Определение № 1771 от 21.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3817/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 260520 от 10.02.2022 г., постановено по в.гр.д. №7114/2019 г. по описа на Софийски градски съд е:

-отменено решение № 563733 от 17.12.2018 г., постановено по гр. дело № 41679/2009 г. по описа на Софийски районен съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от Л. Г. Б. и Р. Т. Б. срещу В. Р. Н. иск с правно основание чл. 61, ал. 3, вр. чл. 59 ЗЗД за извършени необходими и полезни разноски за съсобствения имот за сумата над уважения размер от 5 263 лв. до сумата от 15 789 лв. и е осъдена В. Р. Н. да заплати на съделителите Л. Г. Б. и Р. Т. Б. на основание чл.61, ал. 3 вр. чл. 59 ЗЗД сумата от още 10526 лв. за извършените от тях необходими и полезни разноски в съсобствения имот съответна на притежаваните от нея 4/8 идеални части от процесния имот;

• потвърдено решение № 563733 от 17.12.2018 г., постановено по гр.д. №1679/2009 г. по описа на Софийски районен съд в частта му, с която на основание чл. 349, ал. 2 ГПК на Л. Г. Б. е поставена в дял едноетажна къща със застроена площ от 76 кв. м., находяща се в УПИ X.-1446, кв. 68 по плана на [населено място];

• потвърдено решение № 563733 от 17.12.2018 г., постановено по гр.д. №1679/2009 г. по описа на Софийски районен съд в частта му, с която В. Р. Н. е осъдена да заплати на съделителите Л. Г. Б. и Р. Т. Б. сумата от 5 263 лв. за извършени от тях в имота подобрения;

• потвърдено решение №563733 от 17.12.2018 г., постановено по гр.д. №1679/2009 г. по описа на Софийски районен съд в частта му, с която Р. Т. Б. е осъден да заплати на В. Р. Н. на основание чл. 31, ал. 2 от ЗС сумата от 3 813, 75 лв. обезщетение за лишаване от ползване на 4/8 ид. ч. от делбения имот за периода 10.12.2016г. - 22.11.2017 г.

• потвърдено решение №563733 от 17.12.2018 г., постановено по гр.д. №1679/2009 г. по описа на Софийски районен съд в частта му, с която Л. Г. Б. е осъдена да заплати на В. Р. Н. на основание чл. 31, ал. 2 от ЗС сумата от 1 271 лв. обезщетение за лишаване от ползване на 4/8 ид. ч. от делбения имот за периода 10.12.2016г. - 22.11.2017 г.

В установения от закона срок е постъпила касационна жалба от В. Р. Н., чрез адв. В. К., срещу въззивното решение в частта му, с която имотът е възложен в дял на Л. Г. Б., както и в частта му, с която е уважена предявената от Л. Г. Б. и Р. Т. Б. претенция по чл.346 ГПК. Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради постановяването му в нарушение на материалния закон, поради необоснованост и поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Сочат се основанията по чл. 280, ал. 1, т.1 и 3 ГПК за допускането му до касационно обжалване.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани следните правни въпроси:

1.Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на събраните при първоинстанционното разглеждане на делото доказателства и да изложи мотивите си за приложимите правни норми?

2. Длъжен ли е въззивният съд, при формиране на вътрешното си убеждение да обсъди и прецени точно всички доказателства, събрани по делото, без да ги тълкува едностранно и извадково?

3.Следва ли въззивният съд да прецени всички доводи на страните и представените във връзка с тях доказателства в мотивите на решението и да посочи конкретно и ясно въз основа на кои от тях основава приетата фактическа обстановка по делото?

4. Длъжен ли е въззивният съд при формиране на своите изводи, въз основа на които постановява съдебния акт, да съобрази всички обстоятелства по делото, спазвайки правила от логически и опитен характер, включително и при обсъждането и преценката на показанията на разпитаните свидетели, за да постигне обосновано и правилно решение на правния спор?

По първите четири въпроса се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 141/04.01.2021 г. по гр.д. № 478/2020 г. на ВКС, 1-во г.о., решение № 60156/14.07.2021 г. по гр.д. №3156/2020 г. на ВКС, 3-то г.о., решение №113/01.11.2021 г. по гр.д. №2895/2020 г. на ВКС, 4-то г.о. и решение №63/21.02.2022 г., но всъщност се има предвид решение № 53/14.07.2022 г., по гр.д. №2973/2021 г. на ВКС, 2-ро г.о.

5.От какво се определя качеството наследник по смисъла на чл.349, ал. 2 ГПК? Съпругата на пряк наследник ползва ли се с правото да иска възлагане, след като е получила наследство от починал след общия наследодател съпруг и може ли да противопостави това свое право спрямо другия пряк наследник?

6. За задължението на съда да извърши комплексна преценка на събраните доказателства, установяващи изискването съделителят, отправил претенция по чл.349, ал.2 ГПК да не притежава друго жилище. Сочи се противоречие на въззивното решение с решение №9/12.03.2021 г. по гр.д. №1469/2020 г. на ВКС, 2- ро г.о.

7. Длъжен ли е въззивният съд да постанови служебно събиране на доказателства по отношение цената на делбения имот, когато въззивната жалба поставя определен въпрос – възлагането на имота на съделител, след като е изтекъл значителен срок от определянето на цената на делбения имот? Поддържа се противоречие с решение 266/17.10.2014г. по гр.д. № 3333/2014г. на 1- во г.о.

8.Длъжен ли е въззивният съд да изложи конкретни и обосновани мотиви по направено възражение за изтекла погасителна давност по претенцията за подобрения, извършени от съделител, приета за разглеждане в делбения процес, при наличие на спор кога са извършени те? Сочи се противоречие на изводите на съда с решение № 72/01.10.2020г. по гр.д. № 3485/2019г. на 1- во г.о.

9. Как се определя размерът на обезщетението, претендирано от съделител в делбен процес, за извършени от него подобрения в съсобствения имот за задоволяване на собствените му нужди, без знанието и съгласието на другия съсобственик и при неговото изрично противопоставяне – според пазарната оценка на подобренията, според направените разходи или според увеличената стойност на имотите? Твърди се, че съдът се е произнесъл в противоречие с решение № 56/03.07.2020г. по гр.д. № 2786/2019г. на ВКС, 2- ро г.о.; решение № 487/30.11.2011г. по гр.д. № 1503/2010г. на ВКС, 1-во г.о. и решение № 339/10.10.2011г. по гр.д. № 1072/2010 г. на ВКС, 1-во г.о.

Ответниците по касационната жалба Р. Т. Б. и Л. Г. Б. в срока по чл.287, ал. 1 ГПК не представят писмено становище.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е допустима- подадена е в срок, от страна по делото срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване в обжалваните му части – както по възлагателната претенция, така и по претенцията за сметки, по аргумент от чл. 280, ал. 3 ГПК.

За да постанови решението си въззивният съд е приел от фактическа страна, че делбеният имот е неподеляем. В първото заседание след влизане в сила на решението по допускане на делбата съделителката Л. Б. е поискала на основание чл. 349, ал.2 ГПК да й бъде възложен процесният имот. Съдът е направил извод за основателност на направената възлагателна претенция, като е изложил мотиви, че съделителката е живяла в имота, както при откриване на наследството, така и към настоящия момент. Съдът е приел също, че съделителката е представила декларация, че не притежава друго жилище, като от доказателствата по делото също не се установява тя да има такова и е прието, че оспорването на декларацията е недоказано. За неоснователни са счетени доводите на В. Н., че Б. не е сред кръга от лицата, които могат да искат възлагане по реда на чл. 349, ал.2 ГПК. В тази връзка са изложени мотиви, че след смъртта на Р. Б. и Ж. Б. (съответно през 1984 и 2007 г.), техни наследници са съделителката В. Н. и съделителите Р. Б. и Л. Б., които са наследници /син и преживяла съпруга/ на Т. Б., починал на 31.01.2004 г., като нито в чл. 349, ал. 2 ГПК, нито в друга законова разпоредба се предвижда каквото и да било диференциране на наследниците по някакъв признак и изключването им от кръга на лицата, които могат да искат възлагане на делбения имот.

За да уважи частично претенцията по сметките, предявена против В. Н., въззивният съд, въз основа заключението на съдебно техническата експертиза и показанията на разпитаните по делото свидетели, е приел за установено, че в имота са извършени следните строителни работи като вид и стойност: 9 122 лв. за мазето и основите на сградата, 1 170 лв. за стълбищната клетка, 7 336 лв. за жилищен етаж, 5 200 лв. за подпорна стена и дренаж, 8 750 лв. за топлоизолация и външна мазилка и 13 615 лв. за покрив, или общо 45200 лв. Стойността след 30% обща амортизация- е 15 070 лв. Стойността на сградата е 96 640 лв., а на дворното място – 57 200 лв. Изложени са мотиви, че тези работи са били необходими с оглед състоянието, възрастта и конструктивните особености на делбения имот, като съделителката Н. се е противопоставила на извършването им. Когато съсобственик извършва подобрения в общия имот при изричното противопоставяне на друг съсобственик отношенията относно извършените подобрения се уреждат съгл. чл. 61, ал. 3, вр. чл. 59 ЗЗД, като извършилият подобренията съсобственик би имал вземане в размер на по- малката стойност измежду направените от страната разходи и увеличената стойност на имота. Противопоставянето от страна на другия съсобственик не е част от основанието на иска, но е от значение за размера, до който претенцията може да бъде уважена. Направен е извод, че са погасени по давност всички вземания, възникнали преди 22.11.2012г, предвид на което и вземането, касаещо направата на покрив е погасено по давност, тъй като строителните работи са извършени преди 2012г. Останалите ремонтни дейности са извършени след 2013г. и вземанията за тях не са погасени по давност, като те са на стойност 31 578 лв. Същите следва да се възприемат като стойност в момента на извършването им. Съобразно квотата на Н. в съсобствения имот, сумата която трябва да заплати на съсобствениците, извършили необходимите и полезни разноски, е в размер на 15 789 лв., или искът следва да се уважи за още 10 526 лв.

С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение, не са налице поддържаните от касатора основания на чл.280, ал.1, т. 1 и 3 ГПК за допускане на касационното обжалване.

Първите четири правни въпроса, по които се иска допускане касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, се свеждат до задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства във връзка с доводите и възраженията на страните и да направи собствени правни изводи, като се произнесе по доводите и възраженията на страните. Тези въпроси са от обуславящо значение за изхода на спора, но не са разрешени от въззивния съд в противоречие с трайната практика на ВКС, вкл. и цитираната от касатора, според която съдът е длъжен да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. В мотивите на обжалваното решение въззивният съд е посочил каква фактическа обстановка намира за установени и въз основа на какви доказателства, като решението не е основано на част от доказателствата, при необосновано изключване на останалите доказателства. Въззивният съд е направил правните си изводи на база приетите за установени факти и в съответствие с разпоредбата на чл. 269 ГПК се е произнесъл по наведените във въззивната жалба доводи. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа, че неправилната и непълна интерпретация на събраните доказателства са довели до незаконосъобразни и необосновани изводи по отношение на правно значимите факти, без да сочи кои конкретни доказателства не са обсъдени от въззивния съд и по кои доводи липсва произнасяне. Т.е. въпросите са обосновани с твърдения за неправилност на въззивното решение, а правилността на изводите на съда не подлежи на проверка в производството по чл. 288 ГПК.

По петия правен въпрос не е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Относно предпоставките за възлагане на неподеляем недвижим имот са дадени подробни разяснения в Тълкувателно решение № 1/2004 г. на ВКС, ОСГК. Тълкувателното решение е постановено при действието на ГПК / отм./, но е приложимо и при действащия ГПК, тъй като разпоредбата на чл. 349 ГПК е идентична по съдържание с тази на чл. 288 ГПК (отм.). Според приетото в т. 7 от ТР 1 /2004г., право на възлагане по чл. 288, ал. З ГПК на сънаследствен неподеляем жилищен имот има само съделителят наследник, който е живял в сънаследствения имот при откриване на наследството и не притежава друго жилище към момента на извършване на делбата. Т.е. условие за възлагане на имота е съделителят да притежава качеството на наследник, но не и той да е пряк наследник на общия наследодател. В случая въззивният съд се е съобразил с тази задължителна практика и е постановил решението, приемайки, че съделителката Б. може да иска възлагане на имота, защото тя е наследник /преживяла съпруга/ на Т. Б., който е син на общия наследодател. Съдът не е приел, че правата на тази съделителка произтичат от юридически факт, различен от наследяването.

Шестият правен въпрос също не може да обоснове допускане до касационно обжалване. Въпросът е обоснован с доводи, че съдът е приел, че са налице предпоставките за възлагане на имота по чл.349, ал.2 ГПК и в частност, че съделителката Б. не притежава друго жилище, без да съобрази, че представената от нея декларация досежно това обстоятелство е оспорена и Б. не е провела доказване на твърдяния от нея факт.

За правомощията на въззивния съд, уредени в чл. 269 ГПК, е формирана практика на ВКС /т. 1 на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; решение № 42 от 10.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4492/2014 г., III г. о., решение № 126 от 13.05.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5688/2014 г., IV г. о. и др./, според която в условията на ограничен въззив /извън случаите, когато съдът следи служебно за интереса на страна по делото или трябва да приложи императивна материалноправна норма/, въззивният съд е обвързан от изложените във въззивната жалба конкретни оплаквания, като не може да ги заменя, нито да въвежда нови факти и обстоятелства в предмета на иска и в предмета на въззивното производство. В конкретния случай във въззивната жалба не са направени възраженията, с които пред ВКС се обосновава непълнотата на мотивите във връзка с преценката на доказателствата относно претенцията по чл.349, ал.2 ГПК. Липсва оплакване във въззивната жалба относно извода на първоинстанционния съд, че е налице условието за възлагане на имота – съделителят да няма друго жилище. Видно от въззивната жалба, в нея се поддържа, че съделителката Б. не е пряк наследник на общия наследодател, както и че не е живяла в делбения имот към момента на откриване на наследството. Следователно поставеният въпрос не е включен в предмета на спора пред въззивната инстанция и не може да обоснове допускане на касационно обжалване, предвид приетото в т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК.

Не следва да се допуска касационно обжалване и по седмия въпрос. В този въпрос е поставено условие, което не кореспондира с фактите по делото, а именно във въззивната да е направен довод, че имотът е възложен, след като е изтекъл значителен срок от определянето на цената на делбения имот. Видно от въззивната жалба, предмет на обжалване е първоинстанционното решение относно начина на извършване на делбата и са разгледани претенциите по чл. 346 ГПК. В нея изобщо няма оплаквания относно определянето на дължимото уравнение на дяловете, предвид на което и следва извод, че и този въпрос, така както е формулиран, не е правен такъв по смисъла на вече цитираната т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, тъй като не касае предмета на спора, по който въззивният съд е дължал произнасяне. По тези съображения не е налице и поддържаното от касатора противоречие с решение №266/17.10.2014г. по гр.д. № 3333/2014г. на 1- во г.о., в което е прието, че ако предмет на въззивно обжалване е решението на първоинстанционния съд в частта досежно начина на извършване на делбата с наведени доводи за неправилност и в частта, с която е определено дължимото уравнение, въззивната инстанция е длъжна да съобрази настъпилата в хода на делото промяна в пазарните цени на делбените недвижими имоти, да събере и цени доказателствата за тази промяна, тъй като тази промяна представлява обективно настъпил в хода на производството факт от значение за спорното право, който съдът съгласно чл. 188, ал. 3 ГПК (отм.), съответно чл. 235, ал. 3 от сега действащия ГПК е длъжен да вземе предвид.

Осмият правен въпрос по съществото си се припокрива с първите четири въпроса и е за задължението на въззивния съд да изложи конкретни и обосновани мотиви по направено възражение за изтекла погасителна давност по претенцията за подобрения. Видно от обжалваното решение, въззивният съд е приел, че погасени по давност са вземанията, възникнали преди 22.11.2012г. и съответно вземането, касаещо направата на покрив е погасено по давност. Съдът е приел, че от показанията на свидетелите Г. и Д. се установява фактът на извършването на СМР, като ремонтните дейности /с изкл. на направата на покрив/ са извършени след 2013г. Следователно въззивният съд се е произнесъл по направеното възражение за погасителна давност след анализ на събраните доказателства. Правилността на изводите му не подлежи на проверка в производството по чл. 288 ГПК.

Деветият правен въпрос е от обуславящо значение за крайния изход на спора относно претенциите по чл. 346 ГПК, но не е разрешен в противоречие с цитираната от касатора практика на ВКС, в която се приема, че когато съсобственикът е извършил подобрения в имота без съгласието и без знанието на останалите съсобственици и без този съсобственик да е изменил намерението си да е владелец на своята идеална част от имота и държател на частите на останалите съсобственици, отношенията между него и останалите съсобственици следва да се уредят съобразно правилата за водене на чужда работа без пълномощие. В този случай, ако съсобственикът е действал и в свой интерес, другите съсобственици отговарят за поетите задължения, необходимите и полезни разноски, но само до размера на обогатяването им - чл. 61, ал. 2 ЗЗД и отговорността им се ограничава до по-малката сума между стойността на направените разходи и увеличената вследствие на подобренията стойност на съсобствения имот. Въззивният съд не се е отклонил от тази практика, защото е приел, че в случая ремонтните работи са извършени при изрично противопоставяне на съделителката Н. и отговорността й е в размер на по- малката от двете стойности – на реално направените от Б. разходи и на увеличената стойност на имота в резултат на СМР.

Решението не е очевидно неправилно- основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на ЗС и ГПК в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. Не са налице и останалите основания по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането му.

По изложените съображения, съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение