025 г. на ВКС по т. д. № 2672/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

С решение № 41 от 13.03.2024г. по в.т.д. № 215/2023г. на Апелативен съд – Велико Търново, като е отменено решение № 4 от 19.01.2023г. по т.д. № 26/2021г. на Окръжен съд - Габрово, поправено с решение № 38 от 03.08.2023г., са отхвърлени исковете по чл. 240, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД, предявени от Г. П. М. срещу Г. Р. А., извършваща търговия под фирма ЕТ „Г. М.“, и „Криник Солар“ ЕООД за солидарно заплащане на суми – 244 573. 44 лева главница и 21 400 лева договорни лихви, произтичащи от договори за заем от 01.11.2012г., 02.01.2015г. и 05.01.2018г. Със същото въззивно решение са уважени предявените при условия на евентуалност искове по чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД на Г. П. М. срещу Г. Р. А., извършваща търговия под фирма ЕТ „Г. М.“, за сумата от 9 648 лева, със законната лихва от 17.05.2021г., датата на исковата молба, до окончателното плащане. В останалата част, до пълния предявен размер от 244 573. 25 лева, както и срещу ответника „Криник Солар“ ЕООД исковете по чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД са отхвърлени.

С подадена касационна жалба Г. П. М. обжалва като неправилно решението на Апелативен съд – Велико Търново в частта на отхвърлените искове срещу ЕТ „Г. М.“. Според касатора в нарушение на закона от въззивния съд е било прието, че следва да бъде приложена разпоредбата на чл. 42, ал. 2 от ЗЗД и представляваният следва да потвърди сделките. Процесните договори за заем са търговски сделки (чл. 286, ал. 3 от ТЗ) и за тях ТЗ регламентира изрично действията без представителна власт (чл. 301 от ТЗ). Установена е презумпция за мълчаливо съгласие на търговеца със сключената без представителна власт сделка, ако не се е противопоставил веднага след узнаването. В този случай съдът следва да провери дали възражението за липса на представителна власт е заявено от търговеца незабавно след узнаването. По делото от събраните доказателства се е установило, че едноличният търговец е разходвал получените средства за нуждите на своята търговска дейност – изграждане на къща за гости „М.“ – [населено място]. Сумите, предоставени от З. Д. М. са били осчетоводени като заемни средства през 2018г. и е налице връщане на част от заема. Дори да се приеме за приложима разпоредбата на чл. 42, ал. 2 от ЗЗД, то потвърждаването може да се направи чрез конклудентни действия. Въззивният съд не е обсъдил събраните доказателства – изготвените и приети по делото експертизи, установените действия на ответника, свързани с разходване на средствата, предоставени по силата на сключените договори за заем, както и признанието на различни факти от страна на търговеца и неговия процесуален представител, направени в хода на производството. Неоснователен е изводът, че за по-голяма част от вземанията по иска по чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД е настъпила погасителна давност. Изискуемостта на вземанията възниква от момента, в който съдът евентуално прогласи окончателната недействителност на договорите за заем. Договорите не са нищожни на основание чл. 26, ал. 2, пр. 2 от ЗЗД. Режимът на сделките, сключени от мним представител, е специален. Неправилно е прието, че ответникът е релевирал своевременно възражение за погасителна давност. Не е било съобразено, че по делото е било заявено увеличение на иска. Непредявената част от вземането е със „собствена“ давност и позоваването на нея е следвало да бъде извършено и заявено отделно след депозиране на молбата за увеличение на иска. В случая ответникът не е заявил възражение за изтекла погасителна давност по отношение на увеличената част от исковете.

Касаторът иска въззивното решение в обжалваните части да бъде допуснато до касация и отменено, с уважаване на предявените искове въз основа на договорите за заем, евентуално тези за връщане на паричните суми като получени без основание.

Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК касационното обжалване на въззивното решение е допустимо поради разрешаването на значими по делото правни въпроси в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, както и от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото – основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.

Формулираните въпроси са:

1. Следва ли да се прилага разпоредбата на чл. 42, ал. 2 от ЗЗД в хипотезата на извършени действия извън пределите на представителната власт, предоставена от упълномощителя, когато последният е регистриран като едноличен търговец?

Касаторът счита, че въззивното решение е постановено в противоречие с решение № 4 от 26.07.2022г. по т.д. № 497/2020г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 37 от 01.04.2009г. по т.д. № 106/2008г. на ВКС,ТК, решение № 62 от 25.06.2009г. по т.д. № 546/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 184 от 22.06.2015г. по т.д. № 3664/2013г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.

2. Налице ли е противопоставяне на търговеца – упълномощител, по смисъла на чл. 301 от ТЗ, в случай че същият се е възползвал от правата си по сключения от упълномощения, при превишаване на пределите на представителната власт, договор?

Във връзка с въпроса касаторът сочи решение № 57 от 11.09.2017г. по т.д. № 3444/2015г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., определение № 787 от 24.11.2016г. по гр.д. № 60056/2016г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., решение № 50011 от 09.02.2023г. по гр.д. № 1902/2022г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 140 от 28.10.2014г. по т.д. № 908/2012г. на ВКС, ТК, І т.о., Тълкувателно решение № 5 от 12.12.2016г. по тълк. дело № 5/2014г. на ОСГТК на ВКС, решение № 224/2012 от 08.01.2013г. по гр.д. № 264/2012г. на ВКС, на което въззивното решение противоречи.

3. Следва ли съдът да приложи презумпцията на чл. 301 от ТЗ в хипотеза, при която упълномощителят – търговец се е възползвал от полученото по сключения от неговия мним представител договор?

По въпроса касаторът се позовава на вече посочената съдебна практика по втория поставен въпрос.

4. От кой момент започва да тече давността по исковете за неоснователно обогатяване (чл. 55, ал. 1 от ЗЗД) в хипотезата на висяща недействителност на договор, сключен от мним представител извън пределите на учредена представителна власт?

Страната се позовава на Тълкувателно решение № 5 от 12.12.2016г. по тълк. дело № 5/2014г. на ОСГТК на ВКС, Тълкувателно решение № 1/2018 от 07.03.2019г. по тълк. дело № 1/2018г. на ОСТК на ВКС, решение № 94 от 24.04.2017г. по гр.д. № 296/2016г. на ВКС, ГК, ІV г.о., определение № 76 от 07.02.2017г. по ч.т.д. № 1999/2016г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 217 от 10.03.2016г. по т.д. № 2296/2015г. на ВКС, ГК, І т.о.

Като евентуално основание за допускане на касационно основание се сочи това по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК – зададеният въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

5. При заявено увеличение цената на иска от ищеца, може ли да се приеме, че възражението на ответника за погасяване на вземането по давност, релевирано по отношение на първоначалния размер на иска, има автоматично действие и относно увеличения размер?

Във връзка с този въпрос касаторът сочи Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2019г. по тълк. дело № 3/2016г. на ОСГТК на ВКС и решение № 62 от 31.07.2019г. по т.д. № 1824/2018г. на ВКС, ТК, І т.о.

При условия на евентуалност счита, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

6. Длъжен ли е съдът да обсъди всички твърдения и доводи на страните по делото, както и събраните в хода на делото доказателства?

Във връзка с въпроса касаторът посочва решение № 298 от 28.04.2010г. по гр.д. № 3972/2008г. на ВКС, ГК, ІV г.о., на което въззивното решение противоречи.

Въззивното решение се счита и за очевидно неправилно (във връзка с приложената от въззивния съд разпоредба на чл. 42, ал. 2 от ЗЗД).

От насрещната страна по жалбата Г. Р. А., извършваща търговия под фирма ЕТ „Г. М.“, е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК, с който касационната жалба се оспорва като неоснователна. Обсъждат се заявените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, както и се излагат фактическите обстоятелства по спора.

Срещу въззивното решение в частта на присъдените вземания по чл. 55, ал. 1, т. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД е подадена касационна жалба от ЕТ „Г. М.“. Според касатора решението в тази обжалвана част е неправилно. Не са били обсъдени доказателствата за извършени вноски от З. Д. М. като пълномощник, за нищожност на договора за цесия за сумите от неоснователно обогатяване, както и че З. Д. М. не е разполагал със собствени средства, за да ги прехвърли на едноличния търговец. Относно договора за цесия не е било съобразено, че липсва индивидуализация на техния предмет. Не е посочен размерът на всяко от задълженията, период на вноските, банкови сметки.

Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК касационното обжалване на въззивното решение е допустимо поради разрешаването на значими по делото правни въпроси в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Поставените от касатора ЕТ „Г. М.“ въпроси са:

1. За задължението на въззивния съд да обсъди всички обстоятелства по делото, включително събраните доказателства и доводите и възраженията на страните? За задълженията на въззивната инстанция, свързани с обсъждане на доказателствата и излагане на мотиви въз основа на тяхната обща преценка?

Във връзка с въпроса касаторът се позовава основно на т. 19 от ТР № 1/04.01.2001г. па гр.д. № 1/2000г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/2013 по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и решения на състави на ВКС, съставляващи казуална съдебна практика - решение № 50027 от 28.02.2023г. по гр.д. № 2353/2022г. на ВКС, ГК, І г.о., решение № 19 от 05.02.2021г. по гр.д. № 1680/2020г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о. и др.

2. За индивидуализацията на вземането, предмет на договор за цесия, и липсата му влече ли нищожност на сделката поради липса на предмет?

Касаторът се позовава на решение № 196 от 22.11.2018г. по гр.д. № 3871/2017г. на ВКС, ГК, ІV г.о.

3. Индивидуализирано ли е вземането, предмет на договор за цесия, когато в договора за цесия са посочени двама или повече длъжници и без конкретизация на вземанията от всеки от тях като период, размер и основание и респективно липсата на индивидуализация в посочения смисъл, влече ли недействителност/нищожност на сделката?

Във връзка с въпроса се сочи се допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

Въззивното решение, според касатора – едноличен търговец, е и очевидно неправилно.

От Г. П. М., насрещна страна по жалбата, е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК, съгласно който подадената от едноличния търговец касационна жалба е неоснователна.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 от ГПК, констатира следното:

Касационните жалби са редовни, като съответстващи на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустими – подадени в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страни с интерес от обжалването.

При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване, съдът приема следното:

С исковата си молба вх. № 859/17.05.2021г. Г. П. М. е изложил, че на 01.11.2012г. между З. Д. М., в качеството на заемодател, и Г. Р. А. (тогава М.), действаща като ЕТ „Г. М.“, като заемополучател, е бил сключен договор за заем за сума до 10 000 лева. По силата на договора с няколко отделни банкови превода за периода от 28.11.2012г. до 19.11.2014г. били предоставени 5 775. 25 лева. Крайният срок за връщане на сумата е бил 31.12.2018г. Идентично на 02.01.2015г. между същите страни бил сключен нов договор за заем за сумата от 250 000 лева, от които за времето от 03.04.2015г. до 14.09.2017г. били предоставени по банков път 232 440 лева. Договореният срок за възстановяване е бил 31.12.2018г. На 05.01.2018г. бил сключен трети договор за заем за сумата от 10 000 лева, от която в полза на заемополучателя били преведи 6 358 лева за периода от 23.01.2018г. до 13.12.2018г., при падеж на задължението и по това правоотношение 31.12.2018г. Според идентични разпоредби по договорите страните договорили и договорна лихва от 2% годишно. При дължимост на основание чл. 240, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД на обща сума на главниците от 244 573. 25 лева и 21 400 лева възнаградителни лихви (710 лева, 19 000 лева и 690 лева по всеки от трите договора, дължими от датата на сключване до 31.12.2018г.) ищецът, цесионер по договор за цесия, сключен на 23.04.2021г. със З. Д. М., е поискал присъждането им (с исковата молба в частичен размер). Солидарно отговорно за плащането, според ищеца, е било и „Криник Солар“ ЕООД, въз основа на сключен между Г. П. М. и дружеството договор за обезпечаване на чуждо парично задължение, по силата на който дружеството е встъпило като съдлъжник по дълга на едноличния търговец.

При условия на евентуалност са били предявени искове по чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД за сумата от 244 573. 25 лева (също предявена с исковата молба като частична), със законната лихва за забава. По тези искове е било изложено, че в случай че съдът констатира нищожност на договорите за заем, независимо от основанието за това, и приеме, че ответниците не следва да отговарят по реда на чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, то преведените парични суми следва да бъдат възстановени като платени без основание. На 26.04.2021г. между З. Д. М., като цедент, и ищецът, като цесионер, е бил сключен договор за цесия, по силата на който ищецът е придобил вземането на цедента от 244 573. 25 лева срещу ЕТ „Г. М.“, възникнало на основание предоставени без основание парични суми за периода от 28.11.2012г. до 13.12.2018г. Солидарно отговорно за задължението, според исковата молба, е и дружеството „Криник Солар“ ЕООД, встъпило в дълга.

С отговор на исковата молба ЕТ „Г. М.“ е оспорила исковете. Изложила е, че прехвърлител по договорите за цесия е неин бивш съпруг, с когото бракът е прекратен с влязло в сила решение от 22.11.2018г. по гр.д. № 1854/2018г. на Районен съд – Благоевград. Отношенията между съпрузите били силно влошени. Съставянето на договорите за заем е последица от тези действия, а не реални бизнес отношения. З. Д. М. е имал информация за движение по сметките в качеството на пълномощник на едноличния търговец. На задълженията било основано дело за несъстоятелност на едноличния търговец. Договорите за цесия са симулативни, без предмет – липсва индивидуализация на прехвърлените права, както и прехвърлителят не е разполагал с прехвърляните вземания. Сумите, за които се твърди сключването по договори за заем, са били предоставени безвъзмездно или за нуждите на микросметка, обслужваща дружеството „Габи 1986“ ЕООД, работещо с каса „Изипей“, и към която М. като касиер събирал плащания. Трета част са били внасяни от него като пълномощник на едноличния търговец или предавани на ръка, но които са били на фирмите на Г. Р. А.. Тези средства М. никога и по никакъв повод не притежавал в размерите, посочени в договорите и в исковата молба. Така той не е могъл да ги предостави и като заем. Договорите за заем, според ответницата, били нищожни като противоречащи на добрите нрави, поради липса на съгласие за сключването им, както и привидни. Те са били съставени единствено с цел умишлено въвеждане във фалит на едноличния търговец. Според ответницата договорите са били недействителни и на основание чл. 40 от ЗЗД и чл. 40, ал.2 от ЗЗД, като сключени без представителна власт и във вреда на представлявания. Договорите за заем са били незабавно оспорени при представянето им в производството по несъстоятелност (т.д. № 127/2019г. на Окръжен съд – Благоевград). Едноличният търговец изрично е заявил, че не потвърждава действията на посоченото в договорите упълномощено лице. С отговора е било направено възражение за погасяване на вземанията по давност.

По делото са били събрани писмени доказателства, разпитани са били свидетели, изслушана съдебно-техническа експертиза и съдебно-икономическа експертиза (основно и повторно заключение). Вещите лица по икономическите експертизи са направили анализ по фирмени сметки на ЕТ“Г. М.“ в „Сосиете Женерал Експресбанк“ АД, в „Първа инвестиционна банка“ АД, както и по лична сметка на Г. А. в „ЦКБ“ АД.

С молба от 27.10.2022г. по реда на чл. 214, ал. 1 от ГПК ищецът е поискал да бъде допуснато увеличение на исковете до пълните дължими размери, но в открито съдебно заседание на 27.10.2022г. молбата е била оттеглена. Искането е било подновено в последното открито съдебно заседание пред първоинстанционния съд на 22.12.2022г. и увеличение на исковете е било допуснато, след което е бил даден ход на устните състезания. От името на ответницата е било заявено, че се поддържат доводите в представения отговор на исковата молба. В представената писмена защита от 29.12.2022г. изрично е било посочено, че искът за неоснователно обогатяване следва да се отхвърли поради погасяване по давност.

С решение № 4 от 19.01.2023г. по т.д. № 26/2021г. на Окръжен съд – Габрово, поправено с решение от 03.08.2023г., ЕТ“Г. М.“ и „Криник Солар“ ЕООД са били осъдени да заплатят солидарно на Г. П. М. сумата от 4 800 лева неплатена главница по договор за заем от 01.11.2012г., 232 440 лева неплатена главница по договор за заем от 02.01.2015г. и 6 358 лева неплатена главница по договора за заем от 05.01.2018г., със законна лихва за забава от датата на исковата молба до окончателното от плащане. Отхвърлени са били исковете са заплащане на договорна лихва.

Първоинстанционният съд е приел, че между З. Д. М. и ЕТ“Г. М.“ на 01.11.2012г., 02.01.2015г. и 05.01.2018г. са били сключени договори за заем за осигуряване на оборотни средства във връзка с търговската дейност на едноличния търговец. При сключването им З. Д. М. е бил надлежно упълномощен с пълномощно с нотариална заверка на подписите от 10.10.2012г., което е било оттеглено едва на 18.02.2019г. Договорите за заем са били действителни. Въз основа на тях са били предоставени суми от 4 800 лева, 232 440 лева и 6 358 лева и при настъпване на уговорения падеж (31.12.2018г.) за едноличния търговец е възникнало задължение за връщането им. На 23.04.2021г. между З. Д. М. и ищеца е бил сключен договор за цесия относно вземанията по договорите за заем, като уведомлението до ответницата е било връчено с получаването на препис от исковата молба и сумите са дължими на ищеца - цедент. Солидарно отговорно за плащането е дружеството „Криник Солар“ ЕООД - на 27.04.2021г. между него и ищеца е бил сключен договор за обезпечаване на чужди задължения, по силата на който дружеството е встъпило като съдлъжник в дълга на едноличния търговец. Тъй като падежите на задълженията са на 31.12.2018г., то от тази дата е възникнало задължение на заемателя за връщане на сумите. Исковете по делото са били предявени на 17.05.2021г. и към този момент не е изтекъл погасителният давностен срок относно вземанията. Не са били представени доказателства за размера на възнаградителната лихва и в тази част исковете са били отхвърлени.

Недоволни от решението са останали ищецът Г. П. М. и ответницата ЕТ“Г. М.“. Ищецът е обжалвал решението в частта на отхвърлените претенции по чл. 240, ал. 2 от ЗЗД с основно оплакване, че съдът е можел да определи размера на възнаградителната лихва без затруднения. Ответницата е обжалвала първоинстанционното решение в частта на уважените искове по чл. 240, ал. 1 от ЗЗД. Основните оплаквания са били, че не е съобразено, че договорите за заем са недействителни, както и липсват реално внесени суми по договорите. И двете вещи лица по съдебните икономически експертизи са посочили, че вноските с наредител З. Д. М. не могат да се свържат с процесните договори за заем. Не се установява едноличният търговец да е имал реална нужда от средства. С отговора на исковата молба са е оспорило и наличието на средства при самия М..

Във въззивното производство не са били събирани нови доказателства.

За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че договорите за заем от 01.11.2012г., 02.01.2015г. и 05.01.2018г. са недействителни. Пълномощното от 10.10.2012г. не е било оттегляно до 18.02.2019г., но не е съдържало упълномощаване на З. Д. М. да договаря сам със себе си, каквото по същество е имало при подписването на договорите за заем. Съгласно чл. 38, ал. 1 от ЗЗД представителят не може да договаря от името на представлявания нито лично със себе си, нито с друго лице, което той също представлява, освен ако представлявания е дал съгласие за това. В случая такова съгласие от ЕТ“Г. М.“ не е било давано и е била налице висяща недействителност. Сключването на договорите не е било потвърдено по реда на чл. 42, ал. 2 от ЗЗД (въз основа на договорите не са били представяни парични суми, договорите не са били отразени в счетоводството на едноличния търговец, което е било редовно водено, а упълномощителят е направил изрично изявления, че не е потвърдил сделките). Поради това исковете по чл. 240, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД, предявени на договорно основание, са били приети от въззивния съд за неоснователни. От висяща недействителността е станала окончателна. Окончателно е отпаднала възможността договорът да бъде потвърден и да породи правни последици.

С оглед отхвърлянето на главните искове, въззивният съд е разгледал предявените при условията на евентуалност искове по чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. Предмет на тези искове, според въззивния съд, е било твърдението, че исковата сума от 244 573. 25 лева е дадена без основание, при което на установяване подлежи предаването, съответно получаването на парите. В тежест на ищеца е било да установи предаването на парите, а ответницата – да установи основание за плащането по правилата на пълно главно доказване. Ответницата е оспорила предявените искове (за получаване на суми по договори за заем), но не е оспорила, че посочените от ищеца суми са внесени по сметките й от З. Д. М. – 4 800 лева, 232 440 лева и 6 358 лева, общо 243 598 лева. Не са се установявали твърденията на ответницата, че сумите са й били предоставени безвъзмездно или въз основа на пълномощно, респективно от М. като регистриран касиер да борави със сметките и паричните средства на едноличния търговец или друго регистрирано ЕООД. Така е налице хипотезата на чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД да връщане на сумата като получена на основание.

Въззивният съд е посочил още, че в отговора на исковата молба е била направено възражение за изтекла погасителна давност, поддържано и в хода по същество пред първоинстанционния съд, в писмените бележки и пред въззивната инстанция. За възражението от въззивния съд е било прието, че е частично основателно. При наличие на първия фактически състав на получено нещо без основание давността, която е петгодишна, започва да тече от получаването, тъй като към този момент липсва основанието и възниква вземане за неоснователно обогатяване. Вземанията са погасени по давност за внесените суми до 17.05.2016г. Дължими са внесените от 04.08.2016г. до 29.12.2016г. – 1 190 лева, от 14.02.2017г. до 14.09.2017г. – 2 100 лева и от 23.01.2018г. до 13.12.2018г. – 6 358 лева. Т.е. искът за неоснователно обогатяване е бил приет от въззивния съд за основателен общо за сумата от 9 648 лева само за периода от 04.08.2016г. до 13.12.2018г. Сумата е била дължима ведно със законната лихва за забава от подаване на исковата молба – 17.05.2021г. Вземанията са били прехвърлени на ищеца с договор за цесия от 26.04.2021г., който е действителен, включително с индивидуализирани в него прехвърляните вземания.

По касационната жалба на Г. П. М.

При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1 от ГПК не се установява основание за допускане на касационно обжалване, нито се установява вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение, за да бъде решението допуснато до касация при условията на чл. 280, ал. 2 от ГПК.

Първият поставен от касатора материалноправен въпрос не отговаря на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК, тъй като не е обуславящ за правните изводи на въззивния съд, съгласно изискванията на т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Действително при обсъждане на представителната власт на З. Д. М. за сключване на договорите за заем от 01.11.2012г., 02.01.2015г. и 05.01.2018г. въззивният съд е намерил приложима разпоредбата на чл. 42, ал. 2 от ЗЗД, а не разпоредбата на чл. 301 от ТЗ относно действията без представителна власт от името на търговец. Фактически обаче са били съобразени обстоятелства относими към чл. 301 от ТЗ – че от ЕТ“Г. М.“ е направено изрично изявление, че не потвърждава сделките. Изводът е бил в съответствие с направеното в отговора на исковата молба на едноличния търговец възражение, че договорите за заем са били представени за първи път в производството по несъстоятелност по т.д. № 127/2019г. на Окръжен съд – Благоевград, и са били незабавно оспорени от нея при представянето им. Оспорено е било и получаването на суми въз основа на договорите. Съгласно чл. 301 от ТЗ, за да се приеме, че едноличният търговец е потвърдил извършено от негово име действие, е необходимо той да не се е противопоставил веднага след узнаването, което в мотивите си въззивният съд е отрекъл.

Вторият и третият от въпросите на Г. П. М. (материалноправни) също не отговарят на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Те са основани на обстоятелството, че ответникът ЕТ“Г. М.“ е получила парични суми по договорите за заем, които е разходвала (възползвала се е от правата си по сключените от нейно име договори за заем). Такива обстоятелства не се били възприемани от въззивния съд.

Петият въпрос (процесуалноправен) е предпоставен от обстоятелството, че ответникът не е заявил възражение за изтекла погасителна давност по отношение на увеличената част от исковете по чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД. Това обстоятелство не съответства на изводите на въззивния съд в решението му, при което не е налице общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Изрично въззивният съд е посочил, че искането по чл. 214, ал. 1 от ГПК за увеличаване на размерите на всички предявени искове е било направено в последното открито съдебно заседание пред Окръжен съд – Габрово, проведено на 22.12.2022г. Първоинстанционният съд е допуснал увеличение на исковете и е бил даден ход на устните състезания. От името на ответницата е било заявено, че се поддържат доводите в представения отговор на исковата молба, от които възражение за погасителна давност, потвърдено и в представената писмена защита, както и в хода на цялото въззивно производство.

Отново не отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 от ГПК четвъртият материалноправен въпрос на Г. П. М.. Той е свързан с твърдението за предявен иск за връщане на дадено в хипотеза на висяща недействителност на договор, сключен от мним представител извън пределите на учредена представителна власт. Тези обстоятелства не отговарят на изводите на въззивния съд относно исковете по чл. 55, ал. 1, т. 1 от ЗЗД. При произнасянето си въззивният съд е приел, съответно и на изложеното в исковата молба на ищеца по евентуалните искове, че основание на тези искове е твърдението за предаване на сума от общо 244 573. 25 лева от З. Д. М. на ЕТ“Г. М.“, изискващо ответницата да установи основание за получаване на сумата, при което тя да бъде задържана от нея. При произнасяне по тези искове не е било обсъждано сключването на договорите за заем от 01.11.2012г., 02.01.2015г. и 05.01.2018г., съответно дали те са действителни или не, и дали обвързват страните.

Дори да се приеме, че въпросът отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 от ГПК, не е удовлетворена допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Посочените от касатора Г. П. М. съдебни решения не касаят въпроси относно погасителната давност.

Не е налице и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, на което също се основава касаторът. Отговор на въпроса може да бъде изведен от задължителната съдебна практика, за която не се установява основание да бъде променяна, и въззивното решение е постановено в нейно съответствие. Съгласно т. 1 и т. 7 от Постановление № 1 от 28.05.1979г. на Пленума на ВС, начална липса на основание е налице и в случаите, когато е получено нещо въз основа на нищожен акт; вземанията, произтичащи от фактически състави на неоснователното обогатяване, се погасяват с изтичане на петгодишна давност; а при първия фактически състав на чл. 55, ал. 1 от ЗЗД давностният срок започва да тече от деня на получаване на престацията. Съгласно т. 2 от Тълкувателно решение № 5 от 12.12.2016г. по тълк. дело № 5/2014г. на ОСГТК на ВКС, договор, сключен от пълномощник без представителна власт, при липса на потвърждаване от лицето, от името на което е сключен договорът, е недействителен и не поражда целените с него правни последици. Така при разменени във връзка с непотвърдения договор престации са приложими постановките на Постановление № 1 от 28.05.1979г. относно хипотезата на начална липса на основание. В Тълкувателно решение № 5 от 12.12.2016г. недействителността на договора е определена като „висяща“, но това е с оглед възможността последиците му да настъпят при потвърждаване. Ако потвърждаване липсва, договорът е недействителен.

Шестият от въпросите (процесуалноправен) относно задължението на въззивния съд да отговори на твърденията и доводите на страните, както и събраните доказателства, в контекста на направените в касационната жалба оплаквания относно допуснати от въззивния съд процесуални нарушения при изпълнение на задълженията му по чл. 272, вр. чл. 236, ал. 2 и чл. 273 от ГПК, е въпрос от значение за изхода на спора, но не е удовлетворено допълнителното основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК.

Въззивният съд не се е отклонил от практиката на Върховния касационен съд, включително от задължителната такава в тълкувателни решения в този смисъл (т. 19 от Тълкувателно решение № 1/2000 от 04.01.2001г. по гр. дело № 1/2000г. на ОСГК на ВКС на РБ и т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС), нито от тази в посоченото от касатора съдебно решение по гр.д. № 3972/2008г. на ВКС, ГК, ІV г.о. Съставът на Апелативен съд – Велико Търново е отговорил на твърденията на касатора – ищец и е обсъдил събраните по делото доказателства. В касационната си жалба касаторът сочи общо, че въззивният съд не е обсъдил събраните доказателства – изготвените и приети по делото експертизи, установените действия на ответника, свързани с разходване на средствата, предоставени по силата на сключените договори за заем, както и признанието на различни факти от страна на търговеца и неговия процесуален представител, направени в хода на производството. Не е уточнено обаче конкретно на кои изводи на вещите лица се основава касаторът; кои са действията на едноличния търговец по разходване на заемните средства; както и кои са признатите от ответника относими факти и къде се съдържат тези признания конкретно.

При изложените съображения касационно обжалване по жалбата на Г. П. М. не следва да бъде допускано.

По касационната жалба на Г. Р. А., извършваща търговия под фирма ЕТ „Г. М.“

Първият процесуалноправен въпрос на този касатор относно задължението на въззивния съд да мотивира решението си, като обсъди обстоятелствата и доказателствата по делото и отговори на доводите и възраженията на страните, отговаря на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Касационната жалба на страната съдържа оплакване, че това в случая не е било направено.

Не е налице поддържаното във връзка с въпроса допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК. Били са обсъдени посочените от касатора обстоятелства във връзка с получаването на паричните суми. Получаването на тези суми, според въззивния съд, не е било оспорено от ответницата, както и е било установено от заключенията на изслушаните експертизи, а за недоказани са били приети твърденията й, че сумите са й били предоставени безвъзмедно от З. Д. М., съответно че той е действал като пълномощник или като касиер да борави със сметките и паричните средства на едноличния търговец или друго регистрирано ЕООД. В тази връзка са били обсъдени и доказателствата по делото. За относимо е било прието предаването на сумите, без значение техния произход. От въззивния съд е бил обсъден договорът за цесия, с който са били прехвърлени правата на З. Д. М. по чл. 55, ал. 1, т. 1 от ЗЗД срещу ответницата, като възраженията на ответницата за недействителност на договора са били приети за неоснователни. Правилността на фактическите и правните изводи на въззивния съд не може да бъде обсъждана във фазата по допускане на касационно обжалване.

Вторият материалноправен въпрос отговаря на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Той е свързан с възражението на касатора ЕТ „Г. М.“ за недействителност на договора за цесия от 26.04.2021г., сключен между З. Д. М. и Г. П. М., поради това че вземанията по него не са надлежно индивидуализирани. Съгласно този договор са били прехвърлени вземания на З. Д. М. срещу ответницата, възникнали на основание предоставени без основание парични суми – чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, за периода от 28.11.2012г. но 13.12.2018г. в общ размер от 244 573. 25 лева. При тези обстоятелства въззивният съд е счел за неоснователно възражението за недействителност на договора.

Изводите на въззивния съд не са в противоречие, а в съответствие с решение № 196 от 22.11.2018г. по гр.д. № 3871/2017г. на ВКС, ГК, ІV г.о., при което не е налице допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. С посоченото решение е прието, че предмет на цесионната сделка могат да бъдат само съществуващи вземания, че определеността, респективно определяемостта на съдържанието на престацията е изискване за действителност на всяко едно от тях, както и че предмет на цесионната сделка не могат да бъдат неиндивидуализирани вземания. В този смисъл са и изводите на въззивния съд в решението му.

Третият въпрос на касатора (материалноправен) е общ и хипотетичен. Поради това не може да бъде определен като правен въпрос от значение за изхода на делото. Така поставен, въпросът не предполага еднозначен отговор, а зависи от конкретните обстоятелства по делото.

Поради изложеното липсва основание за допускане на касационно обжалване и по въпросите на Г. Р. А., извършваща търговия под фирма ЕТ „Г. М.“. Не се установява вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната от този касатор част, за да бъде решението допуснато до касация при условията на чл. 280, ал. 2 от ГПК.

От името на ЕТ „Г. М.“ е поискано присъждане на направените в касационното производство разноски за адвокат за изготвяне на отговор на касационната жалба на Г. П. М.. Установява се платено адвокатско възнаграждение от 3 000 лева, съгласно договор за правна защита и съдействие от 01.07.2024г., сключен с адвокат А. Б.. С оглед изхода на делото тези разноски следва да бъдат присъдени изцяло (чл. 78, ал. 3, вр. чл. 81 от ГПК).

При недопускане до касационно обжалване на касационната жалба на едноличния търговец, разноски по чл. 78, ал. 3, вр. чл. 81 от ГПК са дължими и на Г. П. М. за подадения от него отговор на касационната жалба на ЕТ „Г. М.“ – 1 200 лева платено адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие с адвакат П. П. от 01.11.2024г.

Воден от горното съдът